Определение № 47 от 05.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1053/2021 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК. С определение № 260084/13.01.2021г. по ч.гр.д. № 3227/2020г. по описа на Пловдивския окръжен съд, въззивно гражданско отделение, девети граждански състав е оставена без уважение частната жалба на адв.Цв.Б. в качеството ѝ на пълномощник на Б. С. М., против постановен отказ изх.№.../16.12.2020г., том ..., №...., вх.№34822/16.12.2020г. на съдия по вписванията при Агенция по вписванията, ТЗ – Служба по вписванията с район на действие – района на РС-Пловдив. Определението е обжалвано с частна касационна жалба вх.№ 265222/11.02.2021г., подадена от Б. С. М., чрез процесуалния ѝ представител адв.Ц. Б., с оплаквания, че е неправилно и с искане да бъде отменено. Поддържа, че въззивният съд е допуснал нарушение на закона, като едновременно с това не е спазил и задължителните указания, дадени от ВКС в задължителната практика на ОСГТК; не е извършил задълбочен и обстоен анализ на приложените по делото книжа; не е взел предвид всички събрани по делото доказателства. В приложеното изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, частният жалбоподател поддържа, че мотивите на обжалвания съдебен акт противоречат на задължителните указания, дадени в ППВС №1/13.07.1953г., според които „мотивировъчната част на решението е особено важна. Тя съдържа кратък отговор на важните и съществени въпроси, постановени в решението по делото и трябва да съдържа необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно. Мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни. Особено важно е съдът да установи правилно фактите и да ги прецени от гледището на закона. Той трябва конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено относно фактическите положения, да посочи върху какви доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка. А когато по делото са събрани разноречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не.“ Поддържа, че обжалваното определение е в противоречие и с ТР №1/04.01.2001г. по тълк.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС; ТР №1/2012г. по ТР №1/2012г. на ОСГК на ВКС; ТР №4/2012г. по тълк.д.№4/2012г. Излага съображения, че е многобройна практиката на ВКС в тази насока относно правилата по допускането на делбата от съда и нейния правен ефект, като счита, че по делото е доказано, че процесният имот е владян спокойно и непрекъснато от продавача към датата на възмездната сделка с приобретателя (сега жалбоподател), като въззивният съд не е вникнал въобще в спора и не се е обосновал подробно. Поддържа, че Пловдивският окръжен съд не е спазил и указанията на ОСГК на ВКС, дадени в ТР №3/2016г., ТД №4/2014г., ТД №3/2014г. Позовава се и на разпоредбата на чл.32а от Правилника за вписванията, като поддържа, че видно от представеното съдебно решение за развод от трета страна страните по спора са избрали подсъдност съгласно чл.117 ГПК и са представени доказателства за признаване на същото решение и вписването му в регистрите на [община] относно факта на прекратяване на брака, а по останалите имуществени въпроси много подробно страните по спора са уредили взаимоотношенията си. Частната касационна жалба е допустима - подадена е в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. По въведените доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на Пловдивския окръжен съд, съставът на I г.о. на Върховния касационен съд намира следното: На 16.12.2020г. в Агенция по вписванията, ТЗ – Служба по вписванията с район на действие – района на Районен съд – Пловдив, е постъпила молба с вх.№34822 за вписване на решение за развод по дело №2020 D 330285 на Окръжен съд на Окръг К. „И.“ от Окръжен департамент, Брачен отдел, по отношение на имуществените последици от развода на Б. М. С. и П. А. С., според което описаните в споразумението за уреждане на брачните отношения недвижими имоти, находящи се на територията на Република България, остават в собственост на Б. М. С.. С определение от 16.12.2020г. съдията по вписванията е отказал да разпореди извършване на нотариалното действие по чл.569, т.5 ГПК – вписване на бракоразводно решение, надлежно влязло в сила и заверено от Щатския секретар на Щат И. под № С. по съображения, че по въпроса относно правото на собственост върху недвижимия имот следва да е налице валидно произнасяне от българския съд като същият е и изключително компетентен по отношение правата върху недвижими имоти, находящи се в България и съответно съдията по вписванията не следва да признае представеното решение по реда на чл.118, ал.1 КМЧП. Изложени са също и съображения, че доколкото в решението е посочено, че съпругата става едноличен собственик на имот, находящ се в[жк], [улица], [населено място], а другият имот се намира в [населено място], [улица], то за да се извърши вписването, следва да се спази и нормата на чл.6, ал.1, буква „в“ от Правилника за вписванията. Въззивният съд е приел, че обжалваният пред него отказ на съдията по вписванията не се явява неправилен и незаконосъобразен, както се поддържа във въззивната жалба. Взел е предвид, че съгласно чл.112, буква „а“ ЗС подлежат на вписване всички актове, с които се прехвърля правото на собственост или се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право върху недвижими имоти, както и актове, с които се признават такива права, като детайлизацията на тази законова разпоредба е разпоредбата на чл.4 от Правилника за вписванията. Посочил е, че действително е установено, че е постановено решение № РД-20-1017/30.11.2020г. на кмета на Район „Централен“ при [община] за признаване по реда на чл.117 и чл.118 КМЧП на бракоразводното решение на Окръжен съд на окръг К., Щата И., САЩ като чуждестранен съдебен акт за прекратяване на гражданския брак между Б. М. С. и П. А. С.. Въззивният съд е взел предвид и обстоятелството, че с цитирания съдебен акт на чуждестранния съд са постигнати договорености между страните и относно уреждане на имуществените им отношения във връзка с притежаваните от тях недвижими имоти, вкл. на територията на Република България, а именно притежаван в съсобственост между страните недвижим имот с административен адрес [улица], С.,[жк], [населено място] и притежаван в индивидуална собственост от съпругата и молителка Б. М. С. недвижим имот с административен адрес [улица], П.. Приел е, че относно втория имот, постигнатата договореност между съпрузите е с констативен характер относно собствеността и декларативен характер относно липсата на претенции от страна на съпруга П. А. С. спрямо този имот и съответно не касае прехвърляне на вещно право, подлежащо на вписване. По отношение на съсобствения между съпрузите имот, находящ се на [улица]е взето предвид, че е налице волеизявление на съпруга П. С., че същият няма и се отказва от всички права и претенции по отношение на този имот и дяловете от него, като ще подпише отказ от искове и претенции или ще съдейства и изготви и подпише подобен документ в България, с който се отказва от своя дял и прехвърля имота изцяло на съпругата в посочен срок от искането за това от страна на съпругата. Въззивният съд е приел, че клаузата в споразумителната част на съдебния акт относно този имот не съдържа окончателно, надлежно удостоверено от компетентен орган волеизявление за прехвърляне на вещно право на собственост върху имот, находящ се на територията на Република България, подлежащ на вписване. Посочено е, че от една страна удостовереното волеизявление има декларативен характер и е с аналогично съдържание на клауза по предварителен договор с поето от страна на съпруга задължение да извърши необходимите правни действия по надлежно удостоверяване на прехвърлянето на вещното право в бъдещ момент на територията на Република България. Прието е, че постигнатата договореност между страните относно начина на удостоверяване на подлежащото прехвърляне на вещното право на собственост е в съответствие с разпоредбата на чл.12 ал.1 КМЧП, доколкото с оглед местонахождението на недвижимия имот на територията на Република България нотариалното удостоверяване относно тези вещни права е в изключителната компетентност на българските съдилища, съответно други органи, на които по закон са предоставени правомощия по нотариалните производства. За неотносима е приета сочената от жалбоподателя аналогия относно извършваното от българските съдилища, доколкото в случая се касае до постановено бракоразводно решение от чуждестранен съд, което дори и да се приеме, че съдържа клаузи за окончателно уреждане на имуществени отношения между съпрузите чрез волеизявление за прехвърляне на вещни права помежду им, би било извън изрично уредената компетентност и подведомственост относно удостоверяване на прехвърляне на вещни права съобразно цитираната от съдията по вписванията разпоредба на чл.12, ал.1 КМЧП и при съобразяване на визираните в чл.117, т.1 и чл.118, ал.1 КМЧП отрицателни предпоставки за признаване на чуждестранния акт в тази му част. С оглед така изложените от въззивния съд съображения следва да се приеме, че не са налице поддържаните от жалбоподателя основания за допускане на обжалваното определение до касационно обжалване. В съответствие с изискванията на ППВС №1/13.07.1953г. мотивите към обжалваното определение съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси по делото, а именно на въпросите за характера на постигнатото пред бракоразводния съд споразумение относно имуществените отношения между съпрузите и възможността същото да бъде вписано на територията на Република България. Обжалваното определение съдържа и необходимите фактически и правни съображения – възпроизвежда в детайли споразумението между съпрузите и факта, че в частта, с която бракът е прекратен, решението на чуждестранния съд е признат по реда на чл.117 и чл.118 КМЧП с решение на кмета на Район „Централен“ при [община]. Релевантните факти са правилно установени и преценени от гледище на закона, посочено е какво съдът приема за установено, както и на кои доказателства съдът основава приетата за установена фактическа обстановка. В този смисъл обжалваното определение съответства и на даденото от ОСГК на ВКС тълкуване в ТР №1/04.02.2001г. по тълк.д.№1/2000г. Не може да бъде споделена тезата на жалбоподателя за приложимостта на практиката на българските съдилища относно допускането на делбата и нейния правен ефект – както е посочено в обжалваното определение, по отношение на имота, находящ се в [населено място] на [улица], съпругът П. С. е поел само задължения за извършване на бъдещи действия по уреждане на въпроса за принадлежността на правото на собственост, т.е. не се установяват насрещни съвпадащи волеизявления на съпрузите за извършване на делба на този имот. Освен това, както е посочено в обжалваното определение, дори да се приеме, че тези клаузи касаят окончателното уреждане на имуществените отношения между съпрузите, то не е спазена предвидената в КМЧП компетентност и подведомственост относно прехвърлянето на вещни права върху имущества, находящи се на територията на Република България. По този въпрос практиката на съдилищата е константна и непротиворечива. Не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване и по въпросите, касаещи упражняваното от жалбоподателя спокойно е непрекъснато владение върху имота към датата на сключване на възмездната сделка – такива въпроси не са били поставяни на разглеждане пред въззивния съд. Не е налице и поддържаното от касатора противоречие на обжалваното определение с посочените в изложението тълкувателни решения, постановени по ТД №3/2016г., ТД №4/2014г. и ТД №3/2014г. Въпросите, по които ОСГК на ВКС се е произнесло в ТР №4/2014 от 14.03.2016г., постановено по т.д.№4/2014г., касаят цената на някои искове за собственост, производството пред съд по установителните и ревандикационните искове и допустимостта на някои искове за собственост, каквито в настоящето производство не са били поставяни на разглеждане пред въззивния съд. Предмет на тълкуване по тълк.д.№3/2014г. на ОСГК на ВКС е нищожността на договор за прехвърляне на реално определени части от недвижим имот, а по тълк.д№3/2016г. на ОСГК на ВКС - другарството на съпрузите по предявени от или срещу тях искове за собственост на вещи или имоти, придобити в режим на съпружеска имуществена общност, каквито въпроси също не са били поставяни на разглеждане пред въззивния съд по настоящето дело. Само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че изводите на въззивния съд досежно компетентността и подведомствеността при разрешаване на спорове за собственост върху недвижими имоти, находящи се на територията на Република България, както и за постигането на спогодби за такива имоти и удостоверяване на прехвърлянето на вещни права, съответстват на трайно установената и непротиворечива практика на българските съдилища. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение