Определение № 2089 от 24.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 6953/2025 г.

Производството е по реда на чл.176а от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е молба/искане/ на Н. И. Н., чрез процесуален представител, за изменение на решение №12423/03.12.2025г., постановено по адм. д.№6953/2025г. по описа на Върховния административен съд, пето отделение, в частта относно разноските. Ответната страна не изразява становище по искането за изменение на решението в частта относно разноските. Върховният административен съд намира искането за допустимо, но неоснователно. С решение №12423/03.12.2025г., постановено по адм. д.№6953/2025г. по описа на Върховния административен съд, пето отделение: 1.по касационна жалба на Държавен фонд „Земеделие“, против решение №3548 от 15.04.2025г., постановено по адм. дело №47/2024 на Административен съд-Пловдив, в частта, в която ДФЗ е осъден да заплати на Н. И. Н.: сумата от 13884 лева, представляваща обезщетение за времето, през което не е заемал държавна служба, поради незаконно прекратеното му служебно правоотношение, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.04.2022г. до окончателното й изплащане; сумата от 105.18 лева, представляваща обезщетение за недопускането му до работа на 09.04.2021г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 27.04.2025г. до окончателното й изплащане, и 2.по касационна жалба на Н. И. Н., против решение №3548 от 15.04.2025г., постановено по адм. дело №47/2024 на Административен съд-Пловдив, в частта, в която е отхвърлена претенцията на Н. за сумата над 105.18лв. до пълния размер от 1322.29лв., представляваща обезщетение по чл.122, ал.3 от ЗДСл, за недопускането му до работа на 09.04.2021г., съдът: ОСТАВЯ В СИЛА решение №3548 от 15.04.2025г., постановено по адм. дело №47/2024 на Административен съд-Пловдив. При определяне на разноските съдът е посочил, че съобразно изхода на спора разноски по делото не се присъждат. Неоснователно повдигнатия правен спор е юридическият факт, имащ за последица отговорността за разноски (чл. 78, ал. 2 ГПК), която отговорност се понася от страната, чието правно твърдение е отречено със съдебния акт. Разпоредбата на чл.143, ал. 1 АПК предвижда, че жалбоподателят има право на разноски единствено при благоприятен за него изход на делото. В случая касационната жалба на Н. е отхвърлена, а обжалваното решение в обжалваната от Н. част е оставено в сила, т.е. изхода на спора пред касационната инстанция не е благоприятен за оспорващия. Правната логика в текстовете на чл.143, ал.1 АПК вр. чл.78, ал.1 ГПК изключва заплащането на разноските на страната, за която оспорването не е приключило благоприятно, и в чиято полза не е постановеният съдебен акт. С касационната жалба Н. претендира част от неговата искова претенция, отречена от първоинстанционния съд, а в конкретния казус претенцията за ревизия в тази част на обжалваното съдебно решение е отхвърлена. Изходът на спора пред касационната инстанция по двете касационни жалби не допуска промяна на уважената част от претенцията на Н. с решението на АС-Пловдив, при което е недопустима и промяна в частта му относно разноските. Това налага извод за липса на основания за изменение на решението в частта относно разноските. По изложените съображения и на основание чл.248 от ГПК, вр. чл.144 АПК Върховният административен съд, пето отделение,