Определение № 50009 от 17.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 416/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК. Образувано е по частна жалба на „З.“ ООД, [населено място] срещу определение № 260220 от 26.08.2021 г. по в. т. д. № 634/2020 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която дружеството е осъдено да заплати на ЕТ „Г. Г. – Н. Н.“, [населено място], общ. Опан, обл. Стара Загора разноски за разглеждане на делото за разликата над 3 676.06 лв. до 7 884.10 лв. В частната жалба се поддържа, че въззивният съд неправилно е преценил за доказани разноските за адвокатско възнаграждение за първото въззивно производство по в. т. д. № 1507/2014 г. на Пловдивски апелативен съд, възлизащи на сумата 4 208.04 лв., без да отчете факта, че представеният в това производство договор за правна защита и съдействие № [ЕГН]/08.10.2012 г. има за предмет изготвяне на допълнителна искова молба и процесуално представителство по т. д. № 602/2012 г. на Старозагорски окръжен съд, т. е. че същият се отнася за първоинстанционното, а не за въззивното производство. Според частния жалбоподател разноските не се доказват и от представеното платежното нареждане от 09.10.2012 г. за сумата 96 000 лв., доколкото в него като основание за плащане не е посочен договор за правна защита и съдействие № [ЕГН]/08.10.2012 г., а фактура № 339/08.10.2012 г., каквато няма представена по делото. Ответникът по частната жалба – „ЕТ „Г. Г. – Н. Н.“ – не заявява становище по същата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима. При определяне на дължимите на ищеца разноски за разглеждането на в. т. д. № 1507/2014 г. на Пловдивски апелативен съд (първото въззивно производство) въззивният съд е приел, че от представения договор за правна помощ и платежно нареждане се установява договорено и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на сумата 96 000 лв., с включен ДДС, от която страната е претендирала заплащането на половината – 48 000 лв. Съобразно обжалваемия интерес и преценявайки възражението на търговското дружество за прекомерност на възнаграждението като основателно, решаващият състав е направил извод, че дължимото на ищеца адвокатско възнаграждение е 4 208.04 лв. Настоящият състав намира, че в обжалваната му част въззивният акт е неправилен. Неоснователно въззивният съд е приел за доказано, че ищецът ЕТ „Г. Г. – Н. Н.“ е направил разноски за адвокатско възнаграждение за производството по в. т. д. № 1507/2014г. на Пловдивски апелативен съд в размер на сумата 96 000 лв. (с ДДС). В представения по делото договор за правна защита и съдействие № [ЕГН]/08.10.2012 г. е посочено, че предмет на същия е „изготвяне на доп. ИМ и представителство пред СтОС по т. д. № 602/2012 г. до приключването му в тази инстанция “. С оглед на това уточнение, не може да се счете, че така уговореното адвокатско възнаграждение е за приключването на делото във всички инстанции. Оттук и изводът, че отразената в договора сума 96 000 лв. не включва адвокатско възнаграждение за производството по в. т. д. № 1507/2014г. на Пловдивски апелативен съд и следователно такова не се дължи на ищеца. Приетото от въззивния съд в обратен смисъл е неправилно, което налага отмяна на постановеното от него определение в тази му част. Предвид неотносимостта на договора за правна защита и съдействие № [ЕГН]/08.10.2012 г. към разноските по т. д. № 1507/2014 г. на Пловдивски апелативен съд, не подлежи на обсъждане доводът в частната жалба, че не е доказано плащане на сумата по него. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение