Определение № 1761 от 03.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1170/2026 г.

Производство по чл.274, ал.1, т.2, във вр. с чл.248, ал.3, изр.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Т. Т., чрез адв. Б., срещу определение №18715/02.10.2025г. по въззивно гр. д. №7312/2025г. на Софийския градски съд, с което на осн. чл.248 ГПК е изменено определение №12967/06.07.2025г. на СГС, като Т. Т. е осъдена да заплати на К. М. сумата от 1500.00 лева – разноски по делото. Жалбоподателката счита обжалваното определение за неправилно поради което моли за неговата отмяна. Твърди, че частното производство има несамостоятелен характер, поради което по него не следва да се присъждат разноски. Излага също, че разпоредбата на чл.78, ал.1 ГПК е приложима само при постановяване на актове, които имат силата на присъдено нещо. Счита, че за подаване на отговор не се дължат разноски за адвокатско възнаграждение. Срещу частната жалба е постъпил отговор от ответната страна, в който се изразява становище за нейната допустимост, но неоснователност. Моли същата да бъде оставена без уважение, като му бъдат присъдени разноски за производството пред касационната инстанция. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване пред ВКС определение на въззивен съд по чл. 248 ГПК. Съгласно разясненията в т.24 на Тълкувателно решение №6 от 6.11.2013г. на ВКС по тълк. д. №6/2012г., ОСГТК ако за първи път въззивният съд се произнася по направените разноски, неговото определение ще подлежи на обжалване по реда на чл.274, ал.2 ГПК, т.е. съдът дължи директно произнасяне по неговата правилност и законосъобразност, а не следва да преценява допустимост на касационното обжалване по смисъла на чл.274, ал.3 вр. чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна по следните съображения: С определение от 04.07.2025г. въззивният съд е оставил без уважение като неоснователна частната жалба на Т. Т. срещу определение от 13.05.2025г. по гр.д. № 25733/2021г. на СРС, с което е върната въззивната ѝ жалба срещу постановеното на 12.01.2025г. решение, поради неизпълнение на указанията за внасяне на държавна такса за разглеждането й. В срока за обжалването му, е постъпила молба от К. М. с искане за допълване на определението на СГС по реда на чл.248 ГПК, като му се присъдят разноски за производството пред въззивния съд. Препис от молбата е била връчена на Т. Т. Т., от която е постъпил отговор, че искането е неоснователно, тъй като законът не предвижда, напротив - отрича възможността да се присъждат разноски за отговор на частна жалба. С обжалваното определение, Софийският градски съд е приел искането за изменение на определението чрез допълването му с присъждане на разноски за допустимо и основателно. Изложил е, че съделителят К. М. е упражнил предоставената му възможност по закон да участва в производството, образувано по частна жалба на другия съделител Т. Т., за което е сторил разноски, които следва да се понесат от последната поради отхвърляне на частната й жалба. Представени са доказателства към писмения отговор за заплатено реално адвокатско възнаграждение на пълномощника на К. М. в размер на 1500 лева, които подлежат на присъждане съгласно т.1 от ТР №6/2012г. на ОСГТК на ВКС. Посочено е, че искането е за присъждане на разход за участие на страна в съдебно производство пред въззивната инстанция, а не за извършено конкретно действие. Изложено е, че разноски по частна жалба не се присъждат, само когато същото е по реда на чл.248, ал.3 ГПК, в какъвто смисъл е цитираната от адв.Б. съдебна практика, и какъвто настоящия случай не е. За да се произнесе, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното: Присъждането на разноски е имуществено право на страната, която е постигнала позитивен правен резултат в рамките на спора по същество, респективно при обжалване пред съответната съдебна инстанция, като по силата на чл.81 ГПК разноски се дължат за всяка една от съдебните инстанции. Съгласно разясненията в т.8 на Тълкувателно решение №6 от 6.11.2013г. на ВКС по тълк. д. №6/2012г., ОСГТК, допълването на съдебното решение/определение, като способ за неговото поправяне се предприема, когато то не съдържа произнасяне по целия въведен спорен предмет. Съдът дължи произнасяне по всички искове, с които е сезиран, в определените от ищеца рамки. Претенцията за разноски, макар и обусловена от разрешаване на повдигнатия спор, има относителна самостоятелност, тъй като отговорността за разноски не е правна последица, по която съдът дължи служебно произнасяне, а въпрос, по който се произнася, само, след като бъде сезиран. В чл.248, ал.1 ГПК е предвидено, че съдът по искане на страната може да допълни или да измени решението в частта му за разноските. Доколкото в определение №12967/04.07.2025г., приключващо частното производство, т.е. имащо характер на акт по чл. 81 ГПК, въззивният съд не се е произнесъл по своевременно направеното искане на ответника по частната жалба, то последващата му молба за допълване на същото правилно е била уважена, като с обжалваното определение са били присъдени разноски. В съдебната практика никога не е имало съмнение, че разпоредбата на чл.78 ГПК намира приложение не само в исковите производства, но и по частните такива, в какъвто смисъл са изложените от жалбоподателката аргументи. Действително, има специфични хипотези, при които направените от страните разноски в частното производство не се присъждат, но настоящият случай не попада сред тях. Ответникът М., своевременно с отговора си на частната жалба е претендирал присъждането на разноски за частното производство /за изготвяне на отговор и процесуално представителство/, за доказването на които е приложил списък по чл.80 ГПК и договор за правна помощ и съдействие, обективиращ заплащането на 1500 лв. Предвид изложеното, обжалваното определение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Възражение за прекомерност не е било обективирано в отговора на молбата за допълване, а са били изложени само съображение за недължимост, които не са споделени от въззивния съд. Поради което и последният не е имал задължения да развива собствени мотиви за размера на дължимото възнаграждение, а е присъдил претендираните разноски, за заплащането на които са били представени доказателства. По изложените съображения частната жалба се явява неоснователна. Въпреки основателността на частната касационна жалба, разноски за настоящото производство по чл.248 ГПК, не следва да се присъждат, тъй като то не е самостоятелно, а е продължение на делото по повод дължимостта и размера на направените от страните разноски във въззивната инстанция. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,