Решение № 1817 от 17.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 6886/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от Х. М. М. срещу Решение № 838/15.05.2025 г. по административно дело № 614/2024 г. по описа на Административен съд – Добрич. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради нарушение на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на съдебния акт. Ответникът - директорът на ТП на НОИ Добрич не изразява становище по касационната жалба. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба, както и за законосъобразност на оспореното с нея съдебно решение. Върховният административен съд, състав на шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество, на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна. Предмет на проверка за законосъобразност в производството пред Административен съд - Добрич е Решение № 38/25.11.2024 г., издадено от Директора на ТП на НОИ-Добрич, с което на основание чл. 117, ал. 3 КСО е била отхвърлена жалбата на М. срещу разпореждане [номер]/07.10.2024 г. на ръководителя на ПО при ТП на НОИ-Добрич, с което е отказано отпускането на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на основание чл. 68, ал. 3 от КСО. За да постанови съдебното решение, съдът е приел, че административният орган правилно е определил осигурителния стаж на жалбоподателката, т. к. за спорния период 24.06.1975 г. – 01.03.1979 г. трудовата книжка е сочела по-дълъг осигурителен стаж, но първичните документи /ведомости за заплати/ и заключението на експертизата установявали по-кратък такъв. Преценил е, че липсват доказателства за непрекъснато осигуряване и за ползван неплатен отпуск по майчинство, който да се зачита за стаж, а свидетелските показания не установявали точно периодите на работа. Поради това съдът е приел, че не са налице изискуемите 15 години действителен осигурителен стаж по чл. 68, ал. 3 от КСО и е отхвърлил жалбата като неоснователна. Решението е валидно, допустимо и правилно. Първоинстанционният съд е установил от фактическа страна следното: Административното производство е било образувано по заявление на Х. М. М. от 15.12.2023 г. за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. С разпореждане от 28.05.2024 г. ръководителят на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ – Добрич е отказал отпускането на пенсия по чл. 68, ал. 3 КСО, като е приел, че макар заявителката да е навършила изискуемата възраст, не разполага с изискуемия минимум 15 години осигурителен стаж. Отказано е било зачитането на осигурителен стаж за няколко периода между 1975 г. и 1979 г. поради неприключена трудова книжка, съгласно Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж /НТКТС/ и липса на данни за тези периоди в представеното удостоверение образец УП-3. На 31.07.2024 г. жалбоподателката е подала ново заявление, като е представила декларация за идентичност на имената и допълнителни документи, както и твърдение, че е ползвала неплатен отпуск за отглеждане на дете до 3-годишна възраст. Въпреки това с разпореждането от 07.10.2024 г. на ръководителя на ПО при ТП на НОИ-Добрич отново е бил постановен отказ, като този път е бил зачетен осигурителен стаж – общо 13 години, 5 месеца и 21 дни, от които действителен стаж 13 години, 3 месеца и 16 дни. Разпореждането е било обжалвано по административен ред, като директорът на ТП на НОИ – Добрич с Решение № 38/25.11.2024 г. го е потвърдил с мотиви, че вписванията за периода 24.06.1975 г. – 01.03.1979 г. в трудовата книжка не били надлежно заверени с кръгъл печат на работодателя. След връчване на решението на 29.11.2024 г., Х. М. М. е подала жалба до съда на 12.12.2024 г., с която е оспорила отказа за отпускане на пенсия по чл. 68, ал. 3 от КСО. От правна страна, първоинстанционният съд е приел, че оспореното пред него решение и потвърденото с него разпореждане са законосъобразни, тъй като са издадени от компетентни органи, в предвидената от закона форма и при правилно приложение на материалния закон. След като е разпределил доказателствената тежест между страните и е отделил спорното от безспорното, съдът е преценил, че спорът се концентрира изцяло върху доказването на осигурителния стаж през процесния период и наличието на изискуемия най-малко 15 години действителен осигурителен стаж по смисъла на чл. 68, ал. 3 от КСО. Въз основа на събраните доказателства административният съд е констатирал, че между данните в трудовата книжка и тези от първичните счетоводни документи – ведомостите за работни заплати и издадените удостоверения образец УП-3 – е налице съществено несъответствие. Докато трудовата книжка сочела стаж от 3 години, 8 месеца и 7 дни, първичните документи удостоверявали значително по-кратък период, като разликата от 1 година, 7 месеца и 1 ден се дължала на липсата на записвания във ведомостите за определени периоди, попадащи в спорния интервал от време. Съдът е приел, че тези тези обстоятелства, установени в административното производство се потвърждават и от заключението на допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, възприето като добросъвестно и компетентно изготвено. В последното, вещото лице е констатирало, че въз основа на трудовата книжка жалбоподателката би могла да докаже общ трудов стаж от трета категория в размер на 15 години, 3 месеца и 22 дни, но при проверка на ведомостите за заплати, експертизата е установила реално отработени дни и периоди на майчинство, формиращи осигурителен стаж от 1 година, 10 месеца и 6 дни при процесния работодател. Възприемайки заключението на ССчЕ, след извършване проверка на оригинала на трудовата книжка, съдът е установил наличие на изискуемите подписи и печати, но е приел, че удостовереният в нея стаж не съответства на първичните документи за осигуряване. За да отхвърли жалбата, в мотивите си Административен съд - Добрич е изложил, че осигурителният стаж се установява с официални удостоверителни документи, като при констатирано противоречие между тях приоритет имат първичните счетоводни документи – ведомостите за заплати. В този смисъл е приел, че дори вписването в трудовата книжка да е формално редовно, то не може да се противопостави на съдържащите се във ведомостите данни. В същото време, макар и свидетелските показания на бившия съпруг на жалбоподателката да са били приети като добросъвестни, съдът е отчел, че те не установяват с необходимата конкретика периодите на реално полагане на труд от жалбоподателката. С тях се е потвърждавал сезонният характер на работата, както и обстоятелството, че жалбоподателката е ползвала майчинство, но не се установява категорично дали през спорните периоди от време е ползван разрешен неплатен отпуск, който да се зачита за трудов/осигурителен стаж, респективно дали е било налице прекъсване на трудовото правоотношение. Административен съд Добрич е приел също, че не са представени доказателства за извършвано осигуряване от помощното предприятие /УПК/ през неактивните сезони, съответно за ползване на неплатен отпуск за отглеждане на дете по реда на чл. 61 от Кодекса на труда от 1951 г., който се признава за трудов стаж. В това отношение в трудовата книжка и ведомостите липсват съответните вписвания. Установено е, че периодът на отпуск по бременност, раждане и майчинство от 1.01.1976 г. до 28.01.1977 г. е зачетен от административния орган и е включен в общия трудов стаж. След този период до март 1978 г. липсват данни за осигуряване, като отново са налице единични вписвания за кратки периоди на отпуск и отработени дни, характерни за сезонна заетост. При тези фактически установявания, съдът е приел, че административният орган правилно е определил осигурителния стаж на жалбоподателката на 13 години, 5 месеца и 21 дни, което е под изискуемия минимум от 15 години действителен осигурителен стаж по чл. 68, ал. 3 от КСО, въз основа на което е извел крайния си извод, че отказът за отпускане на пенсия е законосъобразен и жалбата следва да бъде отхвърлена като неоснователна. Настоящата касационната инстанция намира, че обжалваното съдебно решение е валидно, допустимо и правилно - постановено при правилно приложение на материалния закон, при спазване на съдопроизводствените правила и е обосновано. Първоинстанционният съд е обсъдил всички релевантни за спора доказателства, като е изложил ясни и последователни мотиви относно тяхната доказателствена стойност и относимост към предмета на делото. Извършил е цялостна и обективна преценка на доказателствата по делото, включително на представената трудова книжка и първичните счетоводни документи, като е възприел и заключението на съдебно-счетоводната експертиза. Последното е обосновано, добросъвестно и компетентно изготвено въз основа на ведомостите за работни заплати и правилно е кредитирано от съда, като при противоречие между вторичните и първичните документи е даден приоритет на последните, съобразно действащата нормативна уредба. Обосновано и правилно е приетото от административния съд, че жалбоподателката не е доказала наличие на изискуемите по чл. 68, ал. 3 КСО 15 години действителен осигурителен стаж. Спорният период от 24.06.1975 г. до 01.03.1979 г. не се установява в пълния му обем с надлежни и допустими доказателства, доколкото за част от този период липсват данни за осигуряване, за ползване на неплатен отпуск по майчинство или за извършване на трудова дейност, подлежаща на осигуряване. При тези данни, касационният състав споделя извода на първоинстанционния съд, че при липса на доказателства за непрекъснато осигуряване и при установения сезонен характер на работата, не може да се приеме, че целият спорен период следва да бъде зачетен като осигурителен стаж. Свидетелските показания, както обосновано е преценил административният съд, не могат да заместят липсващите официални удостоверителни документи. Предвид гореизложеното настоящият касационен състав приема, че не са налице касационни основания за отмяна на постановеното от Административен съд - Добрич решение и последното като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, състав на шесто отделение,