Определение № 273 от 04.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2350/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Българска народна банка /БНБ/ срещу определение от 15. 09. 2021г. по в. ч. гр. д. № 8949/2020г. на СГС, ГО, ІІ – „г“ въззивен състав, с което е оставено без уважение искането на БНБ по реда на чл. 248 ГПК за изменение на решение от 04. 06. 2021г. по в. гр. д. № 8949/2020г. на СГС в частта за разноските. Жалбоподателят поддържа, че атакуваният акт е неправилен и моли като такъв той да бъде отменен. Твърди, че молбата му с правно основание чл. 248 ГПК е основателна, тъй като са представени доказателства за платения хонорар за един адвокат по банков път с документи, представени в съдебно заседание на 05. 03. 2021г. и с молбата по чл. 248 ГПК от 07. 07. 2021г.. Ответникът по частната жалба – А. С. Е. подава писмен отговор в законния преклузивен срок, в който поддържа становище за нейната неоснователност. Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна и има за предмет съдебен акт, подлежащ на обжалване по смисъла на ч. 274, ал. 1, т. 2 вр. с чл. 248, ал. 3 ГПК, следователно тя е допустима. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна по следните съображения: СГС се е произнесъл в постановеното от него въззивно решение по настоящото дело досежно претендирания от ответника хонорар за един адвокат за въззивната инстанция по правилото на чл. 78, ал. 3 ГПК, приемайки, че такъв не следва да бъде присъждан на ответника, тъй като не са представени доказателства за плащането му съгласно т. 1 ТР № 6 от 06. 11. 2013г. на ОСГТК на ВКС. С депозирана в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК молба ответникът БНБ е поискал изменение на въззивното решение в частта досежно разноските в хипотезата на чл. 78, ал. 3 ГПК, като към молбата е приложил преводно нареждане, удостоверяващо плащането по банков път на договорения адвокатски хонорар от ответника в полза на адвокатско съдружие „Н., В. и партньори“, съдружник в което е и процесуалният представител на БНБ – адв. Е. В.. С атакуваното определение, СГС е приел за допустима, но неоснователна молбата с правно основание чл. 248 ГПК. Счел е, че договореното адвокатско възнаграждение за осъществяваното процеусално представителство на ответника не е платено, тъй като в представената фактура е отразен метод на плащане „по банков път“, но не е представено платежно нареждане и/или друг документ, удостоверяващ реалното извършване на банковия превод, каквото е задължителното указание в т. 1 ТР № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС. Едва с молбата по чл. 248 ГПК ответникът е представил доказателство за реално извършване на плащане по банков път на договорения хонорар за един адвокат, което въззивният съд е намерил, че не следва да бъде зачетено, тъй като е след приключване на последното съдебно заседание във въззивната инстанция. Доколкото производството по чл. 248 ГПК е способ за поправяне на грешки, допуснати от съда по исканията на страните за разноски, а не способ за отстраняване на пропуски, допуснати от самите страни, е посочил, че макар молителят в случая да е заявил в срок претенцията си за присъждане на разноски за въззивната инстанция, не е представил своевременно доказателства за реалното им извършване. Порид това е оставил без уважение искането по чл. 248 ГПК като неоснователно. Настоящият съдебен състав споделя изложените правни съображения на СГС в обжалваното определение. Те са в съответствие със задължителните разрешения в т. 1 ТР № 6 от 06. 11. 2013г. по тълк. д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, според които по правилата на чл. 78 ГПК се присъждат само реално извършени съдебно – деловодни разноски, доказани по надлежния ред. Когато в договора за правна помощ е посочено, че плащането на договорения адвокатски хонорар ще стане по банков път, то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. По аргумент от чл. 80 ГПК, искането за присъждане на разноски от страна на ответника във въззивното производство, за да се приеме за допустимо и основателно, следва да бъде заявено най-късно до приключването на устните състезания пред тази инстанции в последното открито заседание, като в този срок следва да бъдат представени и доказателствата за извършването на претендираните разноски. Пропускът на ответника до този момент да ангажира доказателства за извършването им не може да бъде преодолян в производството по реда на чл. 248 ГПК. Производството по допълване или изменение в частта за разноските на съдебния акт, с който приключва производството в съответната инстанция, е предназначено за отстраняване на допуснати единствено от съда пропуски и грешки при произнасянето му относно разноските. Този извод не противоречи на установеното с чл. 36, ал. 4 ЗА, който предвижда отлагане на заплащането на адвокатското възнаграждение, вкл. като го поставя в зависимост от изхода на спора. Страните по договора за правна защита могат да постигнат съгласие по всякакви допустими от закона условия, но тази свобода в договарянето, се свързва единствено с отношенията между клиент и адвокат и не предпоставя разширително тълкуване на чл. 78 ГПК. В случая договарянето на адвокатското възнаграждение е било извършено в договора за правна защита, представен пред първата съдебна инстанция, платимо след представяне на фактура от изпълнителя по банков път, като към момента на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция не са представени доказателства за плащането му по банков път. Следователно осъществена е хипотеза на липса на доказателства за платени разноски по смисъла на т. 1 № 6 от 06. 11. 2013г. по тълк. д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС - депозирани в предвидения в закона преклузивен срок, обуславяща неоснователност на искането за присъждането им на основание чл. 248 ГПК. В този смисъл е константната практика на ВКС: определение № 1189 от 10. 12. 2015г. по ч. гр. д. № 2588/2015г. на III г.о., определение № 9 от 17. 01. 2019г. по гр. д. № 1092/2018г. на I г.о., определение № 17 от 13. 01. 2016г. по гр. д. № 6306/2015г. на ІІІ г.о. и др.. Обжалваното определение е валидно, допустимо и правилно и като такова следва да бъде потвърдено. На основание изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение