Определение № 862 от 26.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4587/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. М. С., чрез процесуалния представител адвокат Д. Б. от САК, срещу решение № 12245/03.11.2020 г. по в. гр. д. № 305/2020 г. на Софийския апелативен съд, с което като е потвърдено решение № 7818/15.11.2019 г. по гр. д. № 5604/2017 г. на Софийския градски съд, е осъдена Прокуратурата на Република България на основание чл. 2, ал. 1, т. 1, предл. посл. ЗОДОВ да заплати на касатора сумата от 200 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат от незаконосъобразно постановление от 15.11.2013 г. по пр.пр. № 5436/2013 г. по описа на РП-Стара Загора, с което на началника на 1-во РПУ на МВР Стара Загора е разпоредено да организира преглед на ищеца от дежурен психиатър при ЦПЗ - Стара Загора като искът е отхвърлен за разликата над 200 лв. до пълно предявения размер от 30 000 лв. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в отклонение от задължителната съдебна практика по въпроса относно съдържанието на понятието „справедливост", изведено в принцип при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Ответникът по касационната жалба - Прокуратурата на Република България не е депозирал писмен отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК. Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че с постановление от 15.11.2013 г. по пр. пр. № 5436/2013 г. на РП - Стара Загора, прокурор от РП е разпоредил на Началника на 1 РУП на МВР Стара Загора да организира преглед на касатора от дежурен психиатър при ЦПЗ -Стара Загора. На 19.11.2013 г. двама полицаи са отвели С. в ЦПЗ Стара Загора, където му е поставена диагноза „Персистиращо налудно разстройство" и е насочен за настаняване за задължително лечение. Посочено е, че липсват данни да е настанен за лечение, а и самият ищец е твърдял, че е избягал и не е останал в Центъра за психично здраве. От събраните гласни доказателства е установено, че на 19.11.2013 г. в дома на С. дошли двама полицаи и казали, че трябва да го отведат в психодиспансера за изследване, задържали личната му карта, която била върната след около 50 дни. През това време ищецът стоял в къщи, не смеел да излиза, за да не бъде обвинен, че се движи без лична карта. Ходел само до магазина веднъж-два пъти. Бил притеснен и изнервен. Не могъл да отиде на конкурс за работа с компютър и обработка на журналистически материали в местната телевизия на Атака. Не се хранел, не спял. При определяне на справедливия размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди, въззивният съд е изложил съображения, че ищецът е бил незаконно лишен от свобода само за времето, в което принудително е заведен от дома си до ЦПЗ Стара Загора и му е бил извършен преглед. Посочено е, че за това време той е изпитал дискомфорт, засягане на достойнството му от принудителното отвеждане с полицейска кола, както и принудително извършения преглед от лекар, но лишаването му от свобода не е продължило повече от няколко часа; взето е предвид и изживяното притеснение да не бъде пак отведен от полицията. Посочено е, че Прокуратурата на Република България не следва да отговаря за незаконното задържане на личната карта на ищеца от полицейските органи, тъй като липсва причинно-следствена връзка между нейното незаконно разпореждане и действията на полицаите, задържали незаконно документа за самоличност на ищеца, но при липсата на жалба от ответника или възражение в тази насока в отговора на въззивната жалба, съдът не може да изключи това обстоятелство от обсега на преценка. Посочено е, че обстоятелството, че журналистическата кариера на ищеца е прекратена вследствие незаконното разпореждане на прокуратурата е включено в предмета на делото извън процесуалните срокове и не следва да бъде обсъждано. Прието е, че справедливият размер на обезщетението за претърпените от С. презумптивни неимуществени вреди - дискомфорт, засягане на достойноството и причинен стрес от принудителното отвеждане за медицински преглед и като се отчете времетраенето им, както и последвалото притеснение да не бъде пак отведен и притеснението да излиза от вкъщи за около 50 дни, възлиза на сумата от 200 лева. Настоящият състав на ВКС счита, че липсва основание за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд не е тълкувал и приложил чл. 52 ЗЗД в противоречие с практиката на ВКС. В практиката на ВКС - ППВС № 4/68 г. и решения на ВКС по чл. 290 ГПК, е прието, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД обаче не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. В случая въззивният съд е дал отговор на поставения правен въпрос, който е обусловил крайният му правен извод, изцяло в съответствие със задължителната практика на ВКС, като е взел предвид всички конкретни обстоятелства по делото при определяне на размера на обезщетението. Воден от горното, ВКС, състав на Трето Гражданско отделение