Определение № 2604 от 09.09.2025 г. на ВКС по т. д. № 2313/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от адв. Д. Д. - процесуален представител на ответниците в производството И. Х. А., Г. М. А. и Х. Г. А. срещу определение № 1980 от 07.08.2024 г., постановено от Апелативен съд - София по в.гр.д. № 2207 по описа на съда за 2023 г., с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по делото решение в частта му за разноските. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт. Твърди се, че съдът не е съобразил действителната фактическа и правна сложност на делото, както и положения от адвоката труд за осъществяването на защитата по същото. Според жалбоподателя производството се характеризира с висока фактическа и правна сложност, тъй като касае потребителски спор, отличаващ се със специфика от гледна точка на приложима практика и правни институти. Определя се като съществено процесуално действие изготвянето на отговор на въззивната жалба с подробно опровергаване оплакванията на въззивника. Настоява се, че адвокатът е осъществявал активна и компетентна правна защита на ответниците, показал е задълбочени познания и анализ на практиката на ВКС и на СЕС, включително е изготвил писмена защита пред въззивния съд, което не е обичайна практика. Излага се, че въпреки липсата на задължителна обвързваща сила на наредбата за минималния размер на адвокатските възнаграждения след постановяването на Решение по дело С-438/22 на СЕС, според цитирана практика на ВКС определените в наредбата възнаграждения следва да служат като ориентир. Настоява се, че в настоящия случай съдът е присъдил адвокатско възнаграждения значително под определения в наредбата минимум, тъй като материалният интерес по делото възлиза на 32 259,22 швейцарски франка с левова равностойност към датата на предявяване на исковата молба в размер на 62625,78 лева. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата, минималният размер на адвокатското възнаграждение е 5 660 лева, а съгласно чл. 2, ал. 5 възнаграждение се дължи поотделно за всеки един предявен иск независимо от формата на съединяване на исковете, което включва и субективното съединяване на искове. Според жалбоподателя няма правно основание предоставянето на защита на материално затруднени лица по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. да бъде подчинено на по-неблагоприятен режим и да води до понасяне на деликтната отговорност на страната, предизвикала и загубила спора в по-малки размери в сравнение със случаите, в които спечелилата страна е заплатила предварително адвокатско възнаграждения в минималния съгласно наредбата размер. Излага се и че въззивникът не е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение и в случая съдът е нарушил едно от основните начала на гражданския процес - за диспозитивното начало, предвидено в чл. 6 ГПК, съобразно което предметът на делото и обемът на дължимата защита се определят от страните, тъй като не е съобразил пределите, до които другата страна е приела да отговаря /цитира се определение № 2251/13.08.2024 по дело № 1597/2024 г. на ВКС, в което съдът не е намалил адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗА, доколкото то е съобразено изцяло с установения в наредбата минимален размер/. Иска се отмяна на обжалваното определение като неправилно и постановяване на друго такова, с което на жалбоподателя да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна защита за всеки от тримата ответници в минимален размер съгласно Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Насрещната страна в писмен отговор оспорва основателността на частната жалба. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните и доводите по делото, намира следното: Частната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 275, ал.1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, но по същество е неоснователна. За да постанови обжалваното определение, освен че се е позовал на Решение на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 и на формирана след постановяването му практика на ВКС, въззивният състав е приел още и че: Определянето на адвокатско възнаграждение от съда при безплатна правна защита по Закона за адвокатурата (чл. 38, ал. 2 ЗА) и намаляването му при прекомерност на уговореното (чл. 78, ал. 5 ГПК) е ограничено до минималния размер по Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, приета от Висшия адвокатски съвет. От друга страна по реда на Закона за правната помощ се осъществява социално подпомагане с цел да се гарантира равен достъп до правосъдие на лица, чийто икономически статус не им позволява свободен пазарен достъп до юридически услуги, като правната помощ, предоставяна по реда на този закон се заплаща по реда на Наредбата за заплащане на правната помощ, към която препраща и нормата на чл. 78, ал. 8 ГПК в случаите, когато юридически лица или еднолични търговци са защитавани пред съда от юрисконсулт. Според въззивния състав разликата в уредбата в ЗПП и ЗА от гледна точка на законовата делегация за определяне на размерите на възнагражденията е, че наредбата по ЗПП се приема от държавен орган - Министерски съвет по предложение на Националното бюро за правна помощ, което е държавен орган на бюджетна издръжка, а наредбата по ЗА - от съсловна организация, каквато е Висшият адвокатски съвет, чиито членове са само адвокати, избрани от други свои колеги адвокати, без каквато и да било последваща санкция на държавен орган относно конкретните размери на определените възнаграждения. Съдът сочи още, че правната помощ, включително процесуално представителство по граждански дела, се предоставя на социално слаби лица след акт на съда за преценка на икономическото, семейното или друго особено положение, а представителството по чл.38, ал.1, т.2 ЗА се осъществява само по силата на изявление, че лицата са материално затруднени. Заплащането на възнаграждение по ЗПП е предпоставено от отчет на адвоката, като конкретният му размер се предлага от адвокатския съвет с оглед вида и количеството на извършваната дейност и се определя от НБПП (чл. 38 ЗПП) в границите на посочени минимален и максимален размери, докато с нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА е вменено задължение на съда да присъди минималното възнаграждение по наредбата на съсловната организация без възможност да го намалява под определения размер. Възнагражденията, предвидени в наредбата по ЗПП, са в значително по-нисък размер от тези в наредбата по ЗА за един и същ вид работа. При така посочените особености в правната уредба на адвокатските услуги според въззивния съд се установява, че е налице непропорционалност при заплащане на оказвана адвокатска помощ на материално затруднени лица, като са създадени два режима, преследващи идентични цели, но постигащи различни крайни резултати в разрез с принципите на конкурентност. Несъответствието се изразява в това, че са създадени облекчени условия за осъществяване на безплатно процесуално представителство за материално затруднени лица по ЗА (без преценка от съда на икономическото им състояние), като въпреки това насрещната страна е задължена да възмезди правната защита в по-висок размер от този по НЗПП и то такъв, който е приет от съсловната организация на адвокатите и е обвързващ за съда. Несъразмерност според съда има и при възмездяване на процесуалното представителство, осъществявано от юрисконсулт по чл. 78, ал. 8 ГПК и това на адвокат по чл. 38, ал. 2 ЗА, като и в двете хипотези възнаграждението не е уговорено в договор за правна защита по конкретно дело, а се определя от съда, който е обвързан от размерите по две различни наредби, независимо че услугата се осъществява винаги от правоспособни юристи. Съдът е посочил, че въведеното с чл. 38, ал. 2 ЗА правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от ВАС размер, който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС. По изложените съображения, според въззивния състав нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. При изложеното съставът на въззивния съд е намерил, че на жалбоподателя в настоящото производство следва да се присъди адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на тримата ответници като материално затруднени лица по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА в размер под минималния по наредбата. При определянето му съдът е съобразил, че правната помощ е за депозиране на отговор на въззивната жалба на насрещната страна и за процесуално представителство, осъществено в едно съдебно заседание, делото не се отличава с фактическа или правна сложност пред въззивния съд, поради което и е определил възнаграждение в размер на по 300 лева за всеки от ответниците или общо 900 лева. Обжалваното определение е правилно. Въззивният съд принципно правилно е взел предвид и изтъкнал както това, че съобразно цитираната от него практика на СЕС и ВКС /както и служебно известна на касационния състав такава, която вече е обилна и която настоящия състав споделя/ минималните размери на възнагражденията по НМРАВ не го обвързват, но могат да служат като ориентир, така и действително релевантните за определяне размера на дължащото се адвокатско възнаграждение и подлежащи на преценка в случая обстоятелства - правната и фактическа сложност на делото, обжалваемия интерес, действително осъществените като брой, вид, трудоемкост и времетраене действия по осъществяване на правната защита в съответната инстанция. Неоснователно е оплакването в жалбата, базирано на ненаправено от противната страна възражение за прекомерност на възнаграждението – в процесния случай този размер не е определен в представените по делото договори за правна помощ, доколкото същата е предоставена по реда на чл. 38 от ЗА. Съответният такъв размер е конкретизиран едва с частта от решението на съда за присъждането му, поради което и за противната страна не е съществувала процесуална възможност да възразява срещу него. Правилна е и преценката на съда относно съответния на действителната правна и фактическа сложност на делото размер на адвокатското възнаграждение при конкретните обстоятелства по същото. Безспорно е, както това твърди жалбоподателят, че трудът на адвоката по оказване на правна помощ в конкретната материя, включващ и процесуално представителство е висококвалифициран, както и че в случая е осъществена активна и компетентна правна защита на ответниците в производството. Твърдението в жалбата обаче, че изготвянето на писмена защита пред въззивния съд не е обичайна практика, е пресилено – по-скоро е обратното. Цитираният от жалбоподателя материален интерес по делото към момента на завеждането на иска е намален във въззивното производство с този по осъдителната част от първоинстанционното решение, което в тази му част не е обжалвано, влязло е в сила, съответно – и в тази му част правният спор не е бил предмет на същото. Изготвянето на отговор на въззивната жалба е необходим и присъщ елемент на всяка адекватна и високо-професионална правна защита, но в пълен обем същата, включително по отношение на подробното опровергаване оплакванията на въззивника, на което набляга жалбоподателят, в най-голямата си пълнота се осъществява в първоинстанционното производство. Във въззивното такова същият обем по хипотеза е в поне някаква степен редуциран – както с оглед императивно установените в процесуалния закон преклузии, така и в зависимост от действителния предмет на самото въззивно производство, който може да е по-тесен, но не и по-широк от този на първоинстанционното, а в крайна сметка – и от конкретното, различно във всеки отделен случай съдържание на въззивната жалба, срещу която противната по същата жалба страна се защитава. При всичко изложено дотук преценката на въззивния съд досежно размера на присъденото адвокатско възнаграждение за защита във въззивната инстанция следва да бъде споделена, а обжалваното определение - потвърдено. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение