Определение № 1503 от 27.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2873/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадена от името на Л. Г. З. и Д. С. П. чрез адв.К. Б. касационна жалба с вх.№ 2067 от 13.05.2024 г. срещу решение № 99 от 02.04.2024 г. на Окръжен съд – Монтана, постановено в производство по чл.294 ГПК по гр.д. № 283/2023 г. по описа на същия съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение за признаване за установено по отношение на Л. З., Д. П. и други лица, че С. Г. и А. Ц. са собственици на 1/2 идеална част от поземлен имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място] целият с площ 377 кв.м.

Касаторите считат, че въззивното решение е постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано. Не била обсъдена писмената защита, представена пред въззивния съд, изводите за осъществявано от ищците владение били необосновани и противоречиви, неправилно била приложена нормата на чл.69 ЗС. Иска се отмяна на решението и отхвърляне на иска, предявен срещу касаторите.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 ГПК, тъй като във въззивното съдебно решение съдът се е произнесъл по следните материалноправни и процесуалноправин въпроси, решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд:

1. Дължи ли въззивният съд да обсъди събраните по делото доказателства и направените от страните доводи и възражения, да посочи защо приема едни от тях, а други не приема и необсъждането им представлява ли съществено процесуално нарушение?

2. Когато фактическата власт е започнала на правно основание, което изключва владението, презумпцията на чл. 69 ЗС прилага ли се и извършеното впоследствие завладяване изисква ли промяната в намерението да се демонстрира ясно и категорично пред собствениците; необходимо ли е тази промяна да се докаже от ищците.

По тези въпроси се сочи противоречие на въззивното решение с Тълкувателно решение № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС и посочена съдебна практика на ВКС.

Позовават се и на очевидна неправилност на въззивното решение.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касация С. Г. и А. Ц. изразяват чрез адв.Б. Ц. становище за неоснователност на касационната жалба и липса на основание за допускането й до касационен контрол. Останалите ответници не изразяват становище.

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение приема, че касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по следните съображения:

С. А. Г. и Г. А. Г. (починал в процеса и заместен от С. Г. и А. Ц.) са предявили срещу Л. Г. З., Д. С. П., М. Ж. Г. (починала и заместена от С. К. и И. П.) и Л. И. В. установителен иск за признаване установено прямо ответниците, че ищците са собственици на 1/2 ид. част от поземлен имот /ПИ/ с идентификатор № * по КККР на [населено място] с площ 377 кв.м. на основание правна сделка- договор за продажба на имот частна държавна собственост от 14.04.1998 г., сключен с Областен управител –Монтана, евентуално на основание придобивна давност, както и за осъждане на Л. Г. З. и Д. С. П. да предадат на ищците владението на реална част с площ 136,50 кв.м. от дворното място ПИ с идентификатор № * с посочени съседи на тази реална част, която им е разпределена за ползване по договор за ползване на съсобствен имот, сключен с ответницата Л. В. на 30.04.2004 г. и означена със син цвят на скицата към този договор.

С решение № 260424/ 29.11.2021 г. по гр.дело № 3210/2018 г. на РС-Монтана първоинстанционният съд е отхвърлил установителния иск за собственост на главно предявено основание договор; уважил е предявеният установителен иск за собственост на евентуално заявеното основание давностно владение и е осъдил срещу ответниците Л. З. и Д. П. да предадат на ищците посочената реална част от процесния поземлен имот.

Първоинстанционното решение е обжалвано с въззивни жалби от ответниците Л. З. и Д. П. и ответниците С. К. и И. П..

С първото въззивно решение първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която е признато за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на 1/2 ид.ч. от поземления имот, и е обезсилено като недопустимо в частта, с която е отхвърлен искът, основан на договор за продажба на имот частна държавна собственост от 14.04.1998 година. Първоинстанционното решение е отменено в частта, с която Л. З. и Д. П. са осъдени да предадат на С. Г. и А. Ц. владението върху частта от поземления имот, оцветена в жълт цвят на скица на л.228 от делото, вместо което е този иск е отхвърлен.

С решение №50053 от 20.07.2023г. на ВКС, ІІ г.о. въззивното решение № 94 от 19.04.2022 г. по в.гр.д. № 29/2022 г. на Окръжен съд – Монтана е отменено в частта, с която първоинстанционното решение е потвърдено относно признаване правото на собственост на ищците спрямо Л. З. и Д. П. и делото е върнато за ново разглеждане по въззивната жалба на тези ответници. Решението е обезсилено в частта, с която е постановено обезсилване на част от първоинстанционното решение и е обявено, че в тази част то е влязло в сила на 30.12.2021 г.

При второто разглеждане на делото от въззивния съд спорът за правото на собственост върху 1/2 идеална част от поземления имот на основание придобивна давност е бил висящ само между ищците С. Г. и А. Ц. и ответниците Л. З. и Д. П.. С обжалваното в настоящото производство решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което установителният иск е уважен на евентуално предявеното придобивно основание – давностно владение. Прието е за установено, че през 1978 г. ищците са придобили право на собственост върху самостоятелно жилище - първия жилищен етаж от построената в дворното място, парцел *, кв. 29 по плана на [населено място], сега [населено място]. Парцелът е идентичен със спорния поземлен имот. Прието е, че вторият етаж на жилищната сграда е собственост на Л. З. и Д. П., които заедно с него са закупили и поземления имот, в който тя е построена, по договор за продажба от 2014 г. През 2004 г. праводателката на ответниците Л. Г. и ищците, като съсобственици на УПИ *, пл.№ * от кв.106 по плана на [населено място], са сключили договор за разпределение на ползването на дворното място по описан в договора начин. Въз основа на гласните доказателства е прието, че след закупуването на първия етаж от сградата ищците започнали да ползват част от дворното място като засаждали в него лози, цветя и зеленчуци, изградили скеле за асми и бетонова площадка, поставили телена ограда. Входовете за всеки от етажите на къщата са различни като ищците ползват входа през терасата на първия етаж. Между частите от дворното място, които се ползвали от собствениците на отделните етажи, имало ограда и вратичка в нея. През 1998 г. ищците сключили с Областния управител договор за покупка на 192,5 кв.м. (1/2 идеална част от 385 кв.м.) от дворното място и продължили да владеят частта, съгласно договора за разпределение от 2004 г. След закупуване на втория етаж от къщата ответниците започнали да оспорват правата на ищците върху дворното място като го считали за тяхна изключителна собственост. Съдът приел, че със сключване на договора от 1998 г. с Областния управител ищците извършили признание, че не владеят частта от парцела, но от датата на договора се считали за негови собственици (за 1/2 идеална част) и са придобили правото на собственост на основание кратката придобивна давност, изтекла през 2003 г.

При тези мотиви на въззивния съд поставените от касаторите въпроси не обосновават допускане на решението до касационен контрол.

По процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди събраните по делото доказателства и направените от страните доводи и възражения, да посочи защо приема едни от тях, а други не приема, съдът се е произнесъл в съответствие, а не в противоречие с трайната практика на ВКС, съгласно която съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и да анализира събраните доказателства във връзка с техните доводи. Касаторите обосновават относимостта на поставения въпрос към обжалваното решение с твърдение, че въззивният съд не изложил съображения по доводите им, че до 1998 г. ищците не упражнявали владение, а държане. Този въпрос не е обусловил обжалваното решение, тъй като в него е прието, че ищците са придобили правото на собственост въз основа на владение, осъществявано от 1998 г. до 2003 г. Следователно въпросът не може да послужи за допускане на решението до касационно обжалване.

По втория въпрос следва да се посочи, че касаторите неправилно считат, че фактическата власт на ищците е започнала на правно основание, което изключва владението. Ищците се ползват от презумпцията на чл.69 ЗС, която не е опровергана от ответниците. В мотивите на решението е посочено, че владението на ищците е започнало през 1978 г., но е прекъснато от признанието им, че не са собственици, направено със сключване на договора с Областния управител. Това не означава, че за ищците е съществувало правно основание, изключващо владението, каквото например би било налице при сключен от тях договор за наем, заем за послужване и пр. Разрешеният от въззивния съд въпрос за демонстрирането промяната в намерението на ищците при трансформирането на държането на имота във владение решението е в синхрон с практиката на ВКС, изразена в множество решения, напр. решение по гр.д. № 2572 от 2022 г. на ВКС, І г.о., в което е обобщено следното: Изискването невладеещият собственик да е уведомен за намерението за своене на владелеца съществува само в хипотезата на съсобственост. Когато обаче се касае за владение върху чужд имот, фактът, че владелецът се намира в имота и го поддържа в рамките на необходимата грижа, следва да се възприема като действие по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС и в този случай е приложима презумпцията на чл. 69 ЗС, според която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. В този смисъл е даденото от въззивния съд разрешение, поради което и по този въпрос не е налице възможност за допускане до касационен контрол.

Не е налице и очевидна неправилност на обжалваното решение, обоснована от касаторите с противоречия в него. Въззивният съд е посочил, че ищците владеят имота от 1978 г., но владението им е било прекъснато от признанието през 1998 г., откогато е започнала да тече нова давност. Няма никакво противоречие на този извод с приетото, че собственик на имота е бил Ж. Г., а след неговата смърт – наследниците му, нито с приетото, че ищците са владяли имота със съгласието на собствениците, за което през 2004 г. е сключен договор за разпределение на ползването. От значение за осъществяване фактическия състав на придобивната давност е упражнявана от ищците фактическа власт и съзнание, че притежават имота (своене), както и изтичане на законоустановения срок на поддържане на това състояние. Като е приел, че са налице всички посочени елементи, въззивният съд е признал за установено правото на ищците.

В обобщение, липсват основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване.

В полза на ответника С. А. Г. следва да се присъдят направените от нея разноски в касационното производство, доказани в размер 650 лева.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение