Определение № 4227 от 23.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4371/2024 г.

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 2, изр. 2 във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК като е образувано по повод на частна жалба с вх. № 17 916/22.10.2024 година, подадена по пощата на 21.10.2024 година, от С. Л. М., против определение № 4084/17.09.2024 година на Върховния касационен съд, ГК, ІV г. о., постановено по ч. гр. д. № 1883//2024 година. С обжалваното определение е оставена без разглеждане като процесуално недопустима частна касационна жалба с вх. № 9172/05.04.2102,2024 година, подадена от С. Л. М. против определение № 757/21.03.2024 г. на Софийския апелативен съд, търговско отделение, 11-ти състав, постановено по ч. гр. д. № 655/2024 година, с което е било потвърдено определение № 1798/07.02.2024 година на Софийски градски съд, ЧЖ-VІ-Б състав, постановено по гр. д. № 1074/2024 година, с което била оставена без уважение молбата на С. Л. М. за освобождаване от внасяне на държавна такса, дължима по нейна жалба срещу действия по принудително изпълнение, извършени по изпълнително дело № 20228440401196 на С. Я.-частен съдебен изпълнител, с район на действие района на Софийски градски съд, вписан под № в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители. В частната жалба на С. Л. М. се излагат доводи за това, че определението е неправилно като е поискана отмяната му като делото се върне на предишния състав на ВКС за произнасяне по подадената частна касационна жалба с вх. № против определение № 757/21.03.2024 г. на Софийския апелативен съд, търговско отделение, 11-ти състав, постановено по ч. гр. д. № 655/2024 година. С. Л. М. е била уведомена за обжалваното определение на 14.10.2024 година, а подадената от нея частна жалба е с вх. № 17 916/22.10.2024 година, като е подадена по пощата на 21.10.2024 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК, жалбата е подадена в предвидения с разпоредбата на чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване. Същата е подадена от заинтересована страна и отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 260 и чл. 261 във връзка с чл. 275, ал. 2 от ГПК. Поради това частната жалба е допустима и следва да бъде разгледана по същество. Разгледана по същество жалбата е неоснователна по следните съображения: При постановяване на обжалваното определение съставът на ВКС, ГК, ІV г. о. е приел, че производството е било образувано по частна касационна жалба, подадена от С. Л. М., чрез адвокат Ч. Т., против въззивно определение № 757/21.03.2024 г. на Софийския апелативен съд, търговско отделение, 11-ти състав, постановено по ч. гр. д. № 655/2024 година. С последното било потвърдено определение № 1798/07.02.2024 година на Софийски градски съд, ЧЖ-VІ-Б състав, постановено по гр. д. № 1074/2024 година, с което била оставена без уважение молбата на С. Л. М. за освобождаване от внасяне на държавна такса, дължима по нейна жалба срещу действия по принудително изпълнение, извършени по изпълнително дело № 20228440401196 на С. Я.-частен съдебен изпълнител, с район на действие района на Софийски градски съд, вписан под № в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители. Подадената от С. Л. М. жалба против действие на съдебния изпълнител била правно основание чл. 435, ал. 2 от ГПК. Искането по чл. 83, ал. 2 от ГПК било във връзка с освобождаване от държавна такса за разглеждането на гази жалба. Производството по чл. 435, ал. 2 от ГПК приключвало в една инстанция, като съдебното решение било окончателно–чл. 437, ал. 4 от ГПК. На обжалване с частна жалба пред съответния апелативен съд подлежали само актове, постановени в производството по чл. 435, ал. 2 от ГПК, попадащи в хипотезите на чл. 274, ал. 1 от ГПК, между които бил и това по чл. 83, ал. 2 от ГПК. От своя страна определенията на апелативния съд били окончателни, съгласно разпреденото в чл. 274, ал. 4 от ГПК. Неправилното указание на апелативния съд, че актът му подлежал на обжалване, както и последващото администриране на частната касационна жалба, не обвързвали състава на ІV г. о. на ГК на ВКС, който бил длъжен и сам, служебно, да провери допустимостта на обжалването. При изложените съображения, така подадената частна жалба следвало да бъде върната, а образуваното по нея производство–прекратено. Настоящият състав на ІV г. о. на ГК на ВКС намира, че обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Както определение № 1798/07.02.2024 година на Софийски градски съд, ЧЖ-VІ-Б състав, постановено по гр. д. № 1074/2024 година, така и определение № 757/21.03.2024 г. на Софийския апелативен съд, търговско отделение, 11-ти състав, постановено по ч. гр. д. № 655/2024 година са постановени по искане на С. Л. М. по чл. 83, ал. 2 от ГПК. Съгласно т. 1 от ТР № 5/12.08.2018 година, постановено по тълк. д. № 5/2015 година на ОСГТК на ВКС въззивните определения постановени по чл. 83, ал. 2 от ГПК подлежат на касационно обжалване по чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК. Даденото тълкуване обаче не означава, че касационното обжалване на тези определения е допустимо във всеки един случай Касационното обжалване на определенията е уредено на първо място в разпоредбата на чл. 274, ал. 3 от ГПК. Чрез нея е очертан вида на определенията, които по принцип подлежат на касационно обжалване при наличието на основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Такива определения обаче могат да бъдат постановявани както в производства, решенията по които подлежат на касационно обжалване, така и по такива, които по силата на закона имат двуинстанционен или едноинстанционен характер. В случай, че постановените по последните определения подлежат на касационно обжалване, то върху актовете на съда по процесуалните въпроси би бил упражнен по-голям инстанционен контрол, от този на актовете по съществото на спора, което не съответства на смисъла на закона. По постановените в едно производство актове на съда, трябва да подлежат на един и същи по степен инстанционен контрол. Затова разпоредбата на чл. 274, ал. 4 от ГПК предвижда, че не подлежат на касационно обжалване определенията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване, без от приложното й поле на са изключени определенията по чл. 274, ал. 3 от ГПК. От това следва, че ако определението е постановено в производство, решението по което не подлежи на касационно обжалване, то също няма да подлежи на такова, дори да попада в категорията определения по чл. 274, ал. 3 от ГПК. Затова и въззивното определение по чл. 83, ал. 2 от ГПК няма да подлежи на касационно обжалване ако е постановено в производство, решението по което няма да подлежи на такова, макар и да попада в категорията определения по чл. 274, ал. 3 от ГПК. В случая искането по чл. 83, ал. 2 от ГПК е направено от С. Л. М. във връзка с предприетото от нея обжалване на действия по принудително изпълнение, извършени по изпълнително дело № 20228440401196 на С. Я.-частен съдебен изпълнител, с район на действие района на Софийски градски съд, вписан под № в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители. От разпоредбата на чл. 437, ал. 4, изр. 2 от ГПК е видно, че производството по обжалване на действията на съдебния изпълнител е едноинстанционно. Поради това актът на окръжния съд, с който той се произнася по въпроса за законосъобразността на оспорваните пред него актове на съдебния изпълнител влиза в сила от момента на постановяването му и не подлежи на последващ инстанционен контрол. Във връзка с това в т. 2 от ТР № 3/12.07.2005 г., постановено по тълк. д. № 3/2005 г. на ОСГК на ВКС е прието, че функционално компетентен да разгледа частните жалби срещу определенията за прекратяване на производството пред окръжния съд по обжалване действията на съдия-изпълнителя е съответният апелативен съд, чието определение е окончателно. Това решение е запазило действието си и след влизането в сила на действащия ГПК, като даденото с него тълкуване трябва за намери приложение не само за определенията за прекратяване на производството, но и по отношение на всички други определения за разрешаване на свързани с производството процесуални въпроси, включително и за тези по чл. 83, ал. 2 от ГПК. Това е още едно основание, наред с това по чл. 274, ал. 4 от ГПК, да това, че оспорваните от С. Л. М. определения по чл. 83, ал. 2 от ГПК не подлежат на касационно обжалване. В случая, с оглед горепосоченото, е неоснователно позоваването на т. 1 от ТР № 5/12.08.2018 година, постановено по тълк. д. № 5/2015 година на ОСГТК на ВКС., доколкото в нея е посочено, че такива определения подлежат на касационно обжалване, ако на такова биха подлежали постановените по делото решения. Също така е без значение това, че в определение № 757/21.03.2024 г. на Софийския апелативен съд, търговско отделение, 11-ти състав, постановено по ч. гр. д. № 655/2024 година е посочено, че подлежи на обжалване, тъй като правото на такова е уредено с императивни законови разпоредби и възниква само ако са налице предвидените в тях предпоставки, а не въз основа на посочването на правото в акта на съда По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение