Решение № 1947 от 19.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 68/2026 г.

Производството е по реда на чл.208 - 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл.85, ал.4 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ). Образувано е по касационна жалба на Т. Р. – лично и като законен представител на малолетното й дете Е. С., и двете гражданки на Беларус, подадена чрез процесуален представител адв. Д. Танчев. Жалбата е против решение № 31872 от 30.09.2025 г., постановено по адм. дело № 6179/2025 г. по описа на Административен съд – София-град. В касационната жалба са релевирани доводи за неправилност на съдебния акт поради наличието на касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК – необоснованост и противоречие с материалния закон. Прави се искане да бъде отменено обжалваното решение със законните последици от това. Ответникът – председателят на Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет (ДАБ при МС), чрез пълномощник юрисконсулт М. Кръстева, в съдебно заседание изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно. Представя два броя актуални справки относно общото положение в Беларус с вх. №№ МД-02-547/08.10.2025 г. и МД-02-39/06.02.2025 г., които са приети като доказателства по делото. Представителят на Върховната касационна прокуратура – прокурор Генчева, дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата. Счита, че първоинстанционното съдебно решение е правилно и предлага то да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, четвърто отделение, в настоящия съдебен състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен, и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна поради следните съображения: Предмет на контрол за законосъобразност пред Административен съд – София-град е било решение № 3552/29.05.2025 г. на председателя на ДАБ при МС, с което молбата на Т. Р. и малолетното ѝ дете за предоставяне на международна закрила е отхвърлена на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 и т. 4 от ЗУБ, поради липса на предпоставките по чл. 8 и чл. 9 от ЗУБ. С обжалваното решение № 31872 от 30.09.2025 г., постановено по адм. дело № 6179/2025 г. по описа на Административен съд – София-град е отхвърлена жалбата на Т. Р. срещу оспорения административен акт. За да стигне до този правен резултат, съдът е приел, че по отношение на оспорващата не са налице предпоставките по чл. 8 и чл.9 от ЗУБ за предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. В тази насока първоинстанционният съд е счел за неоснователен аргумента на оспорващата, че при връщането си в страната на произход, тя може да бъде подложена на преследване, основани на политическо мнение или принадлежност към определена социална група. Разгледани са подробно доказателствата, наведени от Т. Р. във връзка с опасението й, че е участвала в протести против изборния процес в Беларус през 2020 г., изразявала е позицията си и е предоставяла финансова подкрепа на организацията за защита правата на човека BYSOL. Съдът е направил извод, че въпросните дейности не могат да се тълкуват като такива, поради които чужденката може да бъде подложена на преследване, основано на политическо мнение или принадлежност към определена социална група. На следващо място, административният съд е направил обосновани изводи за отсъствието на предпоставките по чл. 9, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от ЗУБ за предоставяне на хуманитарен статут. В конкретния случай, от приетите по делото доказателства не е било установено към настоящия момент на територията на Беларус обществено-политическата обстановка да е на ниво, пораждащо сериозни и потвърдени основания да се смята по отношение на търсещата закрила, че ако бъде върната в Беларус, поради самия факт на присъствието си на територията на страната, ще бъде изложена на реална опасност да претърпи тежки заплахи срещу живота или личността си. Направена е и обстойна преценка на висшия интерес на детето на жалбоподателката. В рамките на тази преценка съдът е извел, че най-добрият интерес на детето е запазване целостта на семейството, благоденствието и социалното му развитие, което може и следва да бъде постигнато чрез завръщане на малолетната Е. С. в страната ѝ по произход, заедно с нейната майка, при останалите членове на семейството й, които живеят в Беларус. Съдът не е установил по време на почти четиригодишния си престой в България детето да е изградило сериозни културни или социални връзки, прекъсването на които да се отрази негативно върху психическото му състояние. Обжалваното решение е правилно. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, споделя фактическите и правни изводи на административния съд. Въз основа на формираните обосновани изводи административният съд е приложил правилно материалния закон. Съдът задълбочено е изследвал обстоятелствата, касаещи основателността на подадената от Т. Р. жалба и е достигнал до обосновани изводи за отсъствие на предпоставките по чл. 8 и чл. 9 ЗУБ. Не може да бъде споделено твърдението в касационната жалба, че решаващият съд не е обсъдил и не се е произнесъл по изложените по делото факти и констатации, както и че не е кредитирал доказателствата в подкрепа на възраженията срещу издадения административен акт. Настоящата инстанция счита, че в касационната жалба са изведени цитати от мотивите на административния съд извън контекста на техния смисъл и краен извод. Действително, в рамките на процеса по анализ на доказателствата съдът е посочил, че обстановката в Беларус се явява динамична и са налице данни за неспазване на човешките права, особено в областта на свободното изразяване. Но в контекста на конкретния казус е изведено, че за жалбоподателката не би следвало да възникнат твърдените отрицателни последици, свързани с репресии вследствие упражнена свобода на изразяване, нито тя да бъде преследвана с оглед на изразено политическо мнение. В представените пред касационната инстанция справки на Дирекция „Международна дейност“ на ДАБ при МС относно актуалната обстановка в Беларус се посочват примери за лица в рамките на територията на страната, срещу които е било налице наказателно преследване. Но това преследване е инициирано най-вече срещу лидери, изявени активисти или организатори на протестите, вследствие на обвинения за участие в неразрешени масови митинги, подкрепа на екстремистки дейности, подпомагане на семействата на политически затворници и т.н. Въпросните действия не се припокриват с тези, които Т. Р. твърди, че е предприемала, поради следните съображения: В проведеното по реда на глава шеста, раздел I – чл. 63а от ЗУБ интервю на 12.11.2024 г., обективиращо бежанската история на търсещата закрила, тя посочва, че е присъствала на мирни протести през месеците август и септември на 2020 г., като впоследствие е прекратила участието си в тях. Самото участие е факт, но е установено и че жалбоподателката не е нито задържана, нито преследвана вследствие на това. Лицето е споделило и че „овреме“ е напуснало неправителствената организация, която е подкрепяло, и срещу него не са били осъществявани форми на репресия по този повод. Налице са и твърдения, че в страната по произход роднините и близките на жалбоподателката не са били търсени, както и никой не е посещавал дома й. В подкрепа на липсващите данни за възможността да бъде осъществено преследване срещу лицето, настоящият състав на Върховният административен съд следва да посочи и обстоятелството, посочено в интервюто пред ДАБ, че през 2022 г. Т. Р. е посетила посолството на Беларус в Република България и безпроблемно е подала заявление за подновяване паспорта на дъщеря си. По време на това посещение не е имало данни лицето да е било уведомено за повдигнато срещу него обвинение или за наличието на съобщение/призоваване от страна на властите в страната по произход. Нататък в касационната жалба, в подкрепа на твърдението, че Т. Р. има основание да се опасява от преследване вследствие на изразено политическо мнение, са представени дефиниции на понятието „политическо мнение“. Твърди се, че същото следва да се тълкува разширително, като са изложени твърдения, че не е нужно лицето да доказва знанието на властите по повод политическите му убеждения, за да е налице основателен страх от преследване. Действително, съгласно § 1, т. 5 от ДР на ЗУБ вр. чл. 10, параграф 1 от Директива 2011/95/ЕС понятието „политическо мнение“ обхваща по-специално мнение, идеи или убеждения по въпроси, свързани с потенциалните субекти на преследване, посочени в член 6 от Директивата, както и с техните политики или методи, независимо дали мнението, идеите или убежденията са били изразени в действия на молителя. Но преценката за предоставяне на статут на бежанец по смисъла на чл. 8 от ЗУБ не се изгражда на обосноваване наличието на „политическо мнение“ у молителя, а на това дали изразеното мнение/убеждение ще доведе до основателен страх от преследване. Правилна е преценката на първостепенния съд за неналичието на основателен страх от преследване вследствие на характера и степента на изявените от страна на жалбоподателката позиции по повод политическото положение в Беларус. В този ред на мисли следва да се отбележи, и че Т. Р. не представлява изявен опозиционер, изразяващ открито и публично критично мнение, което да води до провокации. От изразяването на въпросното мнение от страна на търсещото закрила лице са изминали години, а както бе изведено по-горе, справките за актуалната обществено-политическа обстановка в Беларус дават данни за задържане и преследване най-вече на лица, които изразяват политическо мнение и убеждение по радикален начин, и то не само с думи, но и с дела. Вследствие на гореизложеното се обосновава изводът, правилно направен и от административния съд, че не е налице основателно опасение от преследване по смисъла на чл. 8, ал. 1 от ЗУБ. Обосновано, в съответствие с данните по делото и разказаната бежанска история при провеждане на интервюто, както административният орган, така и първоинстанционният съд са приели, че не са налице и основанията по чл. 9 от ЗУБ за предоставяне на хуманитарен статут. По отношение на твърдението на касатора за наличие на основания за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1, т. 1 и 2 от ЗУБ, настоящият състав намира, че в случая не е налице твърдяното нарушение на материалния закон. При постановяване на своето решение административният орган е спазил императивното изискване на чл. 75, ал. 2 от ЗУБ, като е обсъдил всички наведени от кандидата за закрила факти и обстоятелства от личната й история заедно с въпроса относно сигурността на страната й по произход, а твърдението за нарушение в тази насока е неоснователно. Мотивите за отказ за предоставянето на хуманитарен статут на лицето са посочени в административния акт, като административният съд в решението си не е установил данни, които да доведат до различен извод от този на административния орган. С оглед на изложеното, не може да се сподели твърдението, че липсват мотиви, които да обосноват отказ за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1, т. 1 и 2 от ЗУБ. Безспорно е установено, че Т. Р. не е била принудена да напусне страната си на произход поради реална опасност от изтезание, нечовешко или унизително отнасяне, смъртно наказание или екзекуция или други тежки посегателства по чл. 9, ал. 1 от ЗУБ, нито са налице данни, че би била застрашена от такива посегателства при завръщането си в Беларус. Не се установява жалбоподателката да е била обект на тежко посегателство, представляващо тежка и лична заплаха за живота и здравето й в страната си на произход. От справките, представени по делото се установява, че към настоящия момент няма реална опасност от тежки заплахи срещу живота или личността на касатора вследствие на безогледно насилие, породено от въоръжен конфликт, което да даде основание за предоставяне на хуманитарен статут по смисъла на чл. 9, ал. 1, т.3 от ЗУБ. Действително административният съд не е отделил специално внимание на изложеното пред него възражение на жалбоподателя за наличие на основание по чл. 9, ал. 8 от ЗУБ за предоставяне на хуманитарен статут. Това нарушение обаче не е от категорията на съществените, доколкото административният орган е навел подробни доводи в тази насока, с които първоинстанционният съд се е съгласил в цялост, макар и да не ги е разгледал в частност по отношение на чл. 9, ал. 8 от ЗУБ. В рамките на извода на съда за неналичие на предпоставките по чл. 9, ал. 1, т. 1-3 от ЗУБ се съдържат и доводи, от които може да се изведе, че с оглед на представените доказателства по делото не са налице и „други причини от хуманитарен характер“. Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 8 от ЗУБ хуманитарен статут може да бъде предоставен и по други причини от хуманитарен характер или на други основания, предвидени в българското законодателство, както и поради причините, посочени в заключенията на Изпълнителния комитет на Върховния комисар на ООН за бежанците. При тълкуване волята на законодателя следва да се съобразят основните положения, закрепени в глава първа от закона, като се отчете, че хуманитарен статут, наред с другите форми, предвидени в чл. 1, ал. 2 ЗУБ, представлява особена закрила, която се предоставя в изключителни случаи. Под „други причини от хуманитарен характер“ по смисъла на чл. 9, ал. 8 ЗУБ се има предвид не всяка причина независимо от нейното естество. Хипотезата урежда останалите случаи, различни от изрично предвидените в ал. 1, въз основа на които да се установява същата по интензивност реална опасност от тежки посегателства срещу личността на чужденеца при завръщането му в държавата по произход. В конкретния случай такива не се изтъкват. Нататък в касационната жалба са изложени твърдения, че доказателствата по делото сочат, че е в интерес на малолетното дете да получи закрила в Република България. Макар и касаторът да посочва, че такива са изводите в становищата на Дирекция „Социално подпомагане“, изготвени след интервю с Е. С., настоящата инстанция счита, че подобни изводи не са налице. Напротив – налице са доводи в обратна насока. С оглед на разпоредбата на чл. 6а от ЗУБ административният орган е извършил подробен анализ на висшия интерес на детето, който е споделен и от първоинстанционния съд. Правилно е изведено, че най-добрият интерес на детето е запазване целостта на семейството, благоденствието и социалното му развитие, което може и следва да бъде постигнато чрез завръщане на малолетната Е. С. в страната ѝ по произход, заедно с нейната майка, която полага основните грижи за него. Настоящата инстанция споделя изводите на административния съд, че въпреки почти четиригодишния престой в България, детето не е изградило дълбоки културни или социални връзки, прекъсването на които може да има негативно влияние върху него. По гореизложените съображения настоящата касационна инстанция намира, че решението на Административен съд – София-град е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение