Решение № 277 от 21.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 2579/2025 г.

Производството е по реда на чл. 290 ГПК. С Определение № 1084/08.04.2025 г. е допуснато касационно обжалване на Решение № 1066/11.08.2025 г. по в.гр.д. № 2244/2022 г. на АС-София, с което след отмяна на Решение № 261380/21.04.2022 г. по гр.д. № 2041/2019 г. е признато за установено по предявените от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК, че П. Т. Н. и В. В. Н. дължат солидарно 31 049,44 лева – част от предсрочно изискуема главница по договор за кредит от 04.11.2013 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението до погасяването. Касаторите навеждат касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Сочат, че процесният договор е сключен за рефинансиране на предоставен през 2007 г. кредит в швейцарски франкове, по който недължимо е платена сума, формирана като разлика между левовата равностойност на погасените задължения според курса на банката към момента на погасяването и равностойността им, изчислена по действалия при сключване на договора обменен курс. Заявяват, че според според заключението на счетоводната експертиза надплатеното възлиза на 31 049,44 лева. Считат, че вземането по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД подлежи на прихващане, каквото изявление е направено в процеса, но не е уважено от въззивния съд. Ответникът по касационната жалба „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД поддържа, че активното вземане по възражението за прихващане не е доказано и че по процесния договор му се дължи главница в размер, по-голям от предявения частичен. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на доказателствата и касационните основания, приема следното: „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД е предявило срещу касаторите субективно съединени искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК за установяване на солидарен дълг в размер от 80 000 лева, представляващ част от предсрочно изискуемата главница по договор за банков кредит от 04.11.2013 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението до погасяването. В срока за отговор ответниците са заявили възражение за съдебно прихващане с получена от ищеца без основание сума по договор от 2007 г. за банков кредит в швейцарски франкове, формирана от разликата между левовата равностойност на погасените от ответниците-кредитополучатели задължения, изчислена по обменния курс на банката към момента на усвояване на кредита, и стойността им според курса, действал при извършване на погашенията. Първоинстанционният съд е установил, че през 2007 г. ищецът като кредитодател и ответниците като солидарни кредитополучатели са сключили договор за банков кредит в размер на равностойността в швейцарски франкове на 40 000 евро по курс „купува“ на банката за швейцарски франк в деня на усвояване на кредита (67 634 швейцарски франка); сумата е постъпила по блокирана сметка в швейцарски франкове, а кредитополучателите са получили евровата й равностойност, задължавайки се да погасяват кредита в швейцарски франкове или в друга валута, служебно превалутирана по курса на банката към деня на погасяването; през 2013 г. с цел рефинансиране на договора от 2007 г. банката е предоставила на ответниците нов кредит (процесния), като със заетата сума те са закупили швейцарски франкове по актуалния курс на банката, с които са погасили оставащите задължения за главница, възнаградителна лихва и такси по договора от 2007 г. При тези факти съдът е заключил, че договорът за рефинансиране от 2013 г. е самостоятелен източник на задължения, чиято действителност не се влияе от валидността на договора от 2007 г., и че дължимата по него предсрочно падежирала главница, определена без зачитане на въвеждащите антоцизъм допълнителни уговорки, е по-голяма от претендирания в настоящото производство частичен размер. Намерил е, че разпоредбите относно валутата на предоставяне и погасяване на кредита, установени в договора от 2007 г., касаят основния му предмет и са ясни и разбираеми, но са неравноправни клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 23, защото с тях в нарушение на изискването за добросъвестност върху кредитополучателите е възложен валутен риск от поскъпване на обменния курс на швейцарския франк към националната валута, в която те получават доходите си. Така съдът е счел, че при погасяване на задълженията по договора от 2007 г. превалутирането е следвало да се извърши по курса на швейцарския франк към еврото към датата на усвояване на кредита, а не към момента на погасяването (на рефинансирането), и позовавайки се на заключението на счетоводната експертиза, е посочил, че задълженията по кредита от 2007 г. биха били погасени в национална валута със сумата от 83 395 лева (вместо 114 444,44 лева. С такива съображения искът за главница е уважен до сумата от 48 950,56 лева, а за горницата е отхвърлен като погасен чрез прихващане с вземане за недължимо платеното от ответниците (31 049,44 лева). Първоинстанционното решение е обжалвано само в отхвърлителната част. Въззивният съд е възприел идентична фактическа обстановка, както и е споделил правния извод за неравноправност на клаузите от договора от 2007 г., с които върху кредитополучателите се възлага носенето на валутен риск. Аргументирал е, че на това основание са нищожни и онези разпоредби от приложението към договора от 2013 г., с които задълженията по кредита от 2007 г. се превалутират към валутата на втория кредит (лева) според актуалния обменен курс „купува“ на банката за швейцарски франкове. Въпреки това съдът е заключил, че частичната претенция за главница е основателна, като е изложил напълно неясни мотиви относно липсата на основание за извършване на съдебно прихващане – от една страна е формирал извод за размера на главницата по договора от 2007 г. (коментирайки обменния курс), от друга е отчел плащания по договора от 2013 г. (в размер от 8 108,84 лева), накрая е заключил, че главничното задължение надхвърля сумата от 80 000 лв. и че размерът му не би бил по-малък след приспадане на доброволните плащания в размер от 8 108,84 лева и на надплатените по договора от 2007 г. суми. Като резултат първоинстанционното решение е отменено в обжалваната отхвърлителна част и установителният иск за главницата е изцяло уважен. Липсват мотиви защо подлежащите на връщане суми, платени въз основа на нищожните клаузи по договора от 2007 г., са „прихванати“ от съда към вземания, които не са процесни, а чрез уважаване на иска в цялост по същество е отказано извършването на съдебно прихващане с тях. С оглед начина на мотивиране на решението по възражението за прихващане е допуснато касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. По основателността на касационната жалба: Съобразени с доказателствата и закона са изводите на въззивния съд, че страните са били обвързани от два договора за кредит: 1). договор от 2007 г. за кредит в размер на равностойността в швейцарски франкове на 40 000 евро по курс „купува“ за швейцарски франк към евро на банката, по силата на който по блокирана сметка на ответниците са преведени 67 634 швейцарски франка, а в разположение им е предоставена сумата от 40 000,52 евро, и 2). договор от 2013 г., по силата на който солидарните длъжници са получили кредит в размер от 114 445 лева с цел рефинансиране на договора от 2007 г., с която сума те са закупили от банката по актуалния й курс швейцарски франкове (на обща стойност 118 432,68 лева) и с тях са погасили задълженията си по договора от 2007 г. (70 349,01 швейцарски франка – главница, 263,63 швейцарски франка – възнаградителна лихва, 1 426,14 швейцарски франка – падежирала лихва, 56,75 швейцарски франка – такси, 2 512,44 швейцарски франка – сторниран „Кеш бонус“). Частично влязлото в сила първоинстанционно положително решение обвързва съда с извода за валидност на договора от 2013 г., поради което не следва да се излагат съображения какво би било отражението на евентуална нищожност на договора от 2007 г. върху действителността на сключения с цел рефинансиране на този кредит последващ (процесен) договор. При зачитане на този факт изводът на въззивния съд, че дължимата по договора от 2013 г. главница надхвърля частично заявения в настоящото производство размер от 80 000 лева, също се явява обоснован – според основното счетоводно заключение главницата без капитализация на лихва възлиза на 115 129,37 лева. Правилен е и изводът, че ответниците са сключили договора от 2007 г. в качеството си на потребители и че той съдържа клаузи, които са неравноправни, защото въпреки изискването за добросъвестност създават значителна неравнопоставеност между страните, възлагайки на кредитополучателите финансова тежест от поскъпването на валутата на кредита (швейцарски франкове) спрямо националната парична единица, в която те получават доходите си, и предоставяйки на банката неуговорена облага (определение по дело С-117/23). Всъщност, такива са не само посочените от въззивния съд разпоредби на чл. 6, ал. 2 и чл. 23 от договора, съгласно които погасяването на кредита се извършва в швейцарски франкове и при погашение в лева или евро банката служебно превалутира предоставената за плащане друга валута по актуалния курс „продава“, а кредитополучателите се съгласяват с повишението на погасителните вноски, изразени в лева като последица от промяната на обменния курс, но и всички останали клаузи, свързани с валутата на главничното задължение и формиращи единен регулаторен комплекс от кредитното правоотношение. В практиката на ВКС и СЕС подобни клаузи се разглеждат именно в своята цялост като основен предмет на договора, което съгласно чл. 4, пар. 2 от Директива 93/13 и чл. 145, ал. 2 ЗЗП означава, че те ще подлежат на проверка за неравноправност само ако (като комплекс) нямат ясен и разбираем за потребителя смисъл (т. 27 от определението по дело С-117/23, решение по съединени дела C‑776/19–C‑782/19, т. 68 от решението по дело C‑51/17, т. 48 от решението по дело C‑118/17, т. 38 от решението на СЕС по дело С-186/16, Решение № 50011/26.11.2024 г. по к.т.д. № 1060/2022 г. на ВКС, ТК, І отд.), т.е. ако относително осведоменият, наблюдателен и съобразителен в разумни граници потребител не би могъл от съдържанието им да предвиди евентуалното поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е договорен, и да прецени потенциално значимите икономически последици от това върху финансовите си задължения (т. 30 от определението по дело С-117/23, т. 51 от решението по дело C‑186/16). Това условие в случая е изпълнено – клаузите от нормения комплекс, уреждащ валутата на кредита по договора от 2007 г., не съдържат ясна за ответниците информация в горепосочения смисъл, а б анката, носещата тежестта, не е доказала, че кредитополучателите са били реално информирани за икономическото въздействие на евентуална значителна промяна на обменния курс в посока поскъпване на швейцарския франк. По аргумент от чл. 147а, ал. 5 ЗЗП декларирането на обратното в чл. 23 от договора не е достатъчно за провеждане на пълно доказване на добросъвестното изпълнение на задължението на банката да разясни на потребителите всички възможни последици от договарянето в чуждестранна валута. Наред с това не е доказана и индивидуалната договореност на клаузите, тъй като няма никакви данни, че ответниците са могли да влияят върху включването им в договора (чл. 146, ал. 2 ЗЗП). Следователно уговорките по основния предмет на договора от 2007 г. са нищожни поради неравноправност, което води до недействителност на сделката в цялост. Нея съдът дължи служебно да констатира, както и да я зачете, освен ако, информиран за икономическите й последици, потребителят откаже това. Тъй като обаче кредитополучателите поддържат възражение за прихващане с активно вземане, формирано единствено от разликата между погасителните вноски, определени според курса на швейцарския франк в деня на сключване на договора, и погасените вноски, изчислени по курса в деня на плащането, въпросът за нищожността на договора от 2007 г. и за евентуалното съществуване на реституционно вземане в по-голям от заявения с прихващането размер (формирано от всички платени над чистата стойност на кредита от 2007 г. суми) е без правно значение в настоящото производство – с оглед диспозитивното начало съдът не би могъл да прихване с по-голямо активно вземане от заявеното, още повече че решението, с което искът за главница е уважен до сумата от 48 950,56 лева, е влязло в сила. От основното счетоводно заключение се установява, че кредитополучателите са погасили задължения по договора за кредит от 2007 г. за главница, лихви и такси в размер от 72 095,53 швейцарски франка, закупувайки ги от банката с получените по договора за кредит от 2013 г. левове по обменен курс, действащ към момента на покупката им. Но понеже действието на нищожните клаузи, възлагащи в риск на кредитополучателя поскъпването на швейцарския франк спрямо националната валута, не може да бъде зачетено, то левовата равностойност на дължимата сума е следвало да се определи според курс „купува“ за швейцарски франк към лева към датата на сключване на договора от 2007 г. По делото е установен курсът „купува“ за швейцарски франк към релевантния момент, но за евро – 1,690828. Превалутирана по този курс, сумата от 72 095,53 франка възлиза на 42 639,19 евро, а според фиксирания курс „евро/лев“ (1,95583) – 83 395 лева. За да погасят дълга от 72 095,53 швейцарски франка, кредитополучателите са платили сума в размер от 114 444,44 лева (при курс на швейцарския франк към лева 1,5874). Разликата в размер от 31 049,44 лева е недължимо платена и връщането й е предмет на активното вземане, заявено с възражение за съдебно прихващане в настоящия процес (тази сума не отразява разликата, получена при превалутиране на плащанията в погашение на сторнирания „Кеш бонус“ и на предшестващите окончателното погасяване вноски, посочени в таблица № 3 на допълнителното счетоводно заключение, но последната не би могла да се прихване в настоящия процес, доколкото над отхвърлената част от иска в размер от 31 049,44 лева решението е влязло в сила). И тъй като активното вземане произтича от разликата в обменния курс на швейцарския франк спрямо лева, формирана на база реално извършеното от кредитополучателите плащане по договора от 2007 г., възраженията на банката относно действителния размер на задълженията по този договор са напълно ирелевантни – ако те не са изцяло погасени и същият е валиден, тяхното претендиране може да е предмет само на друг процес. Отделно следва да се посочи, че тези възражения ищецът черпи от отговора на задача № 3 от допълнителното счетоводно заключение, който има съвсем хипотетичен характер и дава изчисления, които не почиват на договора, а на едностранно зададени от банката параметри на лихвения процент за кредити в евро. При изложените по-горе факти относно нищожността на клаузите от договора от 2007 г. очевидно погрешен (а и немотивиран според изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК) е изводът на въззивния съд, че искът за установяване на частичното вземане е изцяло основателен въпреки заявеното възражение за прихващане с доказано активно вземане. Той противоречи на процесуалната логика – при възприета нищожност на клаузи от договора от 2007 г., водеща до плащане без основание, логично следва извод за възникване на вземане за връщане на платеното и щом то е изискуемо и не са установени правопогасяващи го факти, съдът е длъжен да извърши прихващане именно с вземането, предмет на иска (пасивното), дори последното да е в частичен размер, а не да „прихваща“ с друга част от пасивното вземане, която не е предмет на делото (и която може да не съществува поради извършено междувременно погасяване, включително чрез прихващане с други вземания, произтичащи от плащане над чистата стойност на кредита от 2007 г.). Затова частичният иск за главница в размер от 80 000 лева подлежи на отхвърляне за разликата над 48 950,56 лева, формирана от стойността на активното вземане по основателното възражение за прихващане. Това налага отмяна на въззивното решение и постановяване на друго в горепосочения смисъл. По разноските: Касаторите не са направили разноски в първоинстанционното и във въззивното производство, а в касационното производство сторените от тях разноски са за държавна такса – по 174,10 евро. С оглед изхода от касационното производство те подлежат на присъждане в цялост. Тъй като въззивният съд е отменил изцяло първоинстанционното решение в частта за разноските, вкл. и за уважената част от иска, решението за която е влязло в сила, настоящият състав следва да присъди в полза на ищеца пропорционална част от сторените в заповедното производство и в първоинстанционното разноски, съответно в размери 1154,03 евро и 815,51 евро. В полза на съда не следва да се присъжда депозит за вещо лице по реда на чл. 77 ГПК, доколкото няма данни такъв да е изплатен в първоинстанционното производство вместо ответниците (и двете вещи лица не са изготвили заключение по въпросите, поставени от тях). Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение,