Определение № 629 от 15.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 1065/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. И. Е. срещу решение №21 от 23.02.2023 г. по в.т.д.№186/2022 г. на АС Велико Търново. С обжалваното решение е потвърдено решение №20 от 28.02.2022 г. по т.д.№77/2021 г. на ОС Русе, с което е признато за установено, че в полза на „Юробанк България” АД съществува вземане от Н. И. Е. за сумата от 60 000 лв., представляваща главница по договор за кредит №HL78561/20.10.2016 г. за периода 01.10.2019 г. – 19.07.2020 г., частично от общо дължима сума 91 541.57 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК - 22.07.2020 г. до окончателното й изплащане, както и за сумата 197.50 лв. – такси за периода 02.10.2019 г. – 19.07.2020 г., за които е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 3022/2020 г. на РС Русе. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно. Поддържа се, че уведомлението на банката до длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита не е било надлежно връчено от ЧСИ /на който банката е възложила връчването/. Посочва се, че в нарушение на чл.47, ал.3 от ГПК, ЧСИ не е осъществил проверка относно местоработата на длъжника, поради което не е било възможно да се приложи фикцията на чл.47, ал.5 от ГПК. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се поддържа, че решението е очевидно неправилно. Ответникът по касация „Юробанк България” АД навежда доводи за липса на основание за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е посочил, че са предявени обективно съединени искове по чл.422 от ГПК, вр. чл.430 от ТЗ и чл.79, ал.1 от ЗЗД за съществуване на вземанията по издадената заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист въз основа на документ – извлечение от сметка, издадено по повод на отпуснат кредит от ищцовата банка по договор за банков кредит. Установил е, че в последния е уговорено предсрочната изискуемост да настъпва при непогасяване в уговорения срок на една или повече вноски по кредита, като това право на банката следва да бъде упражнено по съответния ред – чрез отправяне на волеизявление до длъжника в този смисъл, което да достигне до него. Предвид установеното от вещото лице неплащане след 01.10.2019 г. до 01.07.2020 г., което се явява съществено на фона на оставащия срок по договора, е намерил, че за банката се е породило право да обяви кредита за предсрочно изискуем, което е сторено от нея чрез отправяне на писмено волеизявление до длъжника на посочения адрес за кореспонденция в договора, който е и настоящ и постоянен адрес на ответника. Приел е, че при избрания от кредитора способ за уведомяване, редовността на връчването следва да се преценява съответно по правилата на този способ, като извършването на връчване на книжа чрез частен съдебен изпълнител следва да се осъществи съобразно разпоредбите на чл.37-58 от ГПК /арг. от чл.43 от ЗЧСИ/, както и съобразно уговореното в договора. Установил е също така, че в договора е предвидено задължение за уведомяване при промяна на адреса, както и последицата при неизпълнение на това задължение, а именно всички съобщения, достигнали до стария адрес да се считат за получени. В този смисъл е счел, че в случая, при така уговореното задължение на длъжника да уведоми писмено насрещната страна при промяна в адреса си, връчването на посочения адрес, който е и постоянен и настоящ, следва да се счита за редовно по реда на чл.47 от ГПК, без за лицето, изпращащо изявлението или за връчителя /нотариус или ЧСИ/ да съществува задължение за издирване на друг адрес, какъвто се явява и адреса по месторабота или местослужене, или осъществяване на търговска дейност /в този смисъл решение №71/28.04.2022 г. по гр.д. №2681/2021 г. на ВКС, ГК, Четвърто отделение/. С оглед изложеното е приел, че възражението за неспазване на новелата на чл.47, ал.3, изр. посл. от ГПК за служебно издирване на местоработата на длъжника от частния съдебен изпълнител, се явява неоснователно и несъобразено с изричните уговорки между страните относно мястото на връчване на изявления във връзка с настоящия договор. За пълнота е посочил, че дори и да се приеме, че съдебният изпълнител е следвало да извърши проверка за местоработата на длъжника и с неизпълнението на това задължение е допуснато нарушение, то с оглед на изричното признание на длъжника, направено в молбата му, депозирана до банката на 18.06.2020 г., че към момента на залепване на уведомлението – 17.06.2020 г. той не работи /в молбата се излага, че е напуснал работа на 16.06.2020 г. и му предстои започване на нова работа по трудов договор/, следва извод, че дори да беше извършена такава проверка, тя нямаше с нищо да допринесе за откриване на длъжника. Отбелязал е и обстоятелството, че в същата молба длъжникът отново сочи същия адрес, на който е залепено уведомлението и фактът, че на деня, следващ деня на залепване на уведомлението от връчителя на ЧСИ, е подал молба до банката за спиране/прекратяване на принудителното изпълнение, представляват косвена индикация, че длъжникът е открит и надлежно уведомен за правото си да получи книжата, но след залепването на уведомление по чл.47, ал.1 от ГПК лицето не се е явило за получаване на книжата, поради което и на основание на чл.47, ал.5 от ГПК с изтичане на срока за получаването им от канцеларията на ЧСИ, поканата следва да се счита за редовно връчена. В този смисъл е достигнал до извод, че предсрочната изискуемост е настъпила преди подаването на заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение и като се е позовал на заключението на вещото лице е намерил, че исковете са основателни. В случая не е осъществено нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, поради което не се установява твърдяната очевидна неправилност на обжалваното решение и на това основание касационно обжалване не може да бъде допуснато. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. В процесната хипотеза наличието на поддържаното основание очевидна неправилност, се свързва от касатора с осъществено от ЧСИ нарушение на разпоредбата на чл.47, ал.3 от ГПК, предвид неосъществена проверка относно местоработата на длъжника. Както бе посочено обаче, в решението на въззивния съд се съдържа изрично становище, че дори и да се приеме, че поддържаното нарушение на чл.47, ал.3 от ГПК е извършено, то същото се явява несъществено, тъй като по признание на Н. И. Е., към този момент той не е работил по трудово правоотношение, а и длъжникът /с оглед съдържанието на подадената от него молба до банката/ е бил надлежно уведомен за правото си да получи книжата, но след залепването на уведомление по чл.47, ал.1 от ГПК лицето не се е явило за получаването им, поради което и на основание на чл.47, ал.5 от ГПК с изтичане на срока за получаването им от канцеларията на ЧСИ, поканата следва да се счита за редовно връчена. С оглед изложеното и тъй като в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване не е формулиран материално или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващата воля на въззивния съд /твърдяното противоречие на решението с практиката на ТК на ВКС, доколкото изобщо съществува, не съставлява такъв въпрос/, а съгласно дадените в т.1 на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да е посочено общото основание за селектиране на касационните жалби - правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като ВКС не е длъжен и не може да извежда този въпрос от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства, настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Ответникът по касация претендира присъждане на разноски, но предвид липсата на доказателство за направени разноски, искането се явява неоснователно. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,