Определение № 131 от 16.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 1132/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца Б. А. П. в качеството на ЕТ „Агроиндустриал-Б. П.“ срещу решение № 101 от 24.02.2021г. по в.т.д.№ 2371/2020г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решението по т.д. № 2760/2018г. на Софийски градски съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените срещу Софийски университет „Св.Климент Охридски“ искове с правно основание чл.79,ал.,1, предл. първо ЗЗД във вр. с чл.266,ал.1 ЗЗД за сумата 863 356лв., претендирана като възнаграждение за строително ремонтни работи съгласно договор № 381/03 от 11.11.2003г., извършени в периода 2003г.-2006г. и за сумата 150 000лв. - обезщетение за забава за периода 31.12.2015г.-31.12.2018г. С касационната жалба се иска отмяна на въззивното решение като неправилно на основанията по чл.281,т.3 ГПК и уважаване на предявените искове със законните последици. Касаторът посочва, че съгласно договора от 11.11.2003г., СУ като възложител е предоставил недвижим имот за ползване срещу насрещна престация - отчисления от печалбата, формирана от експлоатацията на имота, а едноличният търговец като изпълнител е предоставил средства за реконструкция и ремонт на имота и е приел като възнаграждение част от печалбата. Поддържа, че тази облигационна връзка има характеристиките на договор за изработка, каквато е правната квалификация, дадена от съда по предходно водено дело между страните. Поддържа, че „условията по изработката са се изменили”, че възнаграждението за изпълнителя, което не е било конкретно и изцяло уговорено в договора, също се е „изменило“, тъй като подобренията, извършени от изпълнителя под формата на СМР са „изменени по време на изпълнението откъм цена и труд“. Акцентира на отсъствие на уговорена изцяло цена и промяна на условията. Счита, че с оглед дадената в предходно съдебно производство квалификация на договора следва, че изпълнителят има право на възнаграждение за изработеното. Възразява, че при неправилно обсъждане на фактите, в обжалваното решение незаконосъобразно е прието, че установената в чл.326,ал.2 ТЗ законова презумпция е неприложима. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите: 1/ „ Дали след като между страните има валидно сключен ненаименован договор /носещ родовите белези на договор за изработка/, по който извършените СМР са предадени на възложителя, въпросът за размера на възнаграждението на изпълнителя може да бъде пререшаван, както и дали по разпоредбата на чл.266,ал.2 ЗЗД, изпълнителят може да иска промяна на цената на СМР, ако възложителят не е пресякъл това право с нарочен иск или с възражение - за това, че уговорената цена е окончателна?“ Поставянето е въпроса е аргументирано с тезата на касатора, че договорът има характер на такъв за наем и изработка /така както е прието в предходен процес/ и претендира променено възнаграждение за извършени СМР „извън“ уговореното между страните възнаграждение-отчисление от печалбата, а ответникът „не е направил възражение и/или не е сезирал съда с инцидентен установителен или друг иск с твърдение за неизменност на цената на възнаграждението”. Посочва се, че като е приела, че страните не са договорили заплащане на възнаграждение за СМР, въззивната инстанция е процедирала в противоречие с решението по гр.д.№ 1535/2020г. на 4 г.о. на ВКС. 2/ „Следва ли съдът при тълкуване на договорни клаузи, съгласно чл.20 ЗЗД, да търси действителната воля на страните или е освободен от задължението да изследва характера на договора, предмет на спорното право, или е достатъчно да изведе, че твърдението на ищеца за вида и характера на договора не е доказано? Т.е. трябва ли съдът да определи вида на договора?“ при същата допълнителна предпоставка -чл.280,ал.1,т.1, предл. последно ГПК с позоваване на съдебни актове по чл.290 ГПК по приложението на чл.20 ЗЗД. Твърдението е, че въззивният съд не е дал квалификация на вида на договорната връзка. 3/ „Валидни ли са съглашения между търговци при липса на договорена с тях цена, които макар и да се регламентират от разпоредбите на ЗЗД, имат търговски характер по смисъла на чл.286 ЗЗД и в този аспект, приложима ли е към тези съглашения разпоредбата на чл.326,ал.2 ТЗ“. Касаторът се позовава на същата допълнителна предпоставка, която обосновава с цитирани актове по чл.290 ГПК. Въпросът поставя с оглед извода за неприложимост на разпоредбата на чл.326,ал.2 ТЗ по изложените от САС съображения за отсъствие на изразена от страните изрична воля за заплащане на възнаграждение за извършените СМР. Иска се допускане на касационното обжалване и поради очевидна неправилност на въззивния акт по съображения за необоснованост на изводите относно правното значение на разпоредбите на чл.4.1 и чл.7 от договора, които били „цитирани избирателно и тълкувани в разрез и в противоречие с общоприетия смисъл на изразите в тях“. Посочва се, че употребеният в чл.4.1 от договора израз „поема цялостното финансиране за проектиране, реконструкцията и ремонта, обзавеждането и рекламата му“ е тълкуван в смисъл на задължение за престация по договора, а не според значението на думата „финансирам“- осигурявам парични средства. Според касатора задължението по чл.7 от договора /едноличният търговец заплаща изцяло стойността на консумативите и всички ремонтни и експлоатационни разходи за времето на действие на договора/ съставлява типична уговорка в наемен договор за построен и въведен в експлоатация обект. В писмен отговор насрещната страна оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на касационната жалба. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: По делото е безспорно, че на 11.11.2003 г. е сключен договор № 381/03 за съвместна дейност, по силата на който Софийския университет се е задължил да предостави недвижим имот (Студентски стол № 25 и прилежащия му терен) за целите на изграждането на университетски комплекс и реализиране на услуги в него, както и да осигури необезпокояваното му ползване, а едноличният търговец да използва предоставената сграда за изграждане на комплекса в съответствие с уговорените цели (организиране на "бързо хранене" и търговия с хранителни, промишлени и битови стоки за студенти, преподаватели и служители и др.), като организира ремонта и преустройството на имота и заплаща на Университета месечни отчисления от реализираната в резултат от предоставяне на услугите печалба. Ищецът е поддържал в исковата молба, че договорът разкрива характеристиките на договор за наем и на договор за изработка, каквато характеристика е дадена от съда в предходно съдебно производство между същите страни (в.т.д. № 1359/2013г. на САС), поради което, за извършените строително-монтажни работи му се дължи възнаграждение като на изпълнител. Навел е, че доколкото в договора не е посочен конкретният размер на паричната престация за изработеното, тя следва да се определи при условията на чл. 326, ал. 2 ТЗ, с оглед на което претендира заплащане на възнаграждение за извършената в периода 2003г. - 2006 г. работа, която твърди да е приета с приемо-предавателен протокол от 03.09.2012 г., в размер на 863 356 лв., както и заплащане на обезщетение за забава от 250 000 лв. Въззивната инстанция е отчела, че в предходен процес между същите страни (т.д.№ 180/2016г. на САС) е уважен иск, предявен от СУ за заплащане на обезщетение за ползване на имота от едноличния търговец след прекратяване през 2007г. на процесния договор, а именно за периода 21.06.2012г. - 03.09.2019г. като в мотивите на влязлото в сила решение на САС е прието, че договорът № 381/03 от 11.11.2003г. не притежава характеристиките на договор за дружество по чл.357 сл. ЗЗД, а разкрива белезите на договор за наем, от една страна и от друга - на такъв за изработка. В обжалвания понастоящем акт е прието, че влязлото в сила съдебно решение формира сила на пресъдено нещо между страните относно фактите, включени във фактическия състав на вземането по чл.236,ал.2 ЗЗД (че правоотношението, спрямо което се прилагат правилата за наема е прекратено и въпреки противопоставянето на лицето, предоставило ползването, насрещната страна е продължила да държи имота за конкретния период), но не и относно вида на договора като такъв за изработка, както счита ищецът. Въззивната инстанция е обосновала, че по предявения с правно основание чл.266,ал.1 ЗЗД иск, ищецът следва при условията на пълно и главно доказване да установи наличието на договор, по силата на който е уговорено заплащане на парично възнаграждение за изпълнението на процесните СМР, като е счела, че такова доказване не е проведено. Мотивирала е, че в чл.4.1 процесния договор изрично е договорено, че едноличният търговец осигурява цялостното финансиране за проектиране, реконструкцията, ремонта, обзавеждането рекламата му изцяло за своя сметка, а съгласно чл.7 - заплаща стойността на консумативите и всички ремонтни и експлоатационни разходи за времето на действие на договора. Счетено е, че отсъства изразена от страните по договора изрична воля за заплащане на парично възнаграждение за извършените СМР, при липсата на която уговорка, установената в чл.326,ал.2 ТЗ законова презумпция е неприложима. Чрез препращане на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, е споделено разбирането, че процесният договор е ненаименован и към него следва да се приложат съответно правилата на тези наименовани договори, които са най-близки до неговото съдържание, но това не превръща процесния в механичен сбор от права и задължения по различни договори; че към процесния договор следва намерят съответно приложение правилата на договора за наем и изработка, но изискването за съответност изисква да се зачетат тези специфични договорки, които правят договора именно ненаименован, поради което неоснователни са доводите на ищеца, че страните са обвързани от два отделни договора - за наем и за изработка. Съществено значение е придадено на специфичното в договарянето обстоятелство - че разпределението на финансовата тежест относно цялостната реконструкция на отдадения имот е обвързано с предоставеното му ползване - именно защото имотът е предоставен за използване с търговска цел, от която ползващият го да реализира печалба, той е поел задължението да го реконструира за своя сметка, израз на което е договореното в чл.4.1. - задължението да осигури цялостно финансиране за проектирането, реконструкцията и ремонта, обзавеждането и рекламата му и да извършва всички процедури по узаконяване и регистрация на извършваната от него дейност изцяло за своя сметка, като изрично са изброени и видовете СМР, които подлежат на изпълнение от страна на ищеца. Споделен е и изводът, че тълкуването на договора обосновава извода, че страните са третирали задължението за извършване на СМР като такова с насрещна, но непарична престация, свързана с предоставяне на ползването на имота. Искането за допускане на касационното обжалване не следва да бъде уважено: Първият въпрос не е включен в предмета на спора, по него съдебните инстанции не са се произнасяли, поради което той не съдържа съществена характеристика на общото основание за осъществяване на факултативния касационен контрол, а именно - да е включен в предмета на спора и даденото от въззивната инстанция разрешение да е обусловило изхода му. Въпросът е изцяло хипотетичен, тъй като ищецът не е навел в процеса доводи, фактически основания на претенцията си, произтичащи от изменение на цената на материала или на стойността на труда. Такива доводи се навеждат да първи път в касационното производство, поради което е безпредметно допускане на касационното обжалване по въпрос, който е неотносим към предмета на спора. Вторият въпрос не съответства на мотивите на въззивната инстанция, която както се посочи, чрез препращане към първоинстанционните мотиви е изразила становище за правната квалификация на спорното правоотношение. Третият въпрос отново е поставен некоректно, тъй като даденото от съдилищата разрешение е, че срещу задължението за извършване на подобрения в имота - конкретни СМР, едноличният търговец е получил правото да ползва имота с търговска цел и да реализира печалба, т.е. престацията на насрещната страна в конкретния ненаименован договор е определена като непарична. Следователно тезата, която е поставена във въпроса за отсъствие на насрещна престация, не е възприета от съдилищата, а и тази теза противоречи на самите съображения на касатора по първия въпрос - че му се дължи възнаграждение за извършени СМР „извън“ уговореното между страните възнаграждение - отчисление от печалбата. При отсъствие на въпрос, отговарящ на критериите, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция няма правомощие да извежда включения в предмета на спора и значим за изхода му правен проблем, обусловил решаващите правни аргументи на въззивната инстанция, от оплакванията на касатора за неправилност на решението, от твърденията му по фактите и собствената му преценка за тяхното значение за изхода на спора. Единствено при наличието на изчерпателно изброените от законодателя общо и допълнително основания може да бъде осъществен факултативният касационен контрол, а тези предпоставки в настоящия случай отсъстват. Не следва касационното обжалване да бъде допуснато и на основанието по чл.280,ал.2,предл.последно ГПК. Касаторът не обосновава наличието на особено съществен порок на въззивното решение - очевидна неправилност. Аргументите извежда от неправилното според него тълкуване на разпоредбите на чл.4.1 и чл.7 от договора. В случая не може да се констатира избирателното тълкуване от съда, нито тълкуване в разрез с общоприетия смисъл на изразите. Касаторът акцентира на възприетия анализ на съдържанието на клаузите, регламентиращи неговите задължения по договора, но игнорира същественото обстоятелство, че в процесния договор отсъства клауза, по силата на която насрещната страна да е поела свое парично задължение за овъзмездяване на разходите за СМР. Касаторът не държи сметка и за обстоятелството, че в договора са уговорени изрични хипотези, при които се дължи ( но не като възнаграждение на изпълнителя) възстановяване на разходите, направени във връзка с ремонта и реконструкцията на сградата, (чл.13.1 и чл.14) при предсрочно прекратяване на договора. Отсъствието на клауза за задължение за университета за заплащане на парично възнаграждение за реконструкцията от една страна, тълкуването на разпоредбите на чл.4.1. и 7, съответно наличието на уговорките в чл.13.1 и 14, опровергават твърдението за установима от мотивите на обжалваното решение „очевидна неправилност“. Изводите на съдилищата са основани на становището, че по отношение на процесния ненаименован договор за съвместна дейност следва да се приложат, доколкото съответстват на спецификата му, от която произтича именно неговата квалификация като ненаименован, съответните правила на договора за наем и изработка, въз основа на което е формиран изводът за специфична уговорка за овъзмездяване на изработващия. В писмения отговор на касационната жалба, изготвена от юрисконсулт, разноски за производството не са претендирани. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.