Определение № 215 от 30.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3892/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК Образувано е по частна жалба на М. Г. М., Т. М. Г., П. Г. М., Д. Г. К., Я. М. Я. и Л. М. П. срещу определение № 1415 от 28.08.2020г. постановено по ч.гр.д. № 1899/2020г. на Пловдивски окръжен съд, с което е оставена без уважение частната им жалба срещу определение № 5710 от 09.06.2020г. на Пловдивски районен съд по гр.д. № 995/2019г. С последното съдът е отказал да измени постановеното по делото решение в частта му за разноските като присъди пълния размер на направените от жалбоподателите разноски за адвокатско възнаграждение. Жалбоподателите намират определението за неправилно. Считат, че то не кореспондира с представените доказателства за действително заплатените разноски и че съдът не е взел предвид броя на проведените съдебни заседания по делото и уговореното допълнително възнаграждение за всяко заседание. В представеното по указание на съда изложение на основанията за допускане на касационно обжалване /наречено уточнение на частната жалба/ се сочи, че нормата на чл.78, ал.5 ГПК допуска намаляване на заплатеното адвокатско възнаграждение по преценка на съда, но в случая съдът не е отчел трудностите при набавянето на доказателствата; не е взел предвид и възнаграждението за всяко проведено заседание. Поради това считат, че въпросът за присъждането на разноските е решен в противоречие с практиката на ВКС по тълкувателни решения, както и че въпросът е от съществено значение за точното прилагане на закона. Ответниците по частната жалба не са взели становище. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал.1 ГПК от легитимирани лица срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. След преценка на доводите на частните жалбоподатели и обстоятелствата по делото, съдът намира следното: Пловдивски районен съд е уважил предявения от настоящите частни жалбоподатели установителен иск за собственост на два земеделски недвижими имота и е отменил на основание чл. 537, ал.2 ГПК констативния нотариален акт, издаден на две от ответниците. По разноските съдът е приел, че ищците М. М., Т. Г., Д. К. и П. М. имат право на сумата 900 лв. адвокатско възнаграждение, като е отчел допълнителното споразумение на л.214 от делото. На ищците Я. Я. и Л. П. също е приел, че се дължат 900 лв. за адвокатско възнаграждение, като отново е взето предвид допълнителното споразумение по договора за правна защита на л.213 от делото. От страна на ищците е поискано изменение на решението в частта за разноските с присъждане на още 600 лв. адвокатско възнаграждение на първите четирима ищци и още 600 лв. на останалите двама ищци. С определение от 09.04.2020г. първоинстанционният съд не е уважил молбата по чл. 248 ГПК. Приел е, че при присъждане на разноските е взето предвид възражението на ответниците за прекомерност на адвокатския хонорар, фактическата и правна сложност на делото и обема на събраните доказателства, поради което адвокатският хонорар е намален на 900 лв. вместо платените 1500лв. от двете групи ищци. Според съда възнаграждението в размер на 1500 лв. е прекомерно с оглед характера на делото, което не разкрива особена фактическа или правна сложност. Въззивният съд с обжалваното определение от 28.08.2020г. е потвърдил първоинстанционния акт. Установил е, че ищците М., Т., П. и Д. са упълномощили адв. Г. и са договорили възнаграждение от 1500 лв. за една инстанция, а Я. и Л. са упълномощили адв. Г. /впоследствие преупълномощила адв. Б./ и също са договорили възнаграждение от 1500лв. Тези възнаграждения, според съда, са прекомерни. Касае се до установителен иск за собственост на два земеделски имота по отношение на които е налице общност във фактите и доказателствата за всички ищци; искането по чл.537, ал.2 ГПК не представлява самостоятелен иск; производството не се отличава с някаква фактическа или правна сложност, извън обичайната за вещните искове. Поради това и въззивният съд е споделил преценката на първоинстанционния за наличие предпоставките на чл.78, ал.5 ГПК за намаляване на адвокатското възнаграждение поради прекомерност. При преценка на наведените основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав намира, че такива не са налице. Повдигнатият от жалбоподателите правен въпрос, без да е изрично формулиран, се свежда до преценката за прекомерност на адвокатското възнаграждение по смисъла на чл.78, ал.5 ГПК. Тази преценка съдът извършва конкретно по всяко дело въз основа на неговата фактическа и правна сложност. Така са процедирали в случая и първоинстанционния, и въззивния съд. Конкретният проблем, поставен в жалбата, за възнаграждението от 100лв., уговорено за всяко проведено заседание, не е разрешен от въззивния съд. Вярно е, че такова оплакване се съдържа в частната жалба до Пловдивски окръжен съд, но то не кореспондира напълно с данните по делото. Уговорка за заплащане на допълнително възнаграждение от 100 лв. за всяко следващо съдебно заседание след второто, се съдържа само в договора за правна защита и съдействие на ищците М. М., Т. Г., П. М. и Д. К., но не са представени доказателства за плащане на това възнаграждение. В списъка по чл.80 ГПК /л.184 от първоинстанционното дело/ тези ищци са претендирали адвокатско възнаграждение в уговорения основен размер от 1500 лв. В списъка по чл. 80 ГПК на останалите двама ищци също е посочено адвокатско възнаграждение от 1500лв. А разноски, чието плащане не е доказано, не могат да бъдат присъдени - в този смисъл е т.1 на Тълкувателно решение № 6/2012г. на ОСГТК. При тези обстоятелства поставеният въпрос не е решаващ за изводите на съда и не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Освен това, не е обоснована и нито една от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал.1,т.1-3 ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,