Решение № 3698 от 01.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8790/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба, подадена от директора на Териториално поделение на Национален осигурителен институт – Кърджали /ТП на НОИ - Кърджали/ против Решение № 1614/29.07.2025 г. на Административен съд Кърджали, постановено по адм. дело № 370/2025 г., с което е отменено по жалба на Е. Х. М. Решение № 2153-08-165/08.05.2025 г. на директора на ТП на НОИ-Кърджали, потвърждаващо Разпореждане № РВ-3-08-01856954/14.02.2025 г. на ръководителя на контрола по разходите на ДОО в ТП на НОИ – Кърджали. В касационната жалба са изложени доводи, че решението на административния съд е неправилно на основанията посочени в чл. 209, т. 3 АПК - нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. По отношение на релевираните възражения за нарушение на материалния закон касаторът изтъква, че съдът неправилно е приел, че органът не е доказал недобросъвестност на лицето. Напротив, както се сочи и в административния акт, независимо, че майката не е имала права на осигурено лице по смисъла на § 1, ал. 1, т. 3 от Допълнителните разпоредби на Кодекса за социално осигуряване /ДР на КСО/, по делото няма данни, че лицето е действало със съзнанието, че изплатеното обезщетение по чл. 53 и чл. 50 КСО й се дължи. Съдът не извършил правилна преценка на относимите за спора доказателства и извел необосновани правни изводи за основателност на първоинстанционната жалба. Касаторът моли съдът да отмени решението на Административен съд Кърджали и да отхвърли оспорването на Е. Х. М. против Решение № 2153-08-165/08.05.2025 г. на директора на ТП на НОИ-Кърджали, потвърждаващо Разпореждане № РВ-3-08-01856954/14.02.2025 г. на ръководителя на контрола по разходите на ДОО в ТП на НОИ – Кърджали. Прилага писмено становище по делото, постъпило на 16.01.2026 г., в което поддържа изложените в касационната жалба аргументи за неправилност на първоинстанционния съдебен акт. Предявява искане за присъждане на разноски, изразяващи се в заплатена държавна такса за двете съдебни инстанции и юрисконсултско възнаграждение за всяка съдебна инстанция, определено съгласно чл. 8, ал. 2, т. 2 от Наредба №1 от 09 юли 2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа. Ответникът - Е. Х. М. чрез адв. К. Райчев е подала писмен отговор на касационната жалба. В него се поддържа, че решението на първоинстанционния съд е правилно. Според ответникът административния орган не е доказал недобросъвестност при получаване на паричните обезщетения. Ответникът сочи, че административният орган не е твърдял пред първоинстанционния съд, нито е представил доказателства, че тя се е възползвала от неистински или неверни документи, за да получи обезщетенията. За процесния период лицето е ползвало отпуск по майчинство и обективно не е могло да произвежда земеделска продукция, тъй като на 21.02.2021 г. т.е. в периода на отглеждане на първото си дете до 2 – годишна възраст, Е. М. е родила второ дете, за което е удостоверена временната нетрудоспособност от 18.03.2021 г. до 01.06.2021 г. В отговора на касационната жалба е направено искане на основание чл. 631 ГПК във връзка с чл. 144 АПК Върховният административен съд да отправи преюдициално запитване до съда на Европейския съюз с формулирани от страната въпроси, като производството по настоящото дело бъде спряно. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура счита, че касационната жалба е неоснователна, а решението на административния съд е правилно, тъй като не са налице сочените от касатора основания по чл. 209, т. 3 АПК, поради което пледира същото да бъде оставено в сила. При извършената проверка се установи, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК. След като разгледа касационната жалба по същество на посочените в нея основания и служебно на основанията по чл. 218, ал. 2 АПК, Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение я намери за основателна по следните съображения: С обжалваното решение Административен съд Кърджали е отменил по жалба на Е. Х. М. Решение № 2153-08-165/08.05.2025 г. на директора на ТП на НОИ-Кърджали, потвърждаващо Разпореждане № РВ-3-08-01856954/14.02.2025 г. на ръководителя на контрола по разходите на ДОО в ТП на НОИ – Кърджали. За да достигне до посочения правен резултат административният съд е приел за установено от фактическа страна по случая, че Е. Х. М. е регистрирана като самоосигуряващо се лице – земеделски стопанин, която е внасяла осигурителни вноски за фонд „Пенсии“ и фонд „Общо заболяване и майчинство“ от 10.01.2019 г. до 22.02.2023 г. Същата е преустановила дейността си на 22.02.2023 г., видно от писмо на директора на ОД „Земеделие“ – Кърджали с вх. № 1030-08-1684#1 от 29.11.2024 г. на ТП на НОИ. От данните по делото съдът е констатирал, че съгласно справки от регистъра на земеделските стопани, изготвени от ОД „Земеделие“ – Кърджали към Министерството на земеделието и храните, лицето е включено в регистъра на 10.01.2019 г. и е заявило отглеждане на 20 броя кокошки-носачки. На 27.12.2019 г. Е. М. е заявила стопанисването на 0.1000 ха тютюн, като при извършените на 30.12.2020 г. и на 17.01.2022 г. пререгистрации, заявените за отглеждане култури и площи не са променяни. Според цитираното писмо на директора на ОД „Земеделие“ – Кърджали с вх. № 1030-08-1684#1 от 29.11.2024 г. на ТП на НОИ тя няма регистрация като тютюнопроизводител по Наредба № 22/21/12.2016 г. за водене на регистър на тютюнопроизводителите и регистър на лицата, които притежават разрешение за изкупуване на суров тютюн. Е. Х. М. е била временно неработоспособна поради бременност, раждане и майчинство в периода от 28.05.2019 г. до 09.10.2019 г. вкл., което обстоятелство същата е доказала в хода на съдебното производство пред първоинстанционния съд, като е представила извлечения от болнични листи /БЛ/ №Е20196958670, №Е2019292220 и №Е20197260229, както и съответните Удостоверения /приложения №9 към чл.8, ал.1 от Наредбата за паричните обезщетения и помощи от държавното обществено осигуряване /НПОПДОО/. Видно от два броя заявление-декларация, лицето е заявило изплащането на парично обезщетение при бременност и раждане за остатъка от 135 до 410 календарни дни, с начална дата от 10.10.2019 г., както и парично обезщетение за отглеждане на малко дете до 2-годишна възраст, с начална дата от 11.07.2020 г. На 21.02.2021 г., т.е. в периода на отглеждане на първото си дете до 2-годишна възраст, Е. Х. М. е родила второ дете, за което с болнични листи №Е20201451955, №Е20210268406 и №Е20210718731, е удостоверена временната й неработоспособност, поради бременност, раждане и майчинство, за периода от 18.03.2021 г. до 01.06.2021 г. вкл. За тези периоди и настъпили осигурителни събития също са представени Удостоверения /приложения №9 към чл. 8, ал. 1 НПОПДОО/. Е. Х. М. е заявила и изплащането на парично обезщетение при бременност и раждане за остатъка от 135 до 410 календарни дни, считано от 02.06.2021 г., както и парично обезщетение за отглеждане на малко дете до 2-годишна възраст, с начална дата от 04.03.2022 г., съответно тези факти са обективирани в Удостоверения, приложение №11 към чл.11, ал.2 НПОПДОО. По делото е установено и съгласно справка за изплатени парични обезщетения от Национален осигурителен институт, че във връзка с представените от жалбоподателката удостоверения по приложения №9 към болничните листи за второто дете и приложение №11 към заявление-декларация по чл. 50-чл. 51 и заявление-декларация по чл. 53 КСО, на нея й е изплатено парично обезщетение за бременност и раждане и парично обезщетение за отглеждане на малко дете до 2-години, общо в размер на 23 195,92 лева, касаещи периода от 10.01.2020 г. до 21.02.2023 г. вкл. След проверка на данните вписани в регистрите на осигурените лица на Национален осигурителен институт на основание чл. 108 и сл. КСО е издаден Констативен протокол №КВ-5-08-01766173/04.12.2024 г., в който длъжностното лице извършило проверката е установило, че за периода от 10.01.2019 г. до 22.02.2023 г., Е. М. не е регистриран земеделски стопанин по смисъла на КСО, тъй като заявената от лицето дейност като земеделски стопанин, не е свързана с производството на продукция, предназначена за продажба. Това обстоятелство е мотивирало длъжностното лице, да достигне до извод, че независимо от подадените данни с декларация обр. № 1 „Данни за осигуреното лице“ и внесените осигурителни вноски, Е. М. не е отговаряла на условията за регистриран земеделски стопанин по смисъла на § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО. На основание чл. 108, ал. 1, т. 3 КСО и чл. 37, ал.1 от Инструкцията за реда и начина на осъществяване на контролно-ревизионна дейност от контролните органи на НОИ със задължителни предписания №ЗД-1-08-01766192/04.12.2024 г. и №ЗД-1-08-01766227/04.12.2024 г. на контролен орган при ТП на НОИ – Кърджали, на Е. М. е предписано да заличи основни данни, подавани с декларация обр. №1 „Данни за осигурено лице“, в качеството й на самоосигуряващо се лице – земеделски производител, за периода от 10.01.2019 г. до 21.02.2023 г. Видно от Разпореждане №РВ-3-08-01856954/14.02.2025 г. на ръководителя на контрола по разходите на ДОО в ТП на НОИ – Кърджали, на основание чл.114, ал.1 и ал. 3 КСО е разпоредено на Е. М. да възстанови недобросъвестно получено парично обезщетение за бременност и раждане и парично обезщетение за отглеждане на малко дете, за периода от 10.01.2020 г. до 21.02.2023 г., общо в размер на 32 648,45 лева, от които: главница в размер на 23 195,92 лева и лихви в размер на 9 452,53 лева. Мотивите, изложени в разпореждането са, че лицето е регистрирано като земеделски стопанин от 10.01.2019 г. и съгласно данните от анкетната карта отглеждало 20 бр. кокошки. Позовавайки се на разпоредбите на чл. 4а, ал.1, т.6 от Наредба №44 от 20.04.2006 г. за ветеринарно-медицинските изисквания към животновъдните обекти, както и на чл.13, ал. от Закона за животновъдството, органът е приел, че отглежданите животни са с цел добив на суровини и храни за лична консумация, поради което лицето няма качеството на регистриран земеделски стопанин, по смисъла на § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО. Разпореждането е обжалвано от Е. М. по реда на административния контрол пред по-горестоящия административен орган – директора на Териториално поделение на Национален осигурителен институт – Кърджали, който със свое Решение №2153-08-165/08.05.2025 г., предмет на спора пред първоинстанционния съд, е потвърдил разпореждането на ръководителя на контрола по разходите на ДОО в ТП на НОИ – Кърджали. В решението си административният орган намира, че лицето е недобросъвестно, защото е съзнавало, че не отговаря на условията на § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО, за регистриран земеделски стопанин, както и незаконосъобразно е подавала данни по чл. 5, ал. 4, т. 1 КСО и е внасяла осигурителни вноски. Приел е искането на Е. М., да се отчете изтеклата погасителна давност по отношение на част от претендираната сума, за неоснователно. За установяване на относимите за спора обстоятелства свързани с фактическото извършване на земеделска дейност съдът е събрал гласни доказателства чрез разпит на свидетели в открито съдебно заседание по делото. От разпита на майката на Е. М., която има лични и непосредствени впечатления съдът установява, че в периода 2019-2023 г. Е. М. е отглеждала около 100 броя кокошки в [населено място], но не е продавала продукцията от тях. Въз основа на изложените фактически установявания Административен съд Кърджали е осъществил контрола за законосъобразност на акта по чл. 168 АПК и на всички основания посочени в чл. 146, т.1 – т. 5 АПК. От правна страна и след като извършва преценка на събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът достига до извод за материална незаконосъобразност на акта, защото административният орган не е провел пълно и главно насрещно доказване на елемент от фактическия състав на материалните предпоставки на чл. 114, ал. 1 КСО, за да се претендира връщане на получената сума в размер на 23 195,92 лева, а именно, че Е. М. е била недобросъвестна. По- конкретно, административният съд намира, че сумите, получени като обезщетения, не са били дължими, но не е доказана недобросъвестността на лицето при тяхното получаване. Според съда оспорващата реално не е упражнявала трудова дейност като регистриран земеделски стопанин съобразно изискванията на § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО, поради което няма качество на "осигурено лице" по смисъла на § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО. Административният съд се обосновава и със съдебната практика, формирана от ВАС, според която добросъвестност е налице, когато осигуреното лице е със съзнанието и субективното убеждение, че направените осигурителни плащания му се дължат. Добросъвестността се предполага до доказване на противното и по аргумент от чл.114, ал. 6 КСО директорът на ТП на НОИ следва да докаже безспорно по делото, че лицето получило сумите е било недобросъвестно, т.е., че у него е имало съзнание, че тези суми не му се дължат. Такива доказателства ответната страна не е ангажирала в хода на съдебното административно производство пред първоинстанционния съд. На това основание и с оглед разпределената между страните в процеса доказателствена тежест, Административен съд Кърджали е заключил, че предвид липсата на недоказаност на материалните предпоставки на чл. 114, ал. 1 КСО, а именно, че лицето е било недобросъвестно при получаването на суми от държавното обществено осигуряване, обжалваният административен акт, издаден от директора на ТП на НОИ – Кърджали е материално незаконосъобразен и го отменя. Настоящият касационен състав намира, че обжалваното съдебно решение е неправилно, тъй като първоинстанционният съд е приложил неправилно материалния закон – чл. 114, ал.1 и ал. 3 КСО, касателно добросъвестността на самоосигуряващото се лице. Правилно първоинстанционният административен съд е приел от правна страна, че Е. М. не е регистриран земеделски стопанин по смисъла на § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО и правилно е възприел изводите на административните органи в насока, че тя не е упражнявала трудова дейност съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 1 КСО в релевантния период, и в резултат на това, не притежава качеството осигурено лице по смисъла на § 1, ал. 1, т. 3 във връзка с т. 5 от ДР на КСО. Защитими са само тези осигурителни права, които реално са възникнали. Наличието на регистрация като земеделски стопанин и внасяне на осигурителни вноски, без регистрираното физическо лице да произвежда растителна и/или животинска продукция, предназначена за продажба (каквото е изискването на § 1, ал. 1, т. 5 КСО), не обуславя възникването на осигурително правоотношение, а липсата на такова дефинитивно изключва правото на лицето да получи осигурителни плащания. Това е така, защото осигурителното правоотношение е проекция на реално упражнявана дейност и липсата й го лишава от основание. Доколкото тя реално не попада сред изброените в чл. 4, ал. 3, т. 4 от КСО във връзка с § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО лица, подадените от нея данни като самоосигуряващо се лице, регистриран земеделски стопанин, са некоректни и следва да бъдат заличени, в какъвто смисъл са и задължителните предписания. Съотнасяйки установената фактическа обстановка към релевантната правна уредба касационната инстанция намира, че по отношение на ответника не са налице кумулативно изискуемите материалноправни предпоставки, съдържащи се в хипотезата на правната норма чл. 114, ал. 1 КСО. Съгласно чл. 114, ал. 2 КСО добросъвестно получените суми за осигурителни плащания не подлежат на възстановяване от осигурените лица с изключение на лимитативно изброените случаи по т. 1 - т. 3. В кодекса липсва легална дефиниция за понятието "добросъвестност" при получаване на осигурителни плащания. В константната практика на ВАС е възприето, че за добросъвестно получени осигурителни плащания следва да се считат тези, за които осигуреното лице е имало съзнанието и субективното убеждение, че му се дължат. Недобросъвестно е лицето, което е знаело или предполагало, че няма право да получи съответното плащане. С оглед законовата презумпция за добросъвестност е абсолютно необходимо безспорното и категорично установяване на недобросъвестността на лицето от страна на административен орган, носещ доказателствената тежест за това. От данните по делото не се установява добросъвестност на Е. М. при получаване на осигурителните плащания за процесния период. Безспорно е установено по делото, че жалбоподателката не е упражнявала дейност като регистриран земеделски стопанин по смисъла на КСО в разглеждания период, тъй като стопанството й не представлява животновъден обект, в който се произвежда продукция, предназначена за продажба. Тези обстоятелства, включително и обстоятелството, че не е упражнявала трудова дейност в периода, за който се иска възстановяване на изплатеното и получено парично обезщетение, несъмнено са били известни на жалбоподателката, която въпреки липсата на основание е заявила регистрация като земеделски стопанин, като самоосигуряващо се лице и е представила документи за изплащане на паричните обезщетения за бременност и раждане и за отглеждане на малко дете. От обсъденото става явно, че са налице касационни основания за отмяна на обжалваното първоинстанционно съдебно решение. В случая ръководителят на контрола по осигуряването правилно е приложил относимите към казуса разпоредби. Като е съобразил това в постановеното от него решение по реда на административния контрол по чл. 117, ал. 3 КСО, директорът на ТП на НОИ - Кърджали също е издал законосъобразен акт. Уважавайки жалбата срещу последния, първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено и доколкото спорът е изяснен от фактическа страна, настоящата съдебна инстанция след отмяната на порочното съдебно решение на Административен съд Кърджали следва да постанови съдебен акт по съществото на спора, с който да отхвърли първоинстанционната жалба. С отговора на касационната жалба, съдебният състав е сезиран с искане по чл. 267 б. “а“ и б. “б“ от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС) във връзка с чл. 19, параграф 3, б.“б“ от ДФЕС във връзка с чл. 94 от Процедурния правилник на Съда на Европейския съюз, отправено от Е. Х. М., което е с правно основание чл. 628 и сл. от ГПК във връзка с чл. 144 АПК. Същата излага фактическите обстоятелства, обосноваващи искането по чл. 267 ДФЕС, както и изтъква подробни съображения по допустимостта на искането, като поставя следните въпроси: 1/. Следва ли принципът на защитата на оправданите правни очаквания, закрепен в правото на ЕС, да се тълкува в смисъл, че не допуска национална административна практика, при която на самостоятелно заето лице – земеделски производител, регистрирано при спазване на законовите изисквания и регулярно заплащащо следващите се осигурителни вноски, шест години след регистрацията и две години след прекратяването й, да се откаже признаване на качеството „осигурено лице“, за период, през който то не е реализирало продукция на пазара поради законно отсъствие, свързано с бременност, раждане и отглеждане на малко дете? както и 2/. Трябва ли чл. 4, § 1 от Директива 2010/41/ЕС и членове 8 и 11 от Директива 92/85/ЕО, чл. 7 Директива 79/7/ЕИО, както и членове 23, 33 и § 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз, да се тълкуват в смисъл, че задължават държавите членки да гарантират запазването на качеството „осигурено лице“ на самостоятелно заети бременни жени и майки (в това число земеделски производители), когато те временно преустановяват пазарната реализация на продукция поради бременност, раждане или отпуск за отглеждане на малко дете? В настоящия случай касационният състав намира, че не са налице основания за отправяне на преюдициално запитване на основание чл. 267, първи параграф, буква "а" и „б“ от ДФЕС и чл. 629 ГПК. В решението си от 6 октомври 2021 г. по дело С-561/19 Consorzio Italian Management и Catania Multiservizi SpA срещу Rete Ferroviaria Italiana SpA. (ECLI identifier: ECLI:EU:C:2021:799) Съдът на Европейския съюз в т. 33 посочва, че национална юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, би могла да бъде освободена от това задължение само ако установи, че повдигнатият въпрос е ирелевантен или че разглежданата разпоредба от правото на Съюза вече е била предмет на тълкуване от Съда, или че правилното тълкуване на правото на Съюза е толкова очевидно, че не оставя място за каквото и да е основателно съмнение (вж. в този смисъл решения от 6 октомври 1982 г., Cilfit и др., 283/81, EU:C:1982:335, т. 21, от 15 септември 2005 г., Intermodal Transports, C‑495/03, EU:C:2005:552, т. 33 и от 4 октомври 2018 г., Комисия/Франция (Удръжка върху доходи от капитали), C‑416/17, EU:C:2018:811, т. 110). От мотивите на цитираното решение следва, че тази юрисдикция има право на преценка дали да отправи преюдициално запитване. Анализът на чл. 267 от Договора за функциониране на Европейския съюз, вр. с чл. 628 и чл. 629 ГПК налага извода, че преюдициалното запитване трябва да има за предмет било установяване валидността на вторичен акт на правото на ЕС, било тълкуване на конкретна общностноправна норма в контекста на определена националноправна уредба, за да се установи въз основа на това тълкуване наличие или липса на противоречие на националното право с норми на правото на ЕС. Разпоредбите на правото на ЕС, чието тълкуване се иска, следва да са относими към конкретния правен спор, разглеждан от националната юрисдикция, като смисълът и значението им следва да пораждат неяснота относно тяхното правилно тълкуване. Съдът на Европейския съюз в т. 34 от горецитираното решение по дело С-561/19, изрично посочва, че юрисдикциите имат същото право на преценка, както всяка друга национална юрисдикция, да определят дали е необходимо решение по въпрос на правото на Съюза, за да могат да се произнесат със съдебен акт. Тези юрисдикции не са длъжни да отправят въпрос относно тълкуването на правото на Съюза, повдигнат пред тях, ако въпросът е ирелевантен, т.е. ако отговорът му, независимо от това какъв е той, не би могъл по никакъв начин да повлияе на решаването на спора (решения от 6 октомври 1982 г., Cilfit и др., 283/81, EU:C:1982:335, т. 10, от 18 юли 2013 г., Consiglio Nazionale dei Geologi, C‑136/12, EU:C:2013:489, т. 26 и от 15 март 2017 г., Aquino, C‑3/16, EU:C:2017:209, т. 43). В това отношение от системата, въведена с член 267 ДФЕС във връзка с член 47, втора алинея от Хартата на основните права на Европейския съюз, следва, че когато национална юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, счита, че е освободена от предвиденото в член 267, трета алинея ДФЕС задължение да сезира Съда с преюдициално запитване, тъй като се намира в някоя от трите хипотези, посочени в точка 33 от решение по дело С-561/19, от мотивите на решението ѝ трябва да става ясно, било че повдигнатият въпрос относно правото на Съюза е ирелевантен за решаването на спора, било че тълкуването на съответната разпоредба от правото на Съюза се основава на практиката на Съда, било — ако такава практика липсва — че тълкуването на правото на Съюза е толкова очевидно за националната юрисдикция, действаща като последна инстанция, че не оставя място за никакво основателно съмнение. В конкретната хипотеза с оглед на формулираните от ответника въпроси, които не следва да бъдат преформулирани от настоящия касационен състав, е необходимо да се посочи съобразно разясненията дадени в т. 23 от pешение от 11.01.2024 г. на Съда на Европейския съюз по дело С-755/22 Nárokuj s.r.o. срещу EC Financial Services, a.s. (ECLI:EU:C:2024:10), че в рамките на процедурата, предвидена в член 267 ДФЕС, Съдът не е компетентен да се произнася по тълкуването на националното право и да преценява дали тълкуването, дадено от отнасящия се съд, е правилно, тъй като в рамките на тази процедура, основана на ясно разграничаване на функциите между националните съдилища и Съда, всяка преценка на фактите и националното право е от компетентността единствено на националния съд (този смисъл, решения от 16 март 2023 г., Caixabank (комисия за отпускане на заем), C‑565/21, EU:C:2023:212, точка 37 и цитираната съдебна практика, както и от 4 май 2023 г., Bundesrepublik Deutschland (Съдебна електронна пощенска кутия), C‑60/22, EU:C:2023:373, точка 40 и цитираната съдебна практика). Видно от данните по делото няма твърдения нито от страна на органа, издал оспорения административен акт, нито от страна на Е. Х. М., за нарушени нейни права в смисъл на неравенство между жените и мъжете с конкретно проявление по настоящия казус съгласно чл. 23 от Хартата за основните права, и за нарушаване на семейния и професионалния живот на лицето по смисъла на чл. 33 от Хартата за основните права на ЕС. Само законосъобразно възникналите осигурителните права на самоосигуряващата се майка следва да бъдат запазени за периода на ползване определен отпуск във връзка с майчинството и отглеждането на малко дете до 2- годишна възраст, доколкото същото право е предвидено изрично в чл. 11 от Директива 92/85/ЕИО на Съвета от 19 октомври 1992 година за въвеждане на мерки за насърчаване подобряването на безопасността и здравето по време на работа на бременни работнички и на работнички родилки или кърмачки (Десета специална директива по смисъла на член 16, параграф 1 от Директива 89/391/ЕИО, ОB L 348, 28.11.1992, pp. 1–7 (ES, DA, DE, EL, EN, FR, IT, NL, PT)за работещите бременни жени. В съответствие с чл. 629, ал. 3 ГПК решаващият съд, намира, че посочените от ответника по касация разпоредби не пораждат съмнение и не обуславя необходимост за тълкуване, с оглед регламентацията във вътрешното законодателство на понятието „регистриран земеделски стопанин и тютюнопроизводител“ по смисъла на § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО. Съдът на Европейския съюз се сезира с преюдициално запитване от юрисдикцията на държава - членка на Европейския съюз съгласно чл. 267 ДФЕС, тогава когато се поставя въпрос от общностното право и когато се прецени, че преюдициалното заключение по него е необходимо за да се постанови правилно съдебно решение. Това заключение при решаване на делото помага на съда да изгради вътрешното си убеждение и вече прието се ползва със задължителна сила. Накрая, като правило, ще се изисква и по-подробно мотивиране, за да се докаже, че правилното тълкуване на правото на Съюза е толкова очевидно, че не оставя място за никакво разумно съмнение, тъй като наличието на такава възможност трябва да се прецени в зависимост от специфичните характеристики на правото на Съюза, специфичните трудности при тълкуването и риска от различия в съдебната практика в рамките на Съюза. По този начин национален съд, произнасящ се в последна инстанция, трябва да посочи защо е стигнал до убеждението, че същата очевидност би се наложила и за другите национални съдилища, както и за Съда. Следва да се има предвид, че Съдът на Европейския съюз в свое скорошно решение от 24.03.2026 г. по дело С – 767/2023, ECLI:EU:C:2026:243, изрично посочи, че член 267, трета алинея, от ДФЕС, разгледан в светлината на член 47, втори параграф, от Хартата на основните права, трябва да се тълкува в смисъл, че той се противопоставя на национална уредба, съгласно която национален съд, чиито решения не подлежат на обжалване по вътрешното право, може да се произнесе по въпрос, свързан с тълкуването или валидността на правото на Съюза, повдигнат от една от страните по спора, независимо от това дали този въпрос е съпътстван от изрично искане за преюдициално запитване, като мотивира решението си по съкратен начин, освен ако този съд изложи конкретните и конкретни причини, поради които едно от трите изключения по делото „Cilfit“ е приложимо в случая. В съответствие с разясненията на така цитираното решение на Съда на Европейския съюз, следва да се заключи, че по настоящото дело искането за отправяне на преюдициално запитване следва да се отклони, защото значението и смисълът на посочените норми на общностното право са пределно ясни и не пораждат съмнение относно неговото тълкуване. Въпросите, поставени от процесуалния представител на ответника по касация не се отнасят до приложение на националните норми, които да противоречат на норма на правото на Европейския съюз, чието тълкуване следва да се извърши по реда на преюдициалното запитване. По разноските: При този изход на спора следва да се удовлетвори своевременно заявеното искане на касационния жалбоподател за присъждане на разноските за двете съдебни инстанции, направено с молба по делото от 16.01.2026 г., а именно за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция и само юрисконсултско възнаграждение за разглеждане на делото пред първоинстанционния съд. Поради това и на основание чл. 143, ал. 3 във връзка с чл. 228 АПК в полза на ТП на НОИ - Кърджали следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за всяка съдебна инстанция в размер от 200 лева съгласно чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Размерът е справедлив и обоснован и е определен предвид действителната фактическа и правна сложност на спора и съобразно вида и количеството на извършената дейност от юрисконсулта, който е представлявал издалия акта административен орган. На основание § 5, ал. 1 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за въвеждане на еврото в Република България сумата следва да бъде превалутирана по правилата на чл. 12 и чл. 13 от същия закон, и изчислена по този начин, се равнява на 102,26 евро за всяка инстанция, както и сумата от 200 лева за държавна такса пред касационната инстанция, която се равнява на 102,26 евро. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. второ АПК, Върховният административен съд, състав на шесто отделение,

ОСОБЕНО МНЕНИЕ на съдия Юлия Тодорова Подписвам решението с особено мнение, защото считам, че като краен резултат е неправилно. Регистрираните земеделски стопани са задължително осигурени за инвалидност поради общо заболяване, за старост и за смърт на основание чл. 4, ал. 3, т. 4 КСО. В § 1, ал. 1, т. 5 (изм. - ДВ, бр. 112 от 2003 г., в сила от 01.01.2004 г., предишна т. 4 - ДВ, бр. 105 от 2006 г., в сила от 01.01.2007 г., изм. - ДВ, бр. 12 от 2015 г.) от ДР на КСО понятието е конкретизирано, като "Регистрирани земеделски стопани и тютюнопроизводители" са физическите лица, които произвеждат растителна и/или животинска продукция, предназначена за продажба, и са регистрирани по установения ред. В разглеждания случай Е. Х. М. е регистрирана като земеделски стопанин, считано от 10.01.2019 г. по реда на Наредба № 3 от 29 януари 1999 г. за създаване и поддържане на регистър на земеделските стопани (загл. изм. - ДВ, бр. 31 от 2015 г., в сила от 28.04.2015 г.) (само „Наредба №3“) за периода от 10.01.2019 г. до 22.02.2023 г. При своята регистрация тя е декларирала, че отглежда 20 броя птици и има намерение да засее тютюн на площ от 0,0100 xa. В това си качество за нея и на основание чл. 1, ал. 1 от Наредбата за общественото осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица (НООСЛБГРЧМЛ) е възникнало задължение да се осигурява като самоосигуряващо се лице. На основание чл. 1, ал. 3 НООСЛБГРЧМЛ тя е определила надлежно вида на осигуряването си, като е декларирала, че ще се осигурява за фонд „Пенсии“ и фонд „Общо заболяване и майчинство“. Според чл. 1. (Изм. - ДВ, бр. 31 от 2015 г., в сила от 28.04.2015 г.) от Наредба №3 с нея се определят условията и редът за регистриране на земеделските стопани съгласно чл. 7, ал. 1 от Закона за подпомагане на земеделските производители. На основание чл. 5 (Изм. - ДВ, бр. 106 от 2000 г., изм. - ДВ, бр. 39 от 2002 г., изм. и доп. - ДВ, бр. 1 от 2003 г., в сила от 01.01.2003 г., изм. - ДВ, бр. 3 от 2007 г., изм. - ДВ, бр. 31 от 2015 г., в сила от 28.04.2015 г.) от Наредба №3 в относимата редакция към датата на регистрацията на лицето, всеки земеделски стопанин физическо лице или едноличен търговец се вписва в регистъра с регистрационен номер, съответстващ на единния граждански номер (ЕГН), а юридическото лице - с единния идентификационен код (ЕИК) по БУЛСТАТ. Въз основа на вписването на земеделския стопанин се издава регистрационна карта по образец съгласно приложение № 1 и справка, генерирана от регистъра, за декларираната от него дейност като неразделна част от регистрационната карта. Регистрираните земеделски стопани или упълномощени от тях лица с нотариално заверено пълномощно са задължени да представят ежегодно в срок от 1 октомври до края на срока по чл. 12, ал. 2 от Наредба № 5 от 2009 г. за условията и реда за подаване на заявления по схеми и мерки за директни плащания (ДВ, бр. 22 от 2009 г.) актуална информация за дейността си чрез анкетна карта с анкетни формуляри. Въз основа на представената информация областна дирекция "Земеделие" заверява регистрационната карта на земеделския стопанин за срок до края на срока по изречение първо за следващата стопанска година и издава справка, генерирана от регистъра, за декларираната от него дейност. Наредба №3 определя условията и редът за регистриране на земеделските стопани съгласно чл. 7, ал. 1 от Закона за подпомагане на земеделските производители, поради следва да се приеме, че лицето регистрирано по този ред попада в предметния обхват на закона, посочен в чл. 1 от него. В т. 23 (нова - ДВ, бр. 18 от 2006 г., изм. - ДВ, бр. 12 от 2015 г.) от Допълнителните разпоредби на Закона за подпомагане на земеделските производители е посочено, че "Земеделски стопанин" е стопанин по смисъла на чл. 4, параграф 1, буква "а" от Регламент (ЕС) № 1307/2013. Съгласно чл. 4, параграф 1, буква "а" от Регламент (ЕС) № 1307/2013 "Земеделски стопанин" е физическо или юридическо лице, или група физически или юридическа лица, независимо какъв е правният статут на тази група и на нейните членове съгласно националното право, чието стопанство се намира в териториалния обхват на Договорите, определен в член 52 от ДЕС във връзка с членове 349 и 355 от ДФЕС, и което осъществява селскостопанска дейност. В т. 25 (нова - ДВ, бр. 18 от 2006 г., изм. - ДВ, бр. 12 от 2015 г.) от Допълнителните разпоредби на Закона за подпомагане на земеделските производители "Земеделска дейност" е селскостопанска дейност по смисъла на чл. 4, параграф 1, буква "в" от Регламент (ЕС) № 1307/2013. Според чл. 4, параграф 1, буква "в" от Регламент (ЕС) № 1307/2013. „селскостопанска дейност“ означава: i) производството, отглеждането или култивирането на селско стопански продукти, включително прибирането на реколтата, доенето, развъждането на животни и отглеждането на животни за селскостопански цели, ii) поддържането на земеделска площ в състояние, което да я прави подходяща за паша или обработване без подготвителни действия, които са извън рамките на обичайните земеделски методи и машини, съгласно определени от държавите членки критерии въз основа на установена от Комисията рамка, или iii) извършване на минимална дейност, която се определя от държавите членки, в земеделски площи, които естествено се поддържат в състояние, подходящо за паша или обработване. Правният статут на земеделските стопани предвид цитираното препращане в националния закон, каквото е лицето в конкретния случай, се урежда от Регламент (ЕС) № 1307/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 17 декември 2013 година за установяване на правила за директни плащания за земеделски стопани по схеми за подпомагане в рамките на общата селскостопанска политика и за отмяна на Регламент (ЕО) № 637/2008 на Съвета и Регламент (ЕО) № 73/2009 на Съвета, OB L 347, 20.12.2013, pp. 608–670 (BG, ES, CS, DA, DE, ET, EL, EN, FR, GA, HR, IT, LV, LT, HU, MT, NL, PL, PT, RO, SK, SL, FI, SV) в сила до 31/12/2022, към който препраща националния закон. Регламент (ЕС) № 1307/2013 е приет в изпълнение на Общата селскостопанска политика (ОСП) на Европейския съюз. Основните цели на ОСП са изразени в три основни принципа: а./ Единен пазар, премахване на бариерите за свободно движение на селскостопански продукти между държавите членки, б./ Общностни преференции, за да се създаде приоритет на продуктите на държавите членки на ЕС, в./ Финансова солидарност – цената на политиката се покрива изцяло от ЕС, а не от отделните държави членки. Регламент (ЕС) № 1307/2013 съдържа нормативната рамка за правилата за предоставяне на финансова помощ и касае схемите за директно подпомагане чрез плащане. Директните плащания са плащания, отпускани директно на земеделските стопани. Първоначално са определени на площ или селскостопански животни според нивата на производството. Сега представляват основно подпомагане на доходите, което не е обвързано с производството, а с права на плащане. Директните плащания се определят на ниво ЕС, но тяхното прилагане се управлява пряко от държавите членки. Съгласно Таблица №3 към Наредба №3 в графа „животни“ с код 4016 птиците са посочени като животни за целите на регистрацията, съответно в Таблица №2 в графа „Растениевъдство“ за целите на регистрацията е необходимо лицето да посочи намерения за засети/засадени площи, включително и тютюн, който в таблица №2 е под номер 3011 и за него е достатъчно да бъде посочено само намерение за засаждане с определена площ. По делото не е било спорно, че Е. М. е декларирала и видно от Констативен протокол №КВ-5-08-01766173/04.12.2024 г. на 10.01.2019 г. 20 птици, в това число 20 бр. кокошки, на 27.12.2019 г. с намерение за засаждане на тютюн - 0,100 ха, на 30.12.2020 г. с намерение за засаждане на тютюн - 0,100 ха, на 17.01.2022 г. с намерение за засаждане на тютюн - 0,100 ха. Следователно, на основание чл. 4 от Регламент (ЕС) № 1307/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 17 декември 2013 година за установяване на правила за директни плащания за земеделски стопани по схеми за подпомагане в рамките на общата селскостопанска политика и за отмяна на Регламент (ЕО) № 637/2008 на Съвета и Регламент (ЕО) № 73/2009 на Съвета, OB L 347, 20.12.2013, pp. 608–670 (BG, ES, CS, DA, DE, ET, EL, EN, FR, GA, HR, IT, LV, LT, HU, MT, NL, PL, PT, RO, SK, SL, FI, SV) в сила до 31/12/2022, но относим за спорния период, административният орган е бил длъжен на основание чл. 35 и чл. 36 АПК да изясни фактите и обстоятелствата по случая, и да изложи съображения дали лицето е изпълнявало всички условия на изискването да бъде земеделски стопанин, който има земеделско стопанство на територията на Република България, която е държава членка на Европейския съюз, който отглежда животни за селскостопански цели по смисъла на регламента, както и е заявил намерение да засажда тютюн на определена площ в хектари. За целите на Регламент (ЕС) № 1307/2013 не е необходимо лицето като земеделски стопанин да има регистрация като тютюнопроизводител, тъй като Регламентът, създава първични правни отношения, въз основа на които Е. М. се е регистрирала, без в него да е предвидено такова изискване. Също в чл. 4, ал. 1, б.“в“, i) от Регламента има единствено изискване животните, които лицето е заявило, да се отглеждат за селскостопански цели, а не да се произвежда животинска продукция предназначена за продажба, така, както е записано в § 1, ал. 1, т. 5 от Допълнителните разпоредби на Кодекса за социално осигуряване, и което изискване на националния закон в случая противоречи на правното положение, което лицето е имало на основание посочената норма от вторичното право на ЕС, и което изискване на националния закон би създало неоправдани пречки за еднообразното приложение на правото на ЕС. Също така, в Закона за подпомагане на земеделските производители е предвидено продажба на земеделски продукти само като правна възможност на регистрираните земеделски стопани, като по силата на чл. 12, ал. 1, т. 2 от Закона за подпомагане на земеделските производители Държавен фонд „Земеделие“ има задължение да ги подпомага. Същото задължение на основание чл. 10а. (Нов - ДВ, бр. 96 от 2002 г., изм. - ДВ, бр. 12 от 2015 г.) от Закона за подпомагане на земеделските производители имат и общинските съвети, които следва да предоставят при условия и по ред, определени от тях, не по-малко от 50 на сто от търговската площ на общинските пазари, предназначени за продажба на земеделски продукти, за ползване от регистрирани земеделски стопани, организации на производители, асоциации на организации на производители и групи производители при продажба на произведена от тях земеделска продукция. От анализа на цитираните по-горе правни норми на Регламент (ЕС) № 1307/2013 на Европейския парламент и на Съвета и Закона за подпомагане на земеделските производители, които регламентират правното положение на Е. М., в качеството й на регистриран земеделски стопанин, следва, че тя се е регистрирала правомерно като самоосигуряващо се лице на основание чл. 1, ал. 1 от НООСЛБГРЧМЛ. Преценката дали лицето е регистриран земеделски стопанин по смисъла на § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО, следва да изхожда от материалните изисквания на чл. 4 от Регламент (ЕС) № 1307/2013 на Европейския парламент и на Съвета за земеделски стопанин, осъществяващ селскостопанска дейност на територията на държава членка на ЕС. Този регламент на основание чл. 288 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС) е акт на ЕС с общо приложение. Той е задължителен в своята цялост и се прилага пряко във всички държави членки, вкл. и в Република България. По силата на тази норма и съобразно чл. 4 § 3 от ДФЕС държавите членки следва да бдят за доброто им изпълнение във всичките им части. От това задължение произтича и друго задължение на държавите членки, а именно да оставят неприложена всяка национална норма, която им противоречи, което задължение от своя страна произтича пряко от принципа на примат на съюзното право (CJCE,1979 Commission v. Royaume-Uni,128/78, CJCE, 1970, Bollmann, 40/69, CJCE, 1993, Peter, C-290/91). Държавите членки също така следва да се въздържат от всякакви действия, които могат да препятстват действието на акта или дори само да създадат съмнение относно неговата задължителност (CJCE, 1977, Amsterdam Buld, 50/76). В своята съдебна практика Съдът на Европейския съюз безпротиворечиво приема в темпорален аспект, че частните субекти трябва позовавайки се на директния ефект на регламента, да могат да черпят права пред националния съд, без да им бъдат противопоставени вътрешни разпоредби или практики (CJCE, 1972, Leonessio, 93/71), доколкото регламентът има директен ефект в неговата цялост и сам по себе си (CJCE 1974, Van Duyn, 41/74). Ето защо разпоредбата на чл. 4, ал.1, б. „в“, i) от Регламент (ЕС) № 1307/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 17 декември 2013 година за установяване на правила за директни плащания за земеделски стопани по схеми за подпомагане в рамките на общата селскостопанска политика и за отмяна на Регламент (ЕО) № 637/2008 на Съвета и Регламент (ЕО) № 73/2009 на Съвета, OB L 347, 20.12.2013, pp. 608–670 (BG, ES, CS, DA, DE, ET, EL, EN, FR, GA, HR, IT, LV, LT, HU, MT, NL, PL, PT, RO, SK, SL, FI, SV) в сила до 31/12/2022, следва да се тълкува в смисъл, че не допуска, когато земеделският стопанин физическо лице е регистриран по реда на Наредба № 3 от 29 януари 1999 г. за създаване и поддържане на регистър на земеделските стопани (загл. изм. - ДВ, бр. 31 от 2015 г., в сила от 28.04.2015 г.) във връзка със Закона за подпомагане на земеделските производители, да бъде задължен да произвежда растителна и/или животинска продукция предназначена за продажба по смисъла на § 1, ал. 1, т. 5 от Допълнителните разпоредби на Кодекса за социално осигуряване, в случаите, в които не е изяснено от административния орган каква селскостопанска дейност е извършвал, заради която се е регистрирал като самоосигуряващо се лице. В противен случай административния акт, с който се иска връщане на суми, поради недобросъвестност на лицето, ще бъде непропорционален, т.е. няма да гарантира постигането на законовата цел, без да надхвърля необходимото, ще бъде накърнена правната сигурност на правния ред на ЕС. Съгласно т. 68 от Решение на СЕС по дело C 466/24 (Веншова) от 23.10.2025 г. е постановено, че при упражняването на свободата си на преценка държавите членки трябва да спазват целите на съответната правна уредба на Съюза и общите принципи на правото на Съюза, като принципите на пропорционалност и правна сигурност (вж. в този смисъл решения от 27 юни 2019 г., Azienda Agricola Barausse Antonio e Gabriele, C 348/18, EU:C:2019:545, т. 57, и от 7 април 2022 г., Avio Lucos, C 116/20, EU:C:2022:273, т. 63). В т.71 от същото решение на СЕС се посочва, че що се отнася до принципа на правна сигурност, който Съдът взема предвид в областта на помощите за земеделските производители, особено във връзка с разпоредбите относно административните санкции (вж. в този смисъл решение от 18 април 2024 г., Kaszamás, C 79/23, EU:C:2024:329, т. 59 и цитираната съдебна практика), следва да се припомни, че този принцип изисква не само правната уредба на Съюза да позволява на заинтересованите лица да се запознаят с точния обхват на задълженията, които тя им налага, но и те да имат възможност да се запознаят по недвусмислен начин със своите права и задължения и да действат съобразно с тях (вж. в този смисъл решение от 25 юли 2018 г., Teglgaard и Fløjstrupgård, C 239/17, EU:C:2018:597, т. 52 и цитираната съдебна практика). А според т. 72 що се отнася до принципа на пропорционалност, който според Съда изисква с въведените с разпоредба мерки да може да се постигне преследваната цел и те да не надхвърлят необходимото за нейното постигане, следва да се припомни, че този принцип трябва да бъде спазван както от законодателя на Съюза, така и от националните законодатели и съдилища, които прилагат правото на Съюза (вж. в този смисъл решение от 24 юни 2010 г., Pontini и др., C 375/08, EU:C:2010:365, т. 87). Съгласно постоянната съдебна практика при тълкуването на разпоредбите на правото на Съюза следва да се вземат предвид не само техният текст, но и контекстът им и целите на правната уредба, от която те са част (вж. в този смисъл решение от 19 септември 2024 г., Agrarmarkt Austria, C 350/23, EU:C:2024:771, т. 57 и цитираната съдебна практика). Да се отрече правото на земеделския стопанин, регистриран като такъв в изпълнение на разпоредбите на Регламент (ЕО)1307/13 и неговата цел, да бъде осигурено лице и да получава следващото се обезщетение по реда на КСО, без органът да е изследвал и да е изложил мотиви в своя акт дали дейността, която лицето извършва и заради, която се е регистрирал като земеделски стопанин, е селскостопанска, ще бъде в противоречие и с конституционно установените норми и практиката на Конституционния съд на Република България. Конституционното признаване на осигурителните права създава националната правна рамка на общественото осигуряване. Съгласно Преамбюла на Конституцията, България е правова и социална държава. В това отношение Конституционният съд на Република България в редица свои решения (Решение № 9 от 14 юли 2020 г. по конституционно дело № 3/2020 г., Решение №10 от 13 септември 2012 г. по конституционно дело № 15/2011 г., Решение № 8 от 04 юли 2012 г. по конституционно дело № 16/2011 г., Решение № 13 от 15 юли 2003 г. по конституционно дело № 11/2003 г.) е имал възможност да изясни, като тълкува социалната функция на държавата в аспекта на защитата на социалните права, произтичащи от общественото осигуряване. Последното е прогласено като основно право на гражданите в чл. 51, ал. 1 от Конституцията. На следващо място, след като Е. Х. М. е регистрирана като земеделски стопанин и за нея са приложими разпоредбите на Регламент (ЕО)1307/13, и тази регистрация не е била прекратена поради липса на законовите основания за това в един продължителен период от време от компетентните длъжностни лица на ТП на НОИ, то за нея са възникнали оправдани правни очаквания, че поведението й като самоосигуряващо се лице е законосъобразно (надлежно регистрирана като самоосигуряващо се лице с код вид осигурен -13, и която заплаща осигурителни вноски), поради което има право да получи следващото й се обезщетение от Държавното обществено осигуряване, при настъпване на осигурения социален риск. Действително според постоянната съдебна практика на СЕС този принцип трябва да се спазва от институциите на ЕС, но така и от държавите членки при упражняване на правомощията, предоставени им от производното право на Съюза (Решение от 29 април 2004 г. по съединени дела С-487/01 и С-7/02, Gemeente Leusden и Holin Groep, ECLI:EU:C:2004:263, т. 57; Решение от 26 април 2005 г. по дело С-376/02, „Goed Wonen“, ECLI:EU:C:2005:251, т. 32; Решение от 14 септември 2006 г. по съединени дела С-181/04 до C-183/04, Elmeka NE, ECLI:EU:C:2006:563, т. 31; Решение от 9 юли 2015 г. по дело С-183/14, Salomie и Oltean, ECLI:EU:C:2015:454, т. 30). Независимо, че в националното осигурително право, понятието легитимни правни очаквания, няма легална дефиниция, в светлината на конкретните обстоятелства на спора и с оглед преценката за добросъвестност, трябваше при постановяване на съдебния акт от касационния състав, да се вземат предвид, по-специално, разумните очаквания на лицето, което е получило осигурителните плащания и основанията за това. Този извод следва от обстоятелството, че националното законодателство по прилагането на правото на ЕС също трябва да отговаря на условията за яснота, предвидимост и последователност. Когато държавата членка приеме национални мерки по приложението на правото на ЕС (при транспонирането на директиви) или има правото да приеме такива по силата на изрично оправомощаване (в хипотези на чл. 2, пар. 1 ДФЕС), тези мерки трябва да осигурят предвидимостта на правни положения или правоотношения, които попадат в обхвата на правото на ЕС, още повече, че този принцип защитава основно благо на гражданите – правото на социално осигуряване. Спазването на принципа на защита на оправданите правни очаквания е разглеждано в множество решения на Съда на Европейския съюз, като са изведени три кумулативни условия, за да се счита за спазен (Решение от 4 февруари 2009 г. по дело T-145/06, Omya срещу Комисията, ECLI:EU:T:2009:27, т. 117; Решение от 9 септември 2011 г. по дело Т-12/06, Deltafina срещу Комисията, EU:T:2011:441, т. 190; Решение от 15 юли 2015 г. по съединени дела Т-413/10 и Т-414/10, Socitrel и Companhia Previdente срещу Комисията, т. 174). Това са следните условия: а ) публичният орган трябва да е предоставил на заинтересованото лице конкретни, безусловни и непротиворечиви уверения, произтичащи от оправомощени и достоверни източници; b) тези уверения трябва да са от естество да породят оправдано очакване в съзнанието на този, до когото са адресирани; c) дадените уверения трябва да бъдат съобразени с приложимите норми. Когато посочените условия не са налице, не съществуват и правни очаквания, на които да се предостави защита. От данните по делото е видно, че за Е. Х. М. са били налице и трите изисквания, които имат значение за преценката на добросъвестността й съгласно разпоредбата на чл. 114 КСО. На първо място на лицето не е била отказана регистрация като земеделски стопанин на основание Закона за подпомагане на земеделските производители, длъжностните лица на НОИ също не са отказали регистрация на самоосигуряващото се лице за общо заболяване и майчинство съобразно чл. 5, ал.4, т. 1 КСО, приемали са в продължение на години осигурителните вноски, които то е правило в това си качество и като задължено лице по чл. 4 от Кодекса за социално осигуряване. Обективно от това поведение на държавните органи се е породило оправдано правно очакване за правомерността на действията, които извършва във връзка с изпълнение на осигурителните си задължения по силата на КСО, израз на което е подаване на заявление за изплащане на парично обезщетение за бременност и раждане и за отглеждане на малко дете. Дадените уверения на административните органи са съобразени с приложимите правни норми, защото те са осъществили преценка за дължимостта на обезщетенията на основание чл.1 и чл. 2 НПОПДОО и са ги изплащали в продължителен период от време. Според текстовете преценката на правото и размера на паричните обезщетения и помощи се извършва въз основа на данните по чл. 5, ал.4, т. 1 КСО, данните от издадените болнични листове, като се използват и данните от регистъра на осигурителите и на самоосигуряващите се лица, както и данните от удостоверенията по чл. 8,9, 11, ал.1 и ал.2 НПОПДОО. При постановяване на процесното решение, административният орган е нарушил и основен принцип на българското административно право, заложен в чл. 13 АПК, на последователност и предвидимост в административния процес, който представлява развитие на общия принцип за правна сигурност и защита на легитимните правни очаквания на гражданските субекти, които участват в административни правоотношения. Налага се правен извод, че в следствие на това в лицето са се формирали легитимни правни очаквания, почиващи на действащата правна уредба, че има право на парични обезщетения, в следствие на законосъобразно започнала процедура по реда на КСО. Те са „формирани добросъвестно, с дължимото внимание“ (Решение № 5 от 2017 г. по к. д. № 12 от 2016 г. на Конституционния съд на Република България) и обвързват административния орган да ги съобрази при постановяване на административен акт по чл. 114, ал. 1 КСО. В своята конституционна практика (Решение № 8 от 21 юли 2022 г. по конституционно дело № 4 от 2022 г., обнародвано в ДВ, брой, 58 / 23.7.2022 г.) Конституционният съд на Република България застъпва становището, че по отношение на законодателя несъмнено важи задължението да приема правна уредба, която е ясна, точна и непротиворечива, за да бъде годна да регулира обществените отношения. Правовата държава „във формален смисъл“ е държава на правната сигурност, където съдържанието на правния ред е ясно и недвусмислено определено и функционират механизми и институции, които гарантират спазването на правните предписания. В тази рамка класически компонент на правовата държава е принципът на законността: всички носители на държавна власт в държавата трябва да се подчиняват на действащото право. Спазването му гарантира недопускането на произвол в държавата. Свързано със законосъобразността на държавните дейности е изискването за тяхната предвидимост, последица от което е правната сигурност. Правовата държава означава еднакво подчиняване на всички правни субекти на правото. Следователно законът трябва да е в състояние да ръководи поведението на всеки /Решение № 9 от 1994 г. по к. д. № 11 от 1994 г., Решение № 5 от 2000 г. по к. д. № 4 от 2000 г., Решение № 5 от 2002 г. по к. д. № 5 от 2002 г., Решение № 1 от 2005 г. по к. д. № 8 от 2004 г., Решение № 8 от 2012 г. по к. д. № 16 от 2011 г., Решение № 13 от 2012 г. по к. д. № 6 от 2012 г., Решение № 3 от 2014 г. по к. д. № 10 от 2013 г., Решение № 12 от 2016 г. по к. д. № 13 от 2015 г., Решение № 8 от 2017 г. по к. д. № 1 от 2017 г., Решение № 8 от 2020 г. по к. д. № 14 от 2019 г. и др.). В противен случай възниква рискът сериозно да се затрудни правоприлагането и изпълнението на закона (Решение № 13 от 2021 г. по к. д. № 12 от 2021 г.). Противното разбиране, поддържано от административния орган, че лицето не е осигурено, на сочените в административния акт основания, би било в противоречие с чл. 34 от Хартата на основните права на Европейския съюз, който е посветен на социална сигурност и социална помощ, доколкото ЕС признава и зачита правото на достъп до обезщетенията за социална сигурност и до социалните служби, които осигуряват закрила в случаи като майчинство, заболяване, трудова злополука, зависимо положение или старост, както и в случай на загуба на работа, в съответствие с правилата, установени от правото на Съюза и от националните законодателства и практики. Според разясненията към Хартата, принципът в чл. 34, §1 от Хартата се основава на чл. 153 и 156 ДФЕС, както и на чл. 12 от Европейската социална харта и на т.10 от Хартата на Общността за основните права на работниците. В допълнение към изложената теза са и мотивите на СЕС, дадени в решение от 24 април 2012 г. ( Kamberaj, C-571/10, EU:C:2012:233). В него Съдът на ЕС посочва, че плащанията при настъпване на определен социален риск са предназначени да осигурят достойно съществуване на лицата, които не разполагат с достатъчно средства. Следователно смисълът и обхватът на понятието "обезщетение за майчинство" по чл. 34, § 1 и § 2 от Хартата следва да се определи, като се вземе предвид характера на това социално плащане, което посочено по размер от националната държава, ще следва да даде социална сигурност при настъпване на осигурените социални рискове по българското право и възможност на Е. М. като майка, да полага грижи за своето дете (в аналогичен смисъл за характера на социалните плащания виж и т. 90 от решение по дело C-571/10 на Съда на Европейския съюз). Поради допуснатите съществени нарушения на административнопроизводствените правила при издаване на административния акт и нарушение на материалния закон, директорът на Териториално поделение на Национален осигурителен институт - Кърджали, е постановил незаконосъобразен административен акт, който правилно е бил отменен от първоинстанционния административен съд и решението му следваше да бъде оставено в сила. По изложеното подписвам съдебното решение с особено мнение. Съдия: Юлия Тодорова