Решение № 169 от 5.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 973/2009 г.

Решение № 169 от 5.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 973/2009 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Олга Керелска Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 935 от 17.07.2009 г., постановено по делото е допуснато касационно обжалване на въззивно решение от 2.02.2009 г., постановено по гр. д. № 2188/2007 г. на Софийски апелативен съд, ГК, 2-ри състав, с което след като е отменено решение от 24.07.2008 г., постановено по гр. д. № 1086/2005 г. на СГС, I г. о. 9-ти състав, поправено с решение от 27.09.2007 г. в частта, в която е отхвърлен искът за присъждане на обезщетение за оставане без работа за сумата над 5988,50 лв. до 9500,33 лв., е постановено ново решение, с което А. на Министерския с. на Република България, гр. С. е осъдена да заплати на Б. С. Г. обезщетение за оставане без работа в размер на още 3511,83 лв., ведно със законната лихва от 02.12.2004 г. до окончателното изплащане на обезщетението. За да допусне касационно обжалване на въззивното решение ВКС, състав на 3-то г. о. е приел, че уточнения материалноправен въпрос, а именно този относно размера на дължимото обезщетение при незаконно уволнение на държавен служител и ограничен ли е този размер до брутното възнаграждение за 10 месеца, съгласно разпоредбата на чл. 104, ал. 1 ЗДСл., е решен в противоречие с практиката на ВКС, /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/. В касационната жалба се правят оплаквания, че решението в обжалваната част е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушения на материалния закон и необоснованост. Касаторът моли в тази част решението да бъде отменено и вместо него да се постанови ново решение, с което да се отхвърли исковата претенция относно допълнително присъдения размер на обезщетението от 3 511,83 лв. Ответникът по касационната жалба Б. С. Г. чрез адв. К оспорва същата . Моли решението да бъде оставено в сила. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на 3-то гр. о., приема следното: С решението допуснато до касационно обжалване въззивният съд е приел за безспорно обстоятелството, че с влязло в сила решение по адм. дело № 1067/2001 г. на ВАС е отменена като незаконосъобразна заповед № Н 933/30.11.2001 г., с която на осн. чл. е 106, ал. 1, т. 3 и 4 ЗДСл. е прекратено служебното правоотношение на Б. С. Г. и същият е възстановен на работа. Доколкото служебното правоотношение е прекратено през м. ноември 2001 г. съдът е приел, че при решаване на спора, са приложими разпоредбите на Закона за държавния служител в редакцията му, публикувана в Д. в. бр. 99/20.11.2001 г. като приложимата разпоредба при определяне размера на обезщетението, което се дължи за времето, през което не е бил на служба поради незаконно прекратяване е тази на чл. 121, ал. 1, т. 3 ЗДСл. в редакцията, действаща към момента на прекратяване на служебното правоотношение. Доколкото същата не предвижда ограничение за дължимото обезщетение във връзка със времето, през което служителят не е бил на служба и не държи сметка за това дали след уволнението служителят е полагал труд другаде и е получавал възнаграждение по друго правоотношение, е приел, че на ищеца следва да се присъди обезщетение в размер на 9 500,33 лв., за периода от 30.11.2001 г. до 30.09.2002 г., определено на база брутното месечно възнаграждение на служителя за месеца предхождащ уволнението без приспадане на допълнителните доходи, реализирани през процесния период в размер на 3 511,83 лв. Тъй като първата инстанция е присъдила обезщетение в размер на 5988,50 лв., с въззивното решение е присъдена приспаднатата сума от 3 511,83 лв. Изложени са съображения, че разпоредбата на чл. 104, ал. 1 ЗДСл. в редакцията, действаща към момента на прекратяване на служебното правоотношение, която предвижда ограничаване на отговорността при незаконно прекратяване на служебно правоотношение до размера на бутната заплата за не повече от 10 месеца, както и приспадане на получаваната през този период по ниска заплата на друга държавна служба или възнаграждение за друга работа в по-нисък размер, в случая е неотносима. Според въззивният съд тази разпоредба касае само случаите на прекратяване на служебното правоотношение по чл. 103, ал. 1, т. 2 от ЗДСл., когато прекратяването бъде признато за незаконно от съда или служителя бъде възстановен на предишната работа от органа по назначаването и той не се яви да я заеме в срока по чл. 122, ал. 1, а процесния случай не е такъв. Тези съображения на въззивната инстанция не могат да бъдат споделени. Действително разпоредбата на чл. 104, ал. 1 е относима към конкретна хипотеза и то при общите основания за прекратяване на служебните правоотношения. В случая служебното правоотношение на ищеца е прекратено едностранно на осн. чл., 106, ал. 1, т. 3 и ал. 4 от ЗДСл. Въпросът относно размера на обезщетението при едностранно прекратяване при отмяна на заповедта за прекратяване, не е уреден. Не може да се приеме, че неговата уредба е в чл. 121 ЗДСл., доколкото тази разпоредба урежда само правата на служителя във връзка с оспорване законността на прекратяване на служебното правоотношение . В тази връзка в т. 2 на разпоредбата е посочено, че служителят има право на обезщетение за времето, през което не е бил на служба поради прекратяването, но не е посочено в какво се съизмерява това обезщетение, нито начина на неговото формиране. С оглед на това се налага тълкуване на закона по предвидените за това способи. твърдената съдебната практика приема, че при тълкуване на закона, по аналогия в случая следва да се приложи нормата на чл. 104, ал. 1 като се приеме, че дължимото обезщетение не може да надвишава брутното трудово възнаграждение за 10 месеца. като при неговото определяне следва да се държи сметка дали служителят е бил назначен на друга държавна служба с по- ниска заплата или е получавал възнаграждение за друга работа в по- нисък размер и ако това е така, получената по- ниска заплата или възнаграждение следва да се приспаднат и като обезщетение да се присъди разликата. В случая макар и да е изложил съображения в другия смисъл, въззивният съд е присъдил обезщетение в размер на брутната заплата на служителя за 10 месеца, какъвто е визирания в исковата молба период. Същевременно ответникът по иска, касатор в настоящото производство, не е установил в процеса, че получените от ищеца доходи през времето, през което не е бил на служба са от категорията на предвидените в чл. 104, ал. 1 ЗДСл., поради което правилно е приел, че същите не следва да се приспадат и след като е отменил решението на първоинстанционния съд в тази част, е присъдил техния размер като част от дължимото обезщетение. С оглед на това решението на въззивната инстанция следва да бъде оставено в сила. Съобразно изхода на делото пред настоящата инстанция А. на Министерския с. следва да заплати на Б. С. Г. от гр. С. разноски за тази инстанция в размер на 600 лв. - адвокатско възнаграждение Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.