Определение № 4211 от 20.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 5218/2023 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на С. М. С. срещу определение № 2312 от 05.10.2023 г. по в.гр.д.№ 1332 по описа за 2023 г. на Пловдивския окръжен съд, VI състав, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателката с правно основание чл.248 от ГПК за изменение на решение № 972 от 06.07.2023 г. по същото дело в частта за разноските. Жалбоподателката твърди, че определението е неправилно, поради което моли да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде изменено решението в частта за разноските и те да бъдат възложени на противната страна. Ответниците по частната жалба Д. С. Г. и Л. С. Г. я оспорват и молят тя да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, състав на първо отделение приема следното: Частната жалба е допустима: подадена е от легитимирана страна, в едноседмичния срок по чл.275, ал.1 ГПК и срещу акт на въззивен съд, който подлежи на обжалване пред ВКС. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна и трябва да бъде оставена без уважение, а обжалваното с нея определение на Пловдивския окръжен съд- потвърдено, поради следното: Пловдивският окръжен съд, VI състав, с решение № 972 от 06.07.2023 г. по в.гр.д.№1332 по описа за 2023 г. е потвърдил решение № 260358 от 13.06.2022 г., постановено по гр.д.№ 13303 от 2019 г. по описа на Пловдивския районен съд, X. граждански състав. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от С. М. С. срещу Д. С. Г. и Л. С. Г. искове с правно основание чл.109 от ЗС за преустановяване на неоснователните действия на ответниците и за премахване на постройките, които пречат на ищцата да упражнява правото си на собственост върху 100/1650 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 56784.504.573 по кадастралната карта на [населено място]. В мотивите си въззивният съд е посочил, че с постановление за възлагане от 21.03.2023 г., влязло в сила на 12.04.2023 г., имотът е възложен на Д. С. Г. и ищцата е престанала да бъде съсобственик. Липсата на тази предпоставка за уважаването на исковете по чл.109 от ЗС е достатъчна, за да бъдат те отхвърлени, без да се обсъжда дали върху имота има незаконно строителство, което пречи на ищцата. Ето защо и с оглед изхода на спора въззивният съд е осъдил С. М. С. да заплати на Д. С. Г. и Л. С. Г. 3 000 лв. разноски за въззивното производство. Жалбоподателката е поискала изменение на решението в частта за разноските с аргумента, че ответниците с поведението си са дали повод за завеждане на делото и затова те ги дължат. С обжалваното пред настоящата инстанция определение въззивният съд е отказал да измени решението си в частта за разноските, тъй като не може да се обоснове извод, че въззиваемите са станали причина за завеждане на делото. Това определение е правилно и законосъобразно, а тезата на жалбоподателката е неоснователна. Разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК и тълкуването й, дадено в практиката на ВКС, включително тази, която е цитирана в частната жалба /определение № 375 от 09.03.2023 г. по ч.гр.д.№ 4588 от 2022 г. на ВКС, ГК, IV г.о./, е в смисъл, че ответникът дължи разноски и при отхвърляне на иска, ако с поведението си е дал повод за завеждане на делото. Това поведение обаче трябва да е неправомерно- ответникът неоснователно да оспорва правото на ищеца и да не погасява задължението си спрямо него преди завеждане на делото, а в хода на делото да съобрази поведението си с действителното правно положение /например да изпълни облигационното си задължението спрямо ищеца/, което да е единствена причина за отхвърлянето на иска. В случая отхвърлянето на предявените искове по чл.109 ЗС не е поради неправомерно поведение на ответниците /поради неоснователно оспорване на исковете по чл.109 ЗС и преустановяване в хода на делото преченето на ищцата да упражнява правото си на собственост/, а поради това, че ответникът Д. Г. е упражнил свои субективни права- да поиска делба на съсобствения с ищцата имот, а след това чрез възлагане да придобие изцяло собствеността върху него. Освен това, недоказано е твърдението на жалбоподателката, че ответниците са злоупотребили с процесуалните си права, подавайки частни жалби единствено с цел да отложат решаването на делото по исковете с правно основание чл.109 от ЗС за след възлагането на имота. Няма даказателства, че единствената цел на ответниците да упражнят процесуалните си права да обжалват постановените по делото актове на съда е била да забавят постановяването на решение по делото за след възлагането на имота. Ето защо разноските по делото следва да се поемат въз основа на общото правило на чл.78, ал.3 ГПК от ищцата, чиито искове са били отхвърлени. По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение