Определение № 2343 от 09.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2617/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 55 от 08.04.2024г., постановено по в. гр. дело №91/2024г. на Апелативен съд - Варна е потвърдено решение № 1384/23.11.2023г., постановено по гр.д. № 2390/2022 г. по описа на Варненския окръжен съд, в частта му, с която е отхвърлен искът на Р. В. В. срещу Е. Е. П. за приемане за установено, че ищецът е собственик на апартамент №*, на четвърти и пети етажи, представляващ мезонет -с площ от 116,79 кв.м., заедно с прилежащото избено помещение №3 с площ от 9,13 кв.м., както и 5,8516% ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж в недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], дворно място от 485 кв. м., съставляващо имот пл. №* в кв. * по плана на първи микрорайон на [населено място], а по схема самостоятелен обект с идентификатор *, с адрес: [населено място], [улица], ет. 4, ап. 7, намиращ се в сграда с идентификатор *, разположена в поземлен имот с идентификатор *, въз основа на осъществено от него давностно владение за периода от 2001г. до 2019 г. Със същото решение е обезсилено решението на Окръжен съд – Варна в частта му, с която е отхвърлен искът на Р. В. В. срещу Е. Е. П. за приемане за установено, че ищецът е собственик на 1/2 ид. ч. от гореописания имот, придобита въз основа на прекратяване на съпружеската имуществена общност и е прекратено производството по този иск.

В срок против въззивното решение е постъпила касационна жалба от Р. В. В., чрез адв. П. Н..

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал.2, предл. трето ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните правни въпроси:

1. При наличие на предпоставките да се приложи т. 4 от ППВС № 5/1972г., допустимо ли е съдът да изследва наличието на всички кумулативно предвидени елементи на фактическия състав на съпружеската имуществена общност ? Поддържа се противоречие на изводите на съда с т. 4 от ППВС № 5/1972 г.

2 Следва ли да се приеме, че съгласие за учредяване на ипотека върху недвижим имот от страна на владелеца-съсобственик е израз на намерението му за своене на целия имот? Сочи се, че изводите на въззивния съд по този въпрос са очевидно неправилни.

В срок не е постъпил писмен отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд, постановено по иск за собственост на недвижим имот.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е посочил, че ищецът Р. В. е предявил срещу Е. П. установителни искове по чл. 124 ГПК за приемане за установено, че той е собственик на спорния имот на основание давностно владение за периода от 2001г. до 2019 г., както и за приемане за установено, че ищецът е собственик на 1/2 ид.част от същия недвижим имот въз основа на прекратяване на съпружеската имуществена общност.

Въззивният съд е констатирал нередовност на исковата молба относно предявения установителен иск за собственост на 1/2 ид. ч. от имота - противоречия в твърденията на ищеца и несъответно на твърденията искане за установяване правото му на собственост върху идеална част върху процесния имот чрез прекратяване на съпружеска имуществена общност. В изпълнение указанията на въззивния съд е постъпила молба от ищеца, в която е посочил, че бракът му с Д. К. - В. не е прекратен формално и въпреки че бракът не бил прекратен, то през 1998 г. съпругата напуснала семейното жилище и съпрузите заживели отделно. Посочил е, че е собственик на имота, защото така гласи решение № 883/12.07.2019 г. по гр.д. № 774/2019 г. по описа на Окръжен съд – Варна. Въззивният съд е приел, че при тези твърдения, нередовността на исковата молба не е отстранена и е прекратил производството по делото относно претенцията за собственост на 1/2 ид.ч. от имота на основание прекратена СИО.

Установителният иск за собственост на основание давностно владение, упражнявано в периода от 2001 г. до 2019 г., е счетен за неоснователен.

От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че ищецът е сключил граждански брак с Д. К. К. на 07.06.1998 г.

На 20.03.1997 г. /преди сключване на брака/ Д. К., заедно с останалите съсобственици, е учредила на К. А. К. право на строеж върху собствения си недвижим имот - дворно място от 485 кв.м. пл. № * в кв. №* по плана на 1-ви микрорайон на [населено място], срещу задължението на К. да построи жилищна сграда, като съсобствениците си запазват право на строеж, и взаимно си учредяват такова и в полза на Д. К. е учредено право на строеж за процесния апартамент.Съдът е приел също, че конструкцията на сградата е завършена, издаден е акт. обр.14 и обектът е възникнал на 15.09.1998 г. На 21.01.2009 г. Д. К., със съгласието на съпруга си – ищецът Р. В., е учредила в полза на "Търговска Банка Д" АД договорна ипотека върху процесния имот за обезпечаване на задължения по договор за кредит на „Камея-7“ ООД. За вземането и по договора за кредит банката се снабдила с изпълнителен лист. По образуваното изпълнително дело изпълнението е насочено върху процесния имот. След проведена публична продан, с влязло на 05.04.2019 г. в сила постановление за възлагане, вписано на 06.06.2019 г., процесният апартамент е възложен на ответницата Е. П.. На 07.06.2019 г. е вписана искова молба по предявен от Р. В. срещу Д. К. установителен иск за собственост на процесния апартамент. На 12.07.2019 г. е постановено решение № 883 по гр.д. № 774/2019 г. по описа на ВОС, с което при признание на иска от Д. К., Р. В. е признат за собственик на спорния апартамент, придобит по давност чрез владение, упражнявано в периода от 2001 г. до 2019 г.

При така приетото за установено, въззивният съд е направил извод за неоснователност на предявения установителен иск за собственост на основание давностно владение, упражнявано в периода от 2001 г. до 2019 г. Съдът е приел, че процесният апартамент е лична собственост на Д. К. по силата на сключения с К. К. договор от 19.03.1997 г. Съдът е посочил, че изграждането на жилището е насрещната престация по сключения преди брака от Д. К. договор за учредяване право на строеж срещу строителство, като по този договор тя е престирала преди брака учредено право на строеж върху лично имущество – собствен поземлен имот, придобит преди брака с ищеца. Придобитото, макар и възникнало като обект по време на брака й с Р. В., е нейно преобразувано лично имущество и не е налице хипотезата, визирана в т.4 от ППВС №5/1972 г. Изложени са мотиви, че тъй като спорният имот е бил семейно жилище, то и съгласие за ипотекирането му е дал и съпругът - несобственик Р. В.. В това качество той е участвал в договора за ипотека и е подписал същия, а не като собственик на имот, придобит в режим на СИО. Дори и ищецът да е осъществявал фактическата власт върху имота от 2001 г., то предвид изявлението му в договора за ипотека, тази власт не е осъществявана с намерение за своене и не е демонстрирана спрямо собственика, а освен това не е изтекъл и 10 годишния срок по чл.79 ЗС. Направен е извод, че към датата на учредяване на ипотеката ищецът не е придобил собствеността по давностно владение. Осъществяваната от ищеца след учредяване на ипотеката фактическа власт върху имота е без значение за крайния извод за собствеността. Съдът е приел, че вписаната ипотека е противопоставима на ищеца, независимо коя е началната дата на владението и дали същият впоследствие е придобил собствеността, тъй като ипотечното право съпътства правото на собственост върху ипотекирания имот- тежи върху него. Съдът е посочил, че с влязлото в сила на 05.04.2019 г. постановление за възлагане ответницата е придобила собствеността върху имота. На нея не може да се противопостави (вкл. по арг. на чл. 496, ал.2 ГПК) евентуално придобито от ищеца след ипотеката право на собственост върху имота. Затова е без значение и постановеното решение № 883/12.07.2019г. на ВОС по гр.д. № 774/2019г. по иска на Р. В. срещу съпругата му Д. К. за установяване собствеността му върху имота на основание давностно владение в периода от 2001 г. до 2019 г. (като извън това ответницата П. не е страна по спора и не е обвързана от решението). Вписването на исковата молба по това дело на 07.06.2019 г. има оповестително действие, като огласяването на иска за собственост е сторено след влизане в сила на постановлението за възлагане на имота.

В допълнение съдът е посочил, че изводът за неоснователност на иска не би се променил и при положение, че имотът към датата на ипотекирането му е бил притежаван от Р. В. и съпругата му в режим на съпружеска имуществена общност, тъй като няма твърдения ипотеката да е била оспорена от ищеца в срока по чл. 24, ал. 4 от СК. Затова ипотеката би породила действие и по отношение на него и той би имал качеството на ипотекарен длъжник по изпълнителното дело и отново би търпял изпълнението върху него.

Настоящият състав на ВКС, намира, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал.1,т.1 и ал.2, предл. трето ГПК за допускане на касационно обжалване.

Първият поставен въпрос не може да обоснове допускане до касационно обжалване. Въпросът е поставен във връзка с твърденията на ищеца, че спорният апартамент е придобит в режим на съпружеска имуществена общност. За да отхвърли иска, въззивният съд е изложил две групи мотиви. На първо място въззивният съд е приел, че имотът е бил лична собственост на Д. К. /съпруга на ищеца/ и ищецът не е имал права върху него. В допълнение съдът е изложил и мотиви, че дори имотът да е бил придобит в режим на съпружеска имуществена общност, то няма твърдения ипотеката да е била оспорена от ищеца в срока по чл. 24, ал. 4 от СК, предвид на което и тя би породила действие и по отношение на него и съответно той би имал качеството на ипотекарен длъжник по изпълнителното дело. Във връзка с тези допълнителни мотиви правен въпрос не е поставен, предвид на което и какъвто и отговор да се даде по първия поставен въпрос, то крайният извод за неоснователност на иска би останал непроменен, т.е. поставеният въпрос не е от обуславящо значение за изхода от спора.

На следващо място не се констатира въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с разрешението, дадено в т. 4 от ППВС № 5/1972 г., според което построената през време на брака сграда върху земя, индивидуална собственост на единия съпруг, представлява съпружеска имуществена общност и принадлежи общо на двамата съпрузи. Видно в обжалваното решение съдът не е приел, че се касае за обект, построен от съпрузите в имот, собственост на единия от тях, а че процесният апартамент е насрещна престация по договор, сключен от съпругата, преди сключване на брака.

Не следва да се допуска касационно обжалване на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал.2, предл. трето ГПК – поради очевидна неправилност на изводите на съда по въпроса дали следва да се приеме, че съгласие за учредяване на ипотека върху недвижим имот от страна на владелеца-съсобственик е израз на намерението му за своене на целия имот. Видно от обжалваното решение, въззивният съд не е формирал такива изводи. Изхождайки от съдържанието на нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека, въззивният съд е приел, че в него е посочено, че ищецът го е подписал като съпруг, даващ съгласие за ипотекиране на семейно жилище, а не като владелец на имота. Съществено в случая е, че ищецът не би и могъл да придобие по давност спорния имот, защото според разпоредбата на чл.115, б.“в“ ЗЗД давност между съпрузи не тече. По приложението на цитираната разпоредба е налице практика на ВКС /решение № 161/14.12.2017 г. по гр.д. № 475/2017 г. на ВКС, I г.; решение № 128/28.05.2013 г. по гр.д. № 31/2013 г. на ВКС, I г.о.; решение № 133/26.10.2023 г. по гр.д. № 4199/2022 г. на ВКС, I г.о./, където се приема, че съпруг не може да се позове на давност за имот, индивидуална собственост на другия съпруг, тъй като приложението на този придобивен способ е изключен с разпоредбата на чл. 115, б. "в" ЗЗД.

Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2, предл. първо и второ ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение