Определение № 235 от 01.06.2022 г. на ВКС по т. д. № 508/2021 г.

Производството е по чл.274, ал.2, изр.1 от ГПК. Образувано е по частни жалби на „Д.-МВ“ ЕООД и М. В. Д. срещу определение №100124 от 17.12.2020 г. по в.т.д.№427/2019 г. на АС Велико Търново, с което е оставена без уважение молбата им за изменение на постановеното по делото решение №100232 от 21.08.2020 г. в частта за присъдените в тяхна полза разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивния съд. В жалбите се излагат съображения, че определението е неправилно, тъй като на първо място банката не е направила възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 от ГПК, а от друга страна с оглед фактическата и правна сложност на делото и размера на цената на предявените искове, уговорените хонорари от по 17 600 лв., не се явяват прекомерни. Претендира се присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивния съд на база пълния размер на уговореното възнаграждение или суми в размер на по още 5681.95 лв. /възнаграждения с оглед изхода на спора от по 10 101.24 лв., от които са присъдени по 4419.29 лв./, както и присъждане на направените за частното производство пред ВКС разноски за адвокатско възнаграждение, в размер от по 1191 лв. Ответникът „Първа инвестиционна банка” АД изразява становище за неоснователност на жалбите, като прави възражение за прекомерност на претендирания за частното производство адвокатски хонорар. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди доводите в частната жалба и прецени данните по делото, приема следното: С определение №50 от 02.02.2022 г. по т.д.№509/2021 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, решение №100232 от 21.08.2020 г. по т.д.№427/2019 г. на АС Велико Търново е допуснато частично до касационно обжалване, като впоследствие с постановеното по т.д.№509/2021 г. на ВКС решение по чл.290 от ГПК, въззивното решение в обжалваната част по отношение предявените от банката срещу молителите искове по чл.422 от ГПК за сума в размер на 130 900 лв., е отменено, а делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на САС. В останалата част, с която са отхвърлени искове по чл.422 от ГПК, предявени от банката срещу молителите за суми в размер на 25 621.54 лв., на 150 473.65 лв. и на 234.27 лв., въззивното решение е влязло в сила като необжалвано. По отношение присъдените в полза на „Д.-МВ“ ЕООД и М. В. Д. по тези искове /с общ размер на цената им от 176 329.46 лв./ разноски, въззивният съд се е произнесъл в решението, че заплатеният от всеки от молителите адвокатски хонорар пред въззивния съд от по 17 600 лв. по всички искове, е прекомерен с оглед фактическата и правна сложност на делото и предвид направеното от банката във въззивната жалба възражение за прекомерност, е намалил възнаграждението до суми от по 7700 лв., а съобразно отхвърлената част от исковете е счел, че за въззивната инстанция се дължи заплащане на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на по 4419.29 лв. С обжалваното определение е отказано изменение на решението в тази част по съображения, че възражението за прекомерност на разноските е направено от банката жалбоподател, освен пред първата инстанция и в жалбата - в нейния петитум се съдържа искане при постановяване на своя окончателен съдебен акт и разпределение на отговорността за разноските, съдът да съобрази и тази прекомерност, като няма основание за ревизиране на постановеното решение в частта за разноските поради липса на възражение за прекомерност. Посочено е, че възнаграждението пред въззивната инстанция е намалено от 17 600 лв. до 7700 лв., който е минималният размер по чл.7, ал.1, т.5 от Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение и няма основание същият да бъде променян, тъй като е съобразен с фактическата и правна сложност на делото пред въззивната инстанция, пред която е била допусната само една съдебно-икономическа експертиза по задача, поставена от жалбоподателя. Изтъкнато е, че отсрочването на делото е било във връзка с епидемиологичната обстановка в периода м. март – м. май 2020 г., а производството по чл.151 от ГПК е било проведено по молба на адвоката на молителите, като отделно от това, в случая следва да се съобрази обстоятелството, че през цялото производство по делото пред двете инстанции защитата на двамата ответници е била напълно идентична, с напълно идентични писмени изявления и искания. Посочено е също така, че до м.февруари 2019 г. ответникът физическо лице е бил и управител на ответното дружество, като едва след това управител на дружеството е М. Хицовска, с която е сключен вторият договор за правна защита и съдействие от 20.05.2020 г. за допълнителна сума в размер на 9 900 лв., извън преди това договорената в размер на 7 700 лв. Настоящият състав намира, че определението е частично неправилно. Във въззивната жалба се съдържа изрично искане за намаляване на направените от ответниците разноски поради прекомерност, респективно въззивният съд е бил длъжен да се произнесе по това възражение. От друга страна съгласно дадените в т.3 от ТР №6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, разяснения, основанието по чл.78, ал.5 от ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото. Когато съдът е сезиран с такова искане, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т.е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай и след тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар. В случая с оглед фактическата и правна сложност на конкретния казус и предвид извършените пред въззивния съд от процесуалния представител на ответниците процесуални действия, обемът на изследваните и установени обстоятелства, релевантни към правния спор, както и с оглед правното разрешение на повдигнатите въпроси, настоящият състав намира, че уговореното от всеки от ответниците адвокатско възнаграждение от по 17 600 лв. за всички искове не е адекватно на осъществената адвокатска защита пред въззивния съд и се явява прекомерно, съответно следва да бъде намалено до предвидените в Наредба №1/2004 г., минимални размери. Съгласно разпоредбата на чл.2, ал.5, вр. чл.7, ал.2, т.1, т.4 и т.5 от Наредба №1/2004 г. обаче, минималният размер на адвокатското възнаграждение следва да се определи по всеки един от предявените искове, съответно по исковете по чл.422 от ГПК, които са отхвърлени, общият размер на минималното възнаграждението възлиза на сумата от 7020.88 лв. /1180.88 лв., 4540 лв. и 300 лв./. От тази сума са присъдени по 4419.29 лв. на всеки от ответниците, поради което следва да им бъдат присъдени по още 2601.59 лв., в който смисъл след частична отмяна на обжалваното определение, следва да бъде изменено въззивното решение в частта за разноските. С оглед ниската фактическа и правна сложност на настоящото частно производство, направеното от ответника възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение от 1191 лв. от всеки от частните жалбоподатели, се явява основателно и следва да бъде намалено до предвидения в чл.7, ал.1, т.7 от Наредба №1/2004 г. размер от 204.70 лв., като с оглед изхода на делото ответникът по частната жалба дължи разноски в размер на 93.73 лв. на всеки от частните жалбоподатели. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение