Определение № 4499 от 23.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3036/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е частна жалба на И. А. З., Г. П. Х. и А. М. П., чрез адв. Л. Ангелов и адв. Д. Раков, против Определение № 6413/17.02.2026 г., постановено по адм. дело № 12941/2025 г. по описа на Административен съд София – град, с което е оставена без разглеждане жалбата им срещу Заповед № 1939/18.07.2018г., издадена от председателя на Върховния административен съд (ВАС) и е прекратено производството по делото. В частната жалба са наведени доводи за частична неправилност на определението като мотиви, обуславящи пълна неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на съдебния акт като краен резултат – отменителни основания по чл. 209, т.3 АПК, във връзка с чл. 236 АПК. Развити са съображения, че с обжалваната заповед наред с упражненото правомощие на председателя на ВАС да организира работата на съдиите, в определени хипотези е засегнато правото на жалбоподателите на справедлив и безпристрастен съд, формиран съобразно закона при спазване на нормативно установените правила за разпределение на делата и преписките в органите на съдебната власт на база принципа на случайния подбор чрез равномерно електронно разпределение, което право е закрепено в нормативни актове от по – висш ранг – чл. 9, ал.1 и ал.2, чл. 227, ал.3 от Закона за съдебната власт (ЗСВ) и чл.6, §1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ). Иска се отмяна на обжалваното определение и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждане на жалбата по същество. Ответникът – и.ф. председател на Върховния административен съд, определен съгласно Решение по т.6 от протокол № 27/14.10.2025 г. на Съдийската колегия на Висшия съдебен съвет (СК на ВСС), чрез юрисконсулт Зоя Златкова, в писмен отговор оспорва основателността на частната жалба. Намира първоинстанционното определение за правилно и иска оставянето му в сила. Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение намира частната жалба за подадена от надлежна страна, в срока по чл. 230 АПК, при отсъствие на процесуални пречки за нейното разглеждане и наличие на всички положителни процесуални предпоставки по възникване и упражняване правото на оспорване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на определението за валидност, допустимост и правилност е неоснователна. Производството пред първоинстанционния съд е образувано по жалба срещу Заповед № 1939/18.07.2018г., издадена от председателя на ВАС, с която на основание чл.122, ал.1, т.2, вр. чл.5 от ЗСВ е разпоредено следното: І. При невъзможност нито един от съдиите в дадено отделение да участва в определено дело, председателят на отделението изпраща делото на ръководителя на съответната колегия, който определя докладчик на случаен принцип, измежду всички съдии, които могат да участват по делото в съответната колегия, като делото се преразпределя в отделението и се насрочва за заседателната зала на състава на избрания докладчик; ІІ. При невъзможност за сформиране на пълен тричленен състав от дадено отделение, председателят на отделението с разпореждане изпраща делото на ръководителя на съответната колегия, който определя останалите членове на състава по старшинство измежду съдиите, които могат да участват по делото в следващото по ред отделение, определено по възходящ ред. В този случай делото остава в отделението, в което не може да бъде сформиран тричленен състав и се насрочва за заседателната зала на избрания докладчик. След анализ на характера на обжалваната заповед първоинстанционният съд обосновава извод за недопустимост на оспорването. Изложени са мотиви, че процесната заповед не попада в нито една от цитираните лимитативно изброени категории актове на държавните органи. Прието е, че същата не притежава белезите на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК, поради което е налице хипотезата на чл. 159, т.1 от АПК. Развити са съображения, че съобразно статута и функциите си, както и на основание чл. 122 от ЗСВ, председателят на Върховния административен съд не представлява орган от системата на държавната администрация и същият не действа като "административен орган" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на АПК. В контекста на изложеното е прието, че волеизявлението на председателя на ВАС в случая е направено в качеството му на административен ръководител на орган на съдебната власт, съгласно чл. 122, ал. 1, т. 1 от ЗСВ, а процесната заповед има вътрешнослужебен характер, тъй като е издадена при упражняване на правомощието му, предвидено в чл. 122, ал. 1, т. 2. Във връзка с горното е изведено, че се касае за вътрешнослужебен административен акт, който не рефлектира неблагоприятно в правната сфера на жалбоподателите, поради което и те нямат интерес от търсената съдебна защита. В заключение първоинстанционният съд приема, че по правната си същност и последици оспореният акт попада в категорията на т. нар. вътрешнослужебни актове по смисъла на чл. 2, ал. 2, т. 3 АПК, които са изключени от обхвата на съдебния контрол по реда на АПК. Формиран е извод, че заповедта касае реда и организацията в ВАС, която е в компетентността на председателя на съда, съгласно ЗСВ. Обжалваното определение е валидно, допустимо и правилно. Първоинстанционният съд надлежно и аргументирано е обсъдил в мотивите си всички факти и обстоятелства от значение за допустимостта на жалбата, с която е бил сезиран, правилно е тълкувал и приложил относимите в случая норми на чл. 2, ал. 2, т. 3 и чл. 159, т. 1 от АПК, във връзка с чл. 122, ал.1, т.1 от ЗСВ, като е извел обоснован извод за нейната недопустимост. Съображенията му се възприемат изцяло от настоящата инстанция, която препраща към тях на основание чл. 221, ал.2, изр.2 АПК, във връзка с чл. 236 АПК. Съгласно чл. 147, ал. 1 от АПК, право да оспорват административния акт имат гражданите и организациите, чиито права, свободи или законни интереси са нарушени или застрашени от него или за които той поражда задължения. В случая е налице хипотезата на чл. 159, т. 1 АПК, тъй като оспорената Заповед № 1939/18.07.2018 г., издадена от председателя на ВАС не притежава белезите на индивидуален административен акт по чл. 21 АПК. Административнопроцесуалният кодекс не се прилага за актове, отнасящи се до извършване на вътрешна административноорганизационна дейност, освен ако с тях се създават предпоставки и условия, при които могат да бъдат засегнати права или защитени от правото интереси на други лица. По силата на чл. 2, ал. 2, т. 3 от АПК от приложното поле на закона са изключени актовете на административните органи, с които се създават задължения за техни подчинени органи или се разрешават вътрешнослужебни въпроси. В случая отсъства предвиденото в същата норма изключение - наличие на засегнати права и интереси на други лица, обуславящо допустимост на обжалването по съдебен ред. С оглед вътрешноведомственото им естество тази категория актове не съдържат властническо волеизявление, което едностранно да поражда промяна в правната сфера на гражданите. За такива вътрешнослужебни актове съдебното обжалване е недопустимо по аргумент от чл. 2, ал. 2, т. 3 АПК. При всички случаи обаче, за да не бъде отречено правото на съдебна защита, жалбоподателите, които са различни от адресата на атакувания акт, следва да обосноват наличие на пряко и непосредствено засягане на техните права и законни интереси. Елементът "засягане" по смисъла на чл. 120, ал. 2 КРБ, чл. 2, ал. 2, т. 3 (в частта, въвеждаща изключение от правилото), чл. 15, ал. 1 и чл. 147, ал. 1 АПК е задължително условие за допустимост на оспорването на всеки административен акт, като в случая това условие не е налице. Неоснователни са наведените в частната жалба доводи, че с оспорената заповед е засегнато правото на жалбоподателите на справедлив и безпристрастен съд, обосновани с формиране на съдебен състав по адм. д. № 9589/ 2023г на ВАС съобразно т.II от оспорената заповед, а не съобразно чл.9, ал.1 и ал.2 ЗСВ и чл.227, ал.3 ЗСВ. Съгласно съдебна практика на СЕС (Решение на Общия съд по делото FV / Съвет от 23 януари 2018 г. (T - 639/16 P, EU: T: 2018: 22), принципът на законния съдия, чиято цел е да гарантира независимостта на съдебната власт по отношение на изпълнителната власт, произтича от това изискване, което трябва да се тълкува в смисъл, че съставът на съда и неговата компетентност трябва да бъдат регламентирани предварително със законови разпоредби (вж. в този смисъл решение от 13 декември 2012 г., Strack / Комисия, T - 199/11 P, EU: T: 2012: 691, параграф 22). В съответствие с решенията на Европейския съд по правата на човека ("ЕСПЧ"), принципът на „законния съдия“, залегнал в първото изречение на член 6, параграф 1 ЕКПЧ, отразява принципа на върховенството на закона, от което следва, че трябва да бъде създаден съдебен орган в съответствие с нормативно установените изисквания (вж. в този смисъл ЕСПЧ, 27 октомври 2009 г., Панджикидзе и други срещу Грузия,..., параграф 103 и 20 октомври 2009 г., Gorguiladzй срещу Грузия,..., параграф 67). Принципът на законния съдия изисква спазване на разпоредбите, уреждащи процедурата за назначаване на съдии (вж. В този смисъл, ЕСПЧ, 9 юли 2009 г., Ilatovskiy v. Русия,..., параграфи 40 и 41; ЕСПЧ, 1 декември 2020 г., Case of Guрmundur Andri Astrбрsson v. Iceland (Application no. 26374/18). В Решение на Съда (голям състав) от 24 март 2026 г. по Дело C-521/21, в т.70 е прието, че съгласно постоянната съдебна практика така изискваните от правото на Съюза гаранции за независимост и безпристрастност налагат наличието на правила — по-конкретно за състава на съответния орган, назначаването, срока на упражняване на функциите, както и основанията за самоотвод, отвод и освобождаване от длъжност на членовете му — които позволяват да се отстрани всяко оправдано съмнение у правните субекти в неподатливостта на посочения орган на влиянието на външни фактори и в неутралността му по отношение на противопоставящите се интереси (решения от 6 октомври 2021 г., W.Ż. (Колегия за извънреден контрол и публични въпроси на Върховния съд — Назначаване), C 487/19, EU:C:2021:798, т. 109 и от 5 юни 2023 г., Комисия/Полша (Независимост и личен живот на съдиите), C 204/21, EU:C:2023:442, т. 93 и цитираната съдебна практика и от 18 декември 2025 г., Комисия/Полша (Контрол за произнасяне ultra vires в практиката на Съда — Предимство на правото на Съюза), C 448/23, EU:C:2025:975, т. 263). Анализът на цитираната в частната жалба и в настоящия съдебен акт практика на СЕС и ЕСПЧ обуславя извод, че за да се избегне предизвикване в съзнанието на правните субекти на основателно съмнение в независимостта и безпристрастността на съответния съдия, се изискват гаранции, основани на правила, по-специално относно състава на съда. В конкретния случай оспорената заповед е издадена от Председателя на Върховния административен съд, който осъществява общо организационно и административно ръководство на Върховния административен съд, като организира работата на съдиите съгласно чл. 122 от Закона за съдебната власт (ЗСВ), но няма контролни административни или правораздавателни функции по отношение на постановените съдебни актове от законни съдебни състави съгласно чл. 118, т.1 от ЗСВ, чл. 164 и чл. 165 от АПК. Заповедта се отнася до две хипотези за организация на работа на съдиите във ВАС, при които не се подменя определеният на случаен принцип съдия – докладчик, а се въвеждат правила за сформирането на състав, при спазване на принципа на „законния съдия“ в „съд, предварително създаден със закон“, с гаранциите за независимост и безпристрастност. Аналогична разпоредба е въведена и в член 31 от Процедурен правилник на Съда, приет с одобрението на Съвета на ЕС от 24 септември 2012 г., за заместване на възпрепятстван да присъства член на съдебния състав по делото, като правомощието да определи заместващ съдия е възложено на председателя на Съда. В контекста на изложеното се налага изводът, че в случая липсва твърдяното пряко засягане на правата на частните жалбоподатели по смисъла на чл.6, §1 от ЕКПЧ, както и на чл.19, §1, ал.2 ДЕС и чл.47 ХОПЕС. Наличието на годен за обжалване административен акт и правният интерес на жалбоподателите са положителни процесуални предпоставки за допустимостта на образуваното съдебно-административно производство, от категорията на абсолютните, за чието съществуване съдът следи служебно. Липсата им обосновава извод за недопустимост на търсената съдебна защита, поради което първоинстанционният съд процесуално законосъобразно приема, че делото подлежи на прекратяване. Обжалваното определение на Административен съд София - град съответства на материалния закон и при постановяването му не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което следва да бъде оставено в сила. Водим от горните съображения и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо, във връзка с чл. 235 АПК и чл. 236 АПК, Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение,