Определение № 3 от 21.02.2018 г. на ВКС по т. д. № 3182/2017 г.

Производството е по реда на чл. 282, ал. 2, т. 1 ГПК и е било образувано по молбата с в № 1599/15.ІІ.2018 г. на пловдивския търговец касатор [фирма], подадена от управителя му, с искане за спиране изпълнението на обжалваното от него пред ВКС осъдително въззивно решение № 875 на Пловдивския ОС, 14-и с-в, от 4.VІІ.2017 г., постановено по гр. дело № 668/2017 г., с което молителят е бил осъден да заплати на [фирма]-гр. Ямбол сума в размер на 20 712.30 лв. /двадесет хиляди седемстотин и дванадесет лева и тридесет стотинки/, ведно със законната лихва върху тази главница, считано от 6.VІІ.2016 г. и „до пълното плащане на задължението, както и сумата от 1 089.57 лв. (хиляда осемдесет и девет лева и петдесет и седем стотинки), представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 1.ХІІ.2015 г. – до 6.VІ.2016 г.”. Като поддържа, че касационната му жалба е подадена своевременно, както и че надлежно бил внесъл по сметката на ВКС за държавни такси дължимата такава в размер на 30 лв. на основание чл. 18, ал. 2, т. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, пловдивското дружество молител изразява готовност „да представи надлежно обезпечение в размер на присъдената сума”, настоявайки същевременно за „ бързо произнасяне по молбата с оглед на това, че бил насрочен опис на негов имот на датата 27.ІІ.2018 г.”. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия Първо отделение, за да се произнесе по искането с правно основание по чл. 282, ал. 2 ГПК, съобрази следното: Осъдителното въззивно решение на Пловдивския ОС, чието спиране се претендира в настоящето производство пред ВКС, не е било съобщавано на търговеца настоящ молител, тъй като във финалната част от неговия диспозитив е било указано, че то имало характера на „окончателно”, т.е. неподлежащо на инстанционен контрол пред по-горен съд. По аргумент за противното от разпоредбата на чл. 280, ал. 2, т. 1, предл 2-ро ГПК обаче (в редакцията на този текст към датата на постановяване на този съдебен акт), на касационно обжалване подлежат решенията по въззивни търговски дела с цена на иска, надхвърляща 20 000 лв. (двадесет хиляди лева). Присъдената с атакуваното пред ВКС осъдително въззивно решение № 875/4.VІІ.2017 г. на Пловдивския ОС, 14-и с-в, постановено по гр. дело № 668/2017 г., СУМА е в размер общо на 21 801.87 лв. (20 712.30 лв. + 1 089.57 лв.). Достатъчно в случая е обстоятелството, че първата от двете надхвърля горепосочения законоустановен минимум за цена на иска по въззивно търговско дело, защото по естеството си представлява дължима на ищцовото [фирма]-гр. Ямбол: „незаплатена цена на предадена, приета без забележки и фактурирана, но незаплатена стока от търговска продажба по ф/ра № 10586/30.ІХ.2015 г., ведно със законната лихва от 6.VІІ.2016 г.” Касационната жалба на търговеца настоящ молител е заведена с вх. № 24755 от датата 10.VІІІ.2017 г. по описа на Пловдивския ОС и затова ще следва да се счита постъпила в пределите на едномесечния преклузивен срок по чл. 283 ГПК. Тя се придружава от банково бордеро за внесена по с/ка на ВКС първоначална държавна такса за касационно обжалване, дължима на основание чл. 18, ал. 2, т. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Съгласно чл. 282, ал. 2, т. 1 ГПК размерът на обезпечението по осъдителни въззивни решения за парични вземания е еквивалентен на присъдената сума. Видно служебна справка на счетоводството на ВКС от датата 21.ІІ.2018 г. е, че сума в размер на 21 801.87 лв. (двадесет и една хиляди осемстотин и един лева и осемдесет и седем стотинки) е постъпила по специалната набирателна сметка на този съд за вещи лица, свидетели, гаранции и обезпечения и е налична там и понастоящем. При тези данни по делото молбата на пловдивското [фирма] с правно основание по чл. 282, ал. 2, т. 1 ГПК се явява основателна. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение