Определение № 4148 от 24.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3828/2022 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на А. А. К. срещу определение № 4820 от 26.05.2022 г. по ч. гр. д. № 4913 по описа за 2022 г. на Софийския градски съд, ГО, ЧЖ-IV-E състав, с което е потвърдено определение № 8908 от 7.4.2022 г., постановено по гр. д. № 727 по описа за 2022 г. на Софийския районен съд, 47 състав, за връщане на исковата молба и прекратяване на образуваното производство. Частният жалбоподател твърди, че определението е незаконосъобразно, поради което моли да бъде допуснато до касационно обжалване по поставения въпрос и да бъде отменено, като делото бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на процесуалните действия. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид становището на частния жалбоподател, приема следното: А. А. К. е посочила в исковата молба, че по силата на договор от 5.9.2019 г. е отдала на М. Г. под наем апартамент 41, находящ се в [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес] вх. „“, ет., срещу месечна наемна цена от 480 евро и за срок от една година. Заявила е, че договорът е бил прекратен, но наемателката не е изпълнила задължението си по чл.233, ал.1, предл.1 от ЗЗД, поради което ищцата е поискала от съда да я осъди да предаде държането на апартамента. Районният съдия е оставил без движение исковата молба, като е поискал ищцата да изложи конкретни фактически твърдения, обосноваващи наличието на задължение за ответницата да напусне имота, включително чрез посочване дали е прекратен наемният договор, кога и на какво основание, а освен това да представи доказателства за заплатена по сметката на съда държавна такса от 425,62 лева. Пълномощникът на ищцата е уточнил, че договорът за наем е прекратен на 5.9.2020 г. и е заявил, че не дължи държавна такса в размер, определен съгласно чл.69, ал.1, т.5 от ГПК, тъй като искът не е нито за съществуването на договора за наем, нито за неговото прекратяване, а за предаване държането на апартамента. С разпореждане № 19283 от 2.3.2022 г. районният съдия отново е оставил исковата молба без движение по съображенията, че ищцата не е уточнила дали договорът е прекратен поради изтичане срока на договора и не е внесъл изискуемата държавна такса. След като ищцата е получила препис от разпореждането и не е предприела никакви процесуални действия в предоставения и срок, районният съдия е върнал исковата молба на основание чл.129, ал.3 от ГПК и е прекратил производството по делото. Софийският градски съд е потвърдил първоинстанционното определение. Приел е, че ищцата не е отстранила нередовностите на исковата молба, тъй като не е заявила ясно и конкретно какво е фактическото основание за прекратяване на наемния договор и не е внесла дължимата държавна такса. Според съдилищата указанието в т.20 от ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС предвижда, че по иск с правно основание чл.233, ал.1, изр.1 от ЗЗД цената се определя от наема по договора за една година. В случая наемната цена за една година е 5 760 евро с левова равностойност от 11 265,58 лв., държавната такса възлиза на 450,62 лв. и след приспадане на внесената от ищцата такса от 25 лв. тя остава да дължи 425,62 лв. Във връзка с мотивите на обжалваното определение А. А. К. е формулирала следния въпрос, по който желае да бъде допуснато касационно обжалване: Длъжни ли са съдилищата да разгледат и решат всяка подадена до тях редовна от формална гледна точка молба за защита и съдействие на лични и имуществени права, или същите имат възможност чрез поставяне по свое усмотрение на ненужни или неотносими към предявения иск указания да откажат правосъдие и да осуетят това свое задължение? Така поставеният въпрос касае само един от аргументите за нередовност на исковата молба, послужил за нейното връщане- неуточнена обстоятелствена част по чл.127, ал.1, т.4 от ГПК. Няма обаче правен въпрос, който да се отнася до другия аргумент в обжалваното определение за наличие на нередовност на исковата молба-липсата на документ за внесена държавна такса-чл.128, т.2 от ГПК. Тази такса се дължи в посочения от съдилищата размер съгласно чл.69, ал.1, т.5 от ГПК и указанието на т.20 от ТР № 6/2013 г. от 6.11.2013 г. по тълкувателно дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Ето защо допускането на касационно обжалване по въпроса на касатора не би довело до промяна на изхода на спора, поради което е безпредметно. Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение