Решение № 5081 от 12.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 12424/2025 г.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ вр. чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба, подадена от Директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ /ОДОП/ - Пловдив при Централно управление /ЦУ/ на Национална агенция за приходите /НАП/, приподписана от юрк. Бонева, срещу Решение № 9604 от 04.11.2025 г., постановено по адм. дело № 566/2024 г. по описа на Административен съд – Пловдив, в частта, с която е отменен Ревизионен акт (РА) № Р-16001623001938-091-001/15.12.2023 г. на органи по приходите при ТД на НАП - Пловдив, потвърден изрично и мълчаливо с Решение № 88/29.02.2024 г. на директора на Дирекция „ОДОП” – Пловдив при ЦУ на НАП, и данъчната администрация е осъдена за разноски. Касаторът поддържа, че решението е неправилно по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Счита, че съдът не е извършил задълбочен анализ на установените факти и събраните доказателства, поради което неправилно е преценил обстоятелствата по делото, което е довело и до погрешни правни изводи. Всъщност настоява, че първата съдебна инстанция не е съобразила, че спорът от фактическа страна по дело е относно това дали съгласно клаузите по сключените договори за СМР волята на страните по тях е била необходимите материали за изпълнението на договорените видове работи да са за сметка на изпълнителя в лицето на „Тилтбилд“ ЕООД (както настоява ревизираното дружество) или не (тезата на приходната администрация), като ирелеванто е обстоятелството, дали същите са за еднократно влагане в строежа, респ. се касае до консуматив, или не. Отделно настоява и че съдът не е обсъдил установените от органите по приходите несъответствия в датите, договорените и извършените СМР, респ. вложени материали, наличието на фактури за префактуриране на материали, липсата на аналитичност при отчитане на материалите и невъзможността за счетоводна обвръзка между приходи и разходи по обекти. Сочи, че поради това неправилно е прието, че заключенията по СТЕ и СчЕ обосновават тезата на юридическото лице и водят до извод за незаконосъобразноста на установените с РА задължения по ЗКПО и ЗДДС. Излага подробни съображения в касационната жалба. Настоява за отмяната на обжалваното решение в частта, в която е отменен РА и отхвърляне на жалбата и в тази й част. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Ответната страна по касационната жалба – „ТИЛТБИЛД” ЕООД, не изразява становище. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че касационната жалба се явява основателна. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея, е процесуално допустима. Разгледана по същество се явява основателна. Предмет на касационна проверка е решението в частта, в която АС-Пловдив е отменил РА № Р-16001623001938-091-001/15.12.2023 г. на органи по приходите при ТД на НАП - Пловдив, потвърден изрично и мълчаливо с Решение № 88/29.02.2024 г. на директора на Дирекция „ОДОП” – Пловдив при ЦУ на НАП, за сумата над 5 601,75 лева до установената с РА сума от 39 055,78 лева, представляваща допълнително установени задължения за ДДС за м.12.2020 г. и м. 12.2021 г., както и за корпоративен данък за 2020 г. и данъчната администрация е осъдена за разноски. Решението в частта, в която е отхвърлена жалбата срещу РА и „ТИЛТБИЛД” ЕООД е осъдено за разноски е влязло в сила и не е предмет на настоящата касационна проверка. Първостепенният съд подробно е описал предприетите процесуални действия по възлагането на ревизията и издаването на РД и РА и фактическата обстановка по спора. Приел е, че РА е издаден от компетентен орган, като е била спазена предписаната от закона форма на акта. Цитирал е събраните в хода на ревизията и на съдебното производство доказателства, включително заключенията по СТЕ, ССчЕ и свидетелските показания. Съдът е приел, че от значение за спора е, че са налице закупувани материали за еднократно влагане в строежа, без да могат да бъдат използвани отново в друг обект и материали, представляващи консумативи. Според съда при доказаност на твърдението за закупувани материали за еднократно влагане в строежа и консумативи за извършването на СМР, се следвал извод за правилно счетоводно отразяване директно като разход по сч. сметка 601, респ. за неприложимост на правилата за корекции, дефинирани в чл. 79, ал.1 от ЗДДС. Съдът при гореизложените мотиви е приел, че РА е частично незаконосъобразен. Съгласно чл. 218, ал. 2 АПК при касационната проверка на оспореното първоинстанционно решение съдът следи служебно за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон, т.е. тази проверка не е ограничена до посочените в касационните жалби касационни основания по чл. 209, т. 1, т. 2 и т. 3, предложение първо АПК. Съобразявайки изложените оплаквания и задължението си по чл. 218, ал. 2 АПК, настоящият касационен състав преценява решението на Административен съд – Пловдив, в оспорената му част, като валидно и допустимо, като постановено в правораздавателната дейност на съда, от законен състав и при правилна преценка за допустимостта на съдебния контрол. Решението в обсъжданата му част от друга страна е неправилно постановено. Макар и съставът на Административен съд – Пловдив да е изложил съображения по незаконосъобразността (в тесен смисъл) на процесния РА в посочените му части, това не позволява на касационната инстанция да разреши спора в тази му част, поради следните съображения. Съдът погрешно е стигнал до извод, че спорът по делото от фактическа страна (и в частта по ЗКПО, и в частта по ЗДДС) касае въпроса дали закупуваните материали са за еднократно влагане в строежа, без да могат да бъдат използвани отново в друг обект. Всъщност противоположните становища на страните са свързани с отговор на въпроса е ли са били за сметка на изпълнителя по договорите за СМР (така както е очертан предметът на всеки един от тях) и процесните строителни материали или не. Тезата на органите по приходите изначално е била ясна и тя е, че тези материали съгласно клаузите на договорите са били са сметка на възложителите, което се потвърждавало и от дадените в хода на ревизията обяснения от възложителите, че част от тях са били закупени (така датите на процесните фактури) след като се твърди да са вложени в съответните обекти (така протоколите обр. 19), поради което и изписването им като текущ разход е в нарушение изискванията на Закона за счетоводството и приложимите счетоводни стандарти (поради което и подлежат на регулация за данъчни цели по реда на ЗКПО), респ. че същите не са били предмет на последващи облагаеми доставки, поради което и се следва корекция на ползваното право на данъчен кредит на основание чл. 79, ал. 1 от ЗДДС в приложимата му редакция. В тази връзка необсъдена в съдебното решение е установената в хода на ревизията липса на аналитичност при отчитане на материалите и невъзможността за счетоводна обвръзка между приходи и разходи на дружеството. Съдът неправилно изцяло е кредитирал назначените СТЕ и ССчЕ в нарушение на чл. 202 от ГПК без да е съобразил, че не е направена съпоставка какви материали са отчитани и кога точно във връзка с извършените СМР съобразно представените протоколи обр. 19, дали същите са били необходимо присъщи във връзка с поетите от него задължения и като цяло за сметка на изпълнителя, съобразно клаузите на всеки един от сключените с неговите възложители договори. Не следва да се пренебрегва и фактът, че не всички фактури са приложени по делото. Съдебният състав е следвало на основание чл. 171, ал. 5 от АПК да укаже на страните, че за някои факти и обстоятелства от значение за делото не сочат доказателства във връзка с неналичните фактури. Следва да се съобразят и правомощията на съдебната инстанция, очертани с разрешението дадено с т.3 по Тълкувателно решение № 5 от 14.07.2004 г. на ВАС по д. № ТР-7/2004 г., ОС на съдиите. Липсата на фактически и правни установявания, релевантни за установяване на законосъобразността на РА, е пречка за осъществяване на касационната проверка относно прилагането на материалния закон, тъй като съгласно чл. 220 от АПК касационната инстанция преценява прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение. Отделно от това обсъждането за първи път от касационната инстанция на релевантните за делото факти и излагане за първи път съответни релевантни фактически и правни изводи ще наруши и правилото за двуинстанционност на съдебния контрол и ще лиши страните от една съдебна инстанция. Или този пропуск на съда налага отмяна на съдебния акт в обжалваната част и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Административен съд – Пловдив, в хода на което при постановяване на заключителния съдебен акт съдът следва да разпредели доказателствената тежест в процеса и подробно да изложи собствени фактически установявания и собствени правни изводи по всеки един от спорните между страните въпроси, след разрешаването на които въпроси, да установи законосъобразно ли са установени данъчните задължения по процесния РА на „ТИЛТБИЛД” ЕООД, чрез назначаването, ако е необходимо, на съответните съдебни експертизи. По претенциите на страните за присъждане на разноски на основание чл. 226, ал. 3 от АПК следва произнасяне от първоинстанционния съд. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК и чл. 222, ал. 2, т. 1 от АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение,