Решение № 246 от 27.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1265/2010 г.

Решение № 246 от 27.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1265/2010 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Светла Бояджиева Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Ц. Б. П. чрез пълномощник адв. В. Б. срещу решение № 98 от 20.05.10 г. по в. гр. дело № 136/10 г. на Апелативен съд - Велико Търново. С него е оставено в сила решение № 201 от 4.12.09 г. по гр. дело № 437/09 г. на Окръжен съд - Велико Търново в обжалваната част. С определение № 217 от 10.02.11 г. на ВКС, IV г. о. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса относно тълкуване на хипотезите, при които следва да намерят приложение разпоредбите на чл. 79 ЗЗД или на чл. 55, ал. 1 пр. 3 ЗЗД. На въпроса е отговорено с решение № 151 от 15.07.10 г. по гр. дело № 844/09 г. на ВКС, III г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. В него е възпроизведено разрешението в ППВС № 1 от 28.05.1978 г. по гр. дело № 1/79 г., като е прието, че институтът на неоснователното обогатяване следва да има приложение, когато между страните не съществува облигационна обвързаност и липсва възможност да реализират правата си по друг ред. При неоснователното обогатяване е налице разместване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго, без да е налице основание за това. Наличието на договорна обвързаност между страните изключва приложението на този институт. По основателността на касационната жалба: С обжалваното решение въззивният съд е приел, че са предявени два обективно съединени иска с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД. За да отхвърли иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, предявен за сумата 2000 лв. като частичен от 50160 лв., съдът е изложил съображения, че не е налице фактическия състав на този текст, който намира приложение при разваляне на двустранните договори при неизпълнение или унищожаването им поради пороци във волята, а в случая договорът от 1.08.05 г. за строителство и продажба е прекратен като изпълнен. След като договорът не е бил развален ищецът няма основание да претендира връщане на платени суми за изпълнението, тъй като са получени с основание към момента на плащането им. Възражението на ищеца, че ответникът го е ощетил като му е прехвърлил с нот. акт построеното в груб строеж без мазето според съда е във връзка с неизпълнение на договорните задължения, каквото претенция ищецът не бил предявил. По отношение на иска по чл. 92 ЗЗД в отхвърлената му част е приел, че няма основание да се присъжда неустойка по чл. 21 от договора от 1.08.05 г. за неизпълнение на неконкретизираното със срок задължение на ответника за снабдяване с удостоверение за въвеждане на сградата в експлоатация, тъй като такова задължение не е посочено в този договор и не е уговаряна санкция за неизпълнението в раздел III от нот. акт от 27.09.07 г. В касационната жалба на Ц. Б. П. се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа, че връщане на част от платената цена претендира на основание чл. 55, ал. 1 пр. 3 ЗЗД, тъй като с исковата сума ответникът се е обогатил на отпаднало основание. Счита за неправилен изводът на въззивния съд, че за неизпълнение на задължението на ответника за снабдяване с удостоверение за въвеждане в експлоатация по раздел на нот. акт № 1942/27.09.07 г. не е договорена неустойка. Моли да бъде отменено и предявените искове да бъдат уважени изцяло. Ответникът по касационната жалба О. Д. Ц. не заявява становище. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба е неоснователна. От данните по делото е установено, че между страните по делото е сключен договор от 1.08.05 г. и анекс към него от 15.08.06 г., по силата на които възложителят Ц. П. е възложил на изпълнителя О. Ц. да извърши строителство на сграда в недвижим имот, намиращ се в гр. В. Т., на [улица]-УХИ ХIV- в кв., от която сграда след завършване на строителството изпълнителят ще прехвърли на възложителя собствеността върху апартамент № на I-ри жилищен етаж, заедно със съответните общи части от парцела и от правото на строеж, заедно с мазе №, срещу цена от 52 726 евро. При просрочие на сроковете по договора с повече от 30 дни по негова вина изпълнителят дължи на възложителя уговорената в чл. 21 неустойка. Безспорно е по делото, че ищецът Ц. П. е заплатил на ответника О. Ц. по сключения договор за строителство общо сумата 50 160 евро. На 27.09.07 г. с нот. акт № 1942/07 г. ответникът е прехвърлил собствеността на ищеца върху построения обект в степен на завършеност -груб строеж по данъчна оценка за сумата 32 460 лв. В раздел III от нот. акт е вписано задължението на продавача О. Ц. да предаде владението на имота на купувача - Ц. П. в степен на завършеност съгласно договореностите с договора за строителство и продажба от 1.08.05 г., както и да снабди купувача с удостоверение за въвеждане в експлоатация на продаваемия имот, без това задължение да е обвързано със срок. От приетата по делото съдебно -техническа експертиза е установено, че след продажбата на процесния апартамент в груб строеж ответникът е извършил довършителни работи на обща стойност 17 130.08 лв. При тези данни по делото изводът на въззивния съд, че правоотношенията между страните следва да се уреждат не на плоскостта на неоснователното обогатяване, а като неизпълнение на договорни задължения, е законосъобразен. Правилно е преценено, че след като договорът, сключен между страните не е развален, няма основание да се иска връщане на платени суми за изпълнението му на отпаднало основание на плоскостта на неоснователното обогатяване. Отделен е въпросът, че доказателствата по делото сочат, че договорът е изпълнен. Съгласно анекса от 15.08.06 г. при завършеност в груб строеж ищецът е следвало да заплати цена за имота в размер на 48 011 евро. Ищецът е платил сумата 50 160 евро, но стойността на довършителните работи след покупко-продажбата е възлиза на 17 130.08 лв. При тези данни се налага извод, че ответникът не дължи връщане на разлика от недължимо платена сума. Обоснован е изводът на съда, че претенцията за заплащане на неустойка по чл. 92 ЗЗД за разликата над уважения размер от 4542.89 лв. до пълния претендиран размер от 29 499 лв. е неоснователна. Съгласно чл. 21 от договора от 1.08.05 г. изпълнителят дължи на възложителя неустойка при просрочване на сроковете по договора. Задължението за снабдяване на възложителя с удостоверение за въвеждане в експлоатация е предвидено в раздел от нот. акт № 1942 от 27.09.07 г. и за забава при изпълнението му не е предвидена отговорност на изпълнителя за неустойка съгласно чл. 21 от договора, както правилно е приел въззивния съд. По изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Предвид на горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, IV г. о.