Определение № 9736 от 14.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 9644/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба, подадена от К. С. Ш., гражданин на Република Турция, чрез пълномощник адв. А. Мехмед, против определение от 23.06.2025 г., постановено по адм. дело № 4043/2025г. по описа на Административен съд София-град, с което е оставена без разглеждане жалбата му срещу отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване – вид „D“ на територията на Република България, издаден на 24.03.2025г. от завеждащ „Консулска служба“ в Генералното консулство на Република България в гр. Истанбул, Република Турция, и е прекратено производството по делото. По изложени в частната жалба доводи за неправилност на обжалваното определение като постановено при допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и в несъответствие с материалноправните разпоредби се претендира отмяната му и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Възражение по частната жалба не е постъпило. След като прецени доказателствата по делото, във връзка с оплакванията в частната жалба, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, приема следното: Частната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, с оглед на което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: С обжалваното определение решаващият състав на Административен съд София-град е оставил без разглеждане жалбата на К. С. Ш., гражданин на Република Турция, срещу отказ от 24.03.2025г., постановен от завеждащ „Консулска служба“ в Генералното консулство на Република България в гр. Истанбул, Република Турция, за издаване на виза за дългосрочно пребиваване - вид "D" на територията на Република България, и е прекратил производството по делото на основание чл. 159, т. 1 АПК. За да постанови този резултат, съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ), която предвижда, че отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека. Изложени са съображения, че в подадената жалба единствено се твърди, че е засегнато правото на свободно придвижване на заявителя, което право обаче не попада сред категорията основни права, защитими от ЕКПЧ, и съответно оспореният отказ не е от категорията изключения, за които се допуска съдебно обжалване. Определението е валидно, допустимо и правилно. Съгласно чл. 9а, ал. 2 ЗЧРБ видовете визи са: т. 1) за летищен транзит (виза вид "А"); т. 2) - отменена ДВ, бр. 9/2011 г.; т. 3) за краткосрочно пребиваване (виза вид "С"); т. 4) за дългосрочно пребиваване (виза вид "D"). Разпоредбата на чл. 15, ал. 1 ЗЧРБ (изм., бр. 97 от 2016 г.) предвижда, че виза за дългосрочно пребиваване със срок на валидност до 6 месеца и с право на пребиваване до 180 дни може да бъде издадена на чужденец, който желае да получи разрешение за продължително, дългосрочно или постоянно пребиваване в Република България на едно от основанията, посочени в този закон. В националното право тази процедура е регламентирана в Правилника за прилагане на ЗЧРБ (ППЗЧРБ) и Наредбата за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим (НУРИВОВР/Наредбата, обн., ДВ, бр. 55/19.07.2011 г.), а основанията за отказ са посочени в чл. 10, ал. 1, т. 1 - т. 25 ЗЧРБ. Според чл. 10а, ал. 1 ЗЧРБ (обн. ДВ, бр. 97/06.12.2016 г.) отказите за издаване на виза могат да се обжалват по реда на АПК относно тяхната законосъобразност. Ал. 4 от същата разпоредба предвижда, че отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ), т.е. предвиден е съдебен контрол по отношение на отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 1 и т. 3 ЗЧРБ и изрично е изключен по отношение на отказите за визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 ЗЧРБ. В случая именно такава виза е поискана от чужденеца. Разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ е израз на предвиденото в чл. 120, ал. 2 от Конституцията изключение от общата клауза за обжалваемост на актовете на администрацията и препятства осъществяването на търсения съдебен контрол за законосъобразност. Същевременно е предвидено и изключение от въведеното правило за необжалваемост, допускащо съдебното обжалване на отказите за издаване на виза вид „D“ единствено в случаите, в които чуждият гражданин претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. За да обоснове допустимост на оспорването, жалбоподателят е посочил, че постановеният отказ засяга основни права и свободи по ЕКПЧ, че ще се ограничи правото му на свободно придвижване и пряко ще създаде затруднения за поддържането на тесни връзки с държавата, в която е регистрирано търговското му представителство. Правилно решаващият състав е приел, че твърдяното от оспорващия като засегнато право на свободно придвижване не представлява основно право, защитимо от ЕКПЧ. В част І на ЕКПЧ са регламентирани основните права и свободи, защитими от конвенцията, като между тях не фигурира правото на свободно придвижване. Правото на свободно придвижване е регламентирано в чл. 2 от Протокол № 4 към ЕКПЧ, като в неговия преамбюл е предвидено, че правителствата, подписали този Протокол като членове на Съвета на Европа, са решени да предприемат действия за осигуряването на колективни гаранции за някои други права и свободи, освен включените вече в Част І на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември1950 година, и в членове 1 до 3 на Протокол № 1 към Конвенцията, подписан в Париж на 20 март 1952 година. След като правото на свободно придвижване е уредено в Протокол № 4 към ЕКПЧ, то не представлява основно право, защитимо от ЕКПЧ по смисъла на чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ, до какъвто обоснован извод е достигнал и първоинстанционният съд. Нито националното, нито международното право предвиждат права на гражданин на трета страна за пребиваване на територията на България. Правото на влизане и излизане на територията на държава, в случаите, в които за това се изисква издаването на виза, не е основно право по Конвенцията и по тази причина не може да се претендира засягане на основни права и свободи, защитени от ЕКПЧ, поради самия факт на издадения отказ за виза. С оглед на изложеното, правилно съдът е приел, че жалбоподателят не се позовава на нарушаване на защитено право по чл. 2-13 ЕКПЧ. От преписката не се констатират и данни в тази насока. Неоснователно в частната жалба се твърди, че за да е допустимо оспорване на разглеждания отказ, е достатъчно лицето да претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ, без да е необходимо да сочи конкретни разпоредби от ЕКПЧ, нито да доказва, че е налице такова засягане. Общата и декларативна претенция за засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ не обуславя допустимост на оспорването. Възприемането на подобно тълкуване на практика би отрекло установената необжалваемост на този вид откази за издаване на виза. За да е налице предвиденото изключение, в жалбата следва да са изложени конкретни фактически твърдения, сочещи на засягане на защитено право по чл. 2-13 ЕКПЧ. В случая оспорващият е твърдял засягане на правото му на свободно придвижване, което обосновано е преценено от решаващия съд, че не представлява основно право по ЕКПЧ. Неоснователни са и доводите, че ако е считал, че оспорващият неясно е изложил оплакванията си, съдът е следвало да му даде указания за отстраняване на тази нередовност на жалбата. В жалбата ясно и конкретно е посочено, че постановеният отказ ще ограничи правото на свободно придвижване на чуждия гражданин, което от своя страна ще създаде пречки да поддържа връзки в държавата, в която е регистрирано търговското му представителство. При което съдът не е бил длъжен да дава допълнителни указания на оспорващия, още по-малко да му указва, че твърдяното като засегнато право по ЕКПЧ не обуславя допустимост на оспорването. Съдът правилно е приложил чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ. По тези съображения определението следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 предл. първо, във вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение