Решение № 286 от 13.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11061/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба, подадена от З. Й. М. от гр. София, чрез процесуален представител адв. В. Бенатов, срещу решение № 25385 от 25.07.2025 г. по адм. дело № 3706/2025 г. по описа на Административен съд – София-град. С въпросното решение е отхвърлена жалбата на З. Й. М. срещу решение по протокол № 4, т. 12 от 10.04.2024 г. на комисията по чл. 10 от Наредба за реда и условията за управление и разпореждане с общински жилища на територията на Столична община (НРУУРОЖТСО), назначена със заповед № РИВ22-РД91-19/23.06.2022 г. на кмета на р-н „Изгрев“, СО, с което е отказано включването на жалбоподателя в картотеката на нуждаещите се от жилище в район „Изгрев“. С касационната жалба срещу посоченото решение се твърди, че същото е неправилно поради необоснованост и неправилно прилагане на материалния закон. Иска се отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново по съществото на спора, с което да се отмени издадения административен акт. Ответникът - комисията по чл. 10 от Наредба за реда и условията за управление и разпореждане с общински жилища на територията на Столична община (НРУУРОЖТСО), действащ чрез процесуален представител адв. Ю. Георгиева, в отговор на касационната жалба, поддържа правилност на решението на административния съд, неоснователност на касационните оплаквания и иска решението да бъде оставено в сила. Претендират се разноски за настоящото производство за които не е представен списък за разноските съгласно разпоредбата на чл. 80 от ГПК. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че не са налице касационните отменителни основания и обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК, от надлежна страна, адресат на оспореното решение, и срещу акт, който подлежи на касационен контрол, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна поради следните съображения: Предмет на контрол пред Административен съд – София-град е било решение по протокол № 4, т. 12 от 10.04.2024 г. на комисията по чл. 10 от Наредба за реда и условията за управление и разпореждане с общински жилища на територията на Столична община (НРУУРОЖТСО), назначена със заповед № РИВ22-РД91-19/23.06.2022 г. на кмета на р-н „Изгрев“, СО, с което е отказано включването на жалбоподателя в картотеката на нуждаещите се от жилище в район „Изгрев“. С обжалваното решение жалбата срещу административния акт е отхвърлена. За да постанови този резултат, административният съд е приел, че атакуваното решение е издадено от компетентен административен орган - комисията по чл. 10 от НРУУРОЖТСО, назначена със заповед № РИВ22-РД91-19/23.06.2022 г. на кмета на р-н „Изгрев“, СО. Спазени са установената писмена форма и съдържание за издаване на административен акт. Съгласно чл. 10, ал. 3 от НРУУРОЖТСО решението на комисията се оформя в протокол /по образец, съгласно Приложение № 3/, в който се посочват мотивите и правното основание за включване или отказ за включване в картотеката. В този смисъл, съдът е приел, че решението е мотивирано, като е ясно какви са причините, поради които е отказано включването на З. М. в картотеката на нуждаещите се от общинско жилище – лицето обитава процесното жилище на отпаднало правно основание и е подало некоректни данни в декларацията по чл. 6, ал. 2 от НРУУРОЖТСО. При издаване на обжалвания административен акт не са били допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, които да са ограничили правото на защита на оспорващия и да са препятствали възможността му адекватно да я организира. Отчитайки фактическата обстановка и правейки подробен анализ, първоинстанционният съд е достигнал до правния извод за отхвърляне на жалбата на З. Й. М. срещу решение по протокол № 4, т. 12 от 10.04.2024 г. на комисията по чл. 10 от НРУУРОЖТСО. Решението е правилно. Не са налице сочените основания за отмяна от касационния жалбоподател. Първоинстанционният съд не е допуснал нарушения на материалния закон. Съдебният акт е мотивиран и е издаден при спазване на процесуалните правила. Решаващият съд е изяснил напълно фактическата обстановка по делото, събрал е относимите за правилното решаване на спора доказателства и е направил верни правни изводи, които се споделят напълно от настоящата инстанция. Предвид подробната обосновка в съдебния акт следва да бъде приложена разпоредбата на чл. 221, ал. 2 пр. 2 АПК и да бъде направено препращане към мотивите на първата инстанция. За яснота и пълнота следва да бъдат разгледани и твърденията на страните в касационната жалба и нейния отговор. Съгласно чл. 5 от НРУУРОЖТСО, право да кандидатстват за настаняване в общински жилища имат семейства или домакинства, които отговарят на условията на нормативния текст. Те подават заявление, към което се прилагат определени документи, в районната администрация по настоящ адрес, която не може да откаже да приеме заявлението. В районните администрации по настоящ адрес на лицата и членовете на семействата (домакинствата) им, които отговарят на условията по чл. 5, се съставят и поддържат картотеки. Съгласно чл. 10 от НРУУРОЖТСО, кметът на района назначава комисия за картотекиране на заявителите, в която се включват служители от районната администрация (технически специалисти, юристи и др.). Комисията разглежда в двумесечен срок заявленията за картотекиране, окомплектовани съгласно чл. 6, взема решение за включване или отказ за включване в картотеката и определя степента на жилищната нужда по групи съгласно чл. 8 от НРУУРОЖТСО. Както правилно е отбелязал първоинстанционният съд, към момента на подаване на заявлението си за картотекиране по гореописания ред, З. Й. М. не е попадал в нито една от категориите лица по чл. 8 от НРУУРОЖТСО. Отчитайки гореизложеното и съгласно чл. 142 от АПК, следва да бъде обърнато внимание, че съответствието на административния акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му. Правилно е съобразено, че З. М., към момента на подаване на заявлението си за картотекиране, не е отговарял на законовите изисквания по НРУУРОЖТСО. В този смисъл, като ирелевантно е отчетено от съда и твърдението, че щом лицето е предало ключа за жилището (което е отразено в приемо-предавателен протокол от 14.10.2024 г.) половин година след издаването административния акт, комисията е издала незаконосъобразен акт, незачитайки това обстоятелство. Фактът, че към момента на подаване на заявлението лицето все още е обитавало имота, е довел до невъзможност за обосноваване на абсолютната му жилищна нужда. Правилно е посочено както от първоинстанционния съд, така и в отговора на касационната жалба, че отказът лицето да бъде картотекирано на база подадено заявление, не е пречка лицето да бъде картотекирано, ако подаде редовно заявление, с което да обоснове абсолютната си жилищна нужда. Следвайки гореописаното, неоснователно се явява твърдението, че първоинстанционното решение е в противоречие с практиката на Върховния административен съд. Цитираното решение № 2248/27.02.2024 г. по адм. дело №12295/2023 г. по описа на ВАС не следва да бъде използвано само като чест от мотивите според удобните за касатора изводи. Съгласно посоченото решение, „ЗДС не създава за държавата задължения за удовлетворяване на жилищните нужди на лица, които не са държавни служители. Такова задължение имат общините, като за целта заинтересованите лица следва да обявят пред съответната община жилищната си нужда и да бъдат съответно картотекирани“. Вярно е, че касаторът се е обърнал към общината, но не може да се сподели, че вследствие на нейния отказ е поставен в невъзможност да реши жилищния си проблем. Както бе посочено по-горе, към момента на издаване на решението на комисията по чл. 10 от НРУУРОЖТСО, лицето не е отговаряло на законовите изисквания. По отношение на твърдението на касатора, че съдът не е взел предвид оттеглянето на декларацията по чл. 6 от НРУУРОЖТСО, следва да се споделят твърденията в отговора на касационната жалба, че ако се приеме, че декларацията е подадена и е взета предвид от органа, то тя не е отговаряла на обективната действителност и органът правилно не е могъл да направи преценка дали заявителят е отговарял на условията по чл. 5, ал. 2 от НРУУРОЖТСО. Ако обаче се приеме, че оттеглянето на декларацията е валидно, то тогава отново се стига до идентичен извод, тъй като оттеглянето няма действие занапред, следователно лисата на декларацията като задължителен елемент от подаване на заявлението би довела до това заявлението въобще да не бъде взето предвид поради факта, че не е надлежно подадено именно защото липсва съществен елемент. Като бланкетни следва да бъдат отчетени твърденията, че обжалваното решение на административния съд е в разрез с европейското и международното право в смисъл, че нарушава основни права на З. М., сред които и правото на защита. Не е изчерпан редът за защита на лицето, нито издаденото решение за отказ да бъде включено в картотеката го лишава от повторно подаване на заявление, в което да отчете факти, съответстващи на действителността и обуславящи абсолютната му жилищна нужда. При така установеното, касационната жалба е неоснователна и следва да се остави без уважение, а оспореното пред настоящия съд решение да се потвърди поради липсата на твърдените от касационния жалбоподател основания по чл. 209, т. 3 от АПК. По отношение искането на ответника за присъждане на разноски следва да бъде отбелязано, че списък със същите и договор за правна защита и съдействие не са представени. Вследствие на което искането следва да бъде оставено без уважение. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховен административен съд, четвърто отделение