Определение № 50033 от 07.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 2426/2021 г.

Производството е по чл.248 ГПК. Постъпила е молба с вх. № 509419/23.11.2022г. от „Юробанк България“ АД за изменение на постановеното по делото по реда на чл.288 ГПК определение № 50221 от 07.11.2022г. в частта за разноските. Молителят поддържа, че присъденото в полза на ответницата Р. Х. К. адвокатско възнаграждение е прекомерно, тъй като липсва явяване в съдебно заседание, както и е изготвен отговор на касационна жалба, а не касационна жалба. Моли присъденото адвокатско възнаграждение да бъде намалено до размера от 957,46 лв., на основание чл.9, ал.3 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в редакцията към 31.07.2020г. Ответницата Р. Х. К. изразява становище за неоснователност на молбата. Поддържа, че молителят не е съобразил, че за всеки един от обективно кумулативно съединените искове се дължи отделно адвокатско възнаграждение, както и че е налице правна и фактическа сложност на предмета на делото. Ответникът Сдружение „Общество за всички“ не изразява становище по молбата. ВКС констатира следното: Производството по т.д. № 2426/2021 г. е образувано по касационна жалба на „Юробанк България“ АД срещу решение № 264975/22.07.2021 г. по в.гр.д. № 15561/2019 г. на СГС, с което след частична отмяна на решение от 16.07.2018 г. по гр.д. № 1964/2017 г. на СРС са отхвърлени предявените от банката срещу Р. Христова К. /авалист по запис на заповед/ обективно кумулативно съединени искове за установяване на основание чл.422 ГПК вр. чл.538, ал.1 ТЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД, че ответницата дължи при условието на солидарност със Сдружение „Общество за всички“ сумата от 20 000 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 22.11.2016 г. до окончателното плащане, както и сумата от 4 887,19 лв. – договорна лихва за периода 06.07.2015 г. – 13.11.2016 г., за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по гр.д. № 65704/2016 г. на СРС. Ответницата Р. Х. К., чрез пълномощника адв.А. Т., е подала писмен отговор, с който е навела твърдение за недопустимост на касационната жалба, както и е оспорила наличието на основанията за допускане на касационно обжалване. Поискала е присъждане на разноски по спора. Представен е договор за правна защита и съдействие от 02.11.2021 г., видно от който е уговорено и заплатено от ответницата на упълномощения адвокат възнаграждение от 2000 лв. за осъществяването на цялостна защита по делото пред ВКС /както за изготвяне на писмен отговор на касационната жалба, така и за явяване в открито съдебно заседание/. Състав на Първо търговско отделение на ВКС е постановил определение № 50221/07.11.2022 г. по т.д. № 2426/2021 г., с което е оставил без разглеждане касационната жалба като недопустима, прекратил е производството по делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК е присъдил в полза на Р. Х. К. сторените от нея разноски в размер на 2000 лв. Предвид горното, ВКС прави следните правни изводи: По приложението на чл.2, ал.5 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е формирана трайна практика на ВКС, обективирана в определение № 146/04.04.2022г. по ч.т.д. № 358/2022г. на ВКС, II т.о., определение № 77/24.02.2022г. по ч.т.д. № 1692/2021г. на ВКС, I т.о. и определение № 404/26.10.2020г. по ч.гр.д. № 2883/2020г. на ВКС, IV г.о. В същите е прието, при тълкуване на разпоредбите на чл.7, ал.2 и чл.2, ал.5 от Наредба № 1/2004 г., че под материален интерес по смисъла на чл.7, ал.2 от Наредбата законодателят е имал предвид цената на всеки от обективно кумулативно съединените искове, а не техния сбор. Съответствието на адвокатското възнаграждение на предвидения в Наредба № 1/2004 г. минимален размер се преценява съобразно материалния интерес, като под материален интерес се взима предвид цената на всеки обективно съединен иск поотделно и се определя за всеки от така съединените искове минималното възнаграждение, след което вече определените минимални възнаграждения се събират при определяне на отговорността за разноските. В случая се касае до два обективно кумулативно съединени осъдителни иска – първият е за заплащане на сумата от 20 000 лв., а вторият - за заплащане на сумата от 4 887,19 лв., договорна лихва за периода 06.07.2015 г. – 13.11.2016 г. По аргумент на възпроизведените разрешения в цитираната практика на ВКС и предвид датата на сключване на договора за правна защита и съдействие между ответницата и процесуалния й представител – 02.11.2021 г., при преценката дали заплатеното адвокатско възнаграждение е прекомерно следва да се съобразят правилата на чл.2, ал.5 вр. чл.7, ал.2, т.2 и т.4 от Наредба № 1/09.07.2004г. в редакцията от 31.07.2020 г. Доколкото осъществената защита е изчерпана с изготвянето на отговор на касационната жалба, приложение следва да намери и разпоредбата на чл.9, ал.3 от Наредба № 1/09.07.2004г. Или адвокатското възнаграждение по иска за заплащане на сумата от 20 000 лв. възлиза на 847,50 лв. /чл.9, ал.3 вр. чл.7, ал.2, т.4 от Наредбата/, а по иска за заплащане на 4 887,19 лв. е в размер на 429,07 лв. /чл.9, ал.3 вр. чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата/. Общият размер на дължимото адвокатско възнаграждение се равнява на 1 276,57 лв. Следователно договореното и заплатено адвокатско възнаграждение от 2000 лв. се явява прекомерно на обема на извършените от процесуалния представител на ответника процесуални действия, както и спрямо ниската фактическа и правна сложност на делото, поради което следва да бъде намалено на основание чл.78, ал.5 ГПК. По изложените съображения молбата по чл.248 ГПК се явява основателна по отношение на присъдените с определението по чл.288 ГПК разноски за разликата над 1 276,57 лв. до 2000 лв. Водим от което, състав на Първо търговско отделение на ВКС