Определение № 3634 от 31.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2492/2026 г.

Производството е по чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на М. С. Д., подадена чрез процесуалния му представител адв. А. Джонев, против определение №578 от 16.01.2026г., постановено по адм. дело №2722/2025г. на Административен съд – Пловдив, с което е оставена жалбата му без разглеждане и производството е прекратено. В частната жалба се излагат съображения за недопустимост и неправилност на постановеният съдебен акт. Иска се обезсилване на обжалваното определение и връщане на преписката на областния управител за произнасяне с краен административен акт по направеното оспорване на заповедта за настаняване, алтернативно се прави искане съдебният акт да бъде отменен и делото да бъде върнато за продължаване на съдопроизводствените действия. Претендира присъждане на разноски. Ответникът – Кметът на община Пловдив, чрез процесуалния си представител гл. юрисконсулт И.Матеева, в писмено възражение изразява становище за неоснователност на подадената частна жалба. Счита, че обжалваното определение е правилно и обосновано, поради което се иска същото да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира частната жалба за допустима - подадена срещу подлежащо на обжалване определение, с което се прегражда по-нататъшното развитие на производството от страна по делото, за която то е неблагоприятно и в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна по следните съображения: С обжалваното определение №578 от 16.01.2026г., постановено по адм. дело №2722/2025г. на Административен съд – Пловдив, е оставена без разглеждане жалбата от М. С. Д. против заповед №25ОА-2654/04.09.2025г. на Кмета на община Пловдив и производството по делото е прекратено. За да постанови този резултат административният съд е приел, че указанията му не са изпълнени в цялост, тъй като не е била внесена дължимата държавна такса. За пълнота съдът е посочил, че жалбата е и недопустима, тъй като е насочена срещу положителен акт. От доказателствата по делото е установено, че оспорената заповед е била издадена въз основа на получена молба за настаняване по спешност, като се сочи, че това се налага на основание чл. 30, ал.2 от Наредбата на Общински съвет – Пловдив за условията и реда за установяване на жилищни нужди, за настаняване в общински жилища и продажбата им. Прието е, че административният орган правилно е процедирал преписката, като е издадена оспорената заповед, в която е определена максимална продължителност на срока на настаняване 2 години, съгл. чл. 45, ал. 1 от ЗОС. При така установеното съдът е обосновал извода, че е налице положителен акт, доколкото няма как да бъде определена различна продължителност. Обжалваното определение е правилно. Установява се, че с определение №10490 от 24.11.2025г. Административен съд – Пловдив е указал на М. С. Д. да отстрани нередовностите на жалбата си, като представи в 7-дневен срок доказателства за заплатена държавна такса в размер на 10 лева по банковата сметка на съда, както и да конкретизира правния интерес от оспорване на административния акт. Изрично в определението на жалбоподателя е указано, че при неотстраняване на нередовностите производството ще бъде прекратено. В законоустановения срок - 12.01.2026г., жалбоподателя е депозирал молба, в която просторно е развил съждения за наличие на правен интерес от оспорване на административния акт. В същата е посочено, че се представя документ за внесена държавна такса в размер на 10 лева по сметка на съда, но видно такава не е представена. С обжалваното определение №578 от 16.01.2026г. обосновано е прието, че констатираната от първоинстанционния съд нередовност за внасяне на държавна такса не е отстранена в предоставения срок. Правилно съдът е приел, че липсват действия по изпълнение на дадените указания в цялост. В частната жалба се твърди, че с нарочна молба е представен документ за платена държавна такса по сметката на административен съд – Пловдив, но такова доказателство няма в кориците на първоинстанционното дело, както и че не е приложено като доказателство по частната жалба. Правилно е преценено, че са налице основанията по чл. 158, ал. 3 от АПК и жалбата е оставена без разглеждане, а производството по делото е прекратено. На следващо място настоящият съдебен състав намира, че административният съд правилно е посочил, че в конкретния случай по отношение на жалбоподателя не е налице правен интерес от обжалване на заповед №25 ОА-2654/04.09.2025г. на кмета на Община Пловдив, в частта за продължителността на временното настаняване в общинско жилище. В теорията и трайната съдебна практика е възприето разбирането, че правният интерес следва да бъде личен, пряк и непосредствен, т. е. административният акт трябва сам по себе си да засяга правната сфера на оспорващия чрез отнемане, ограничаване или застрашаване на негови субективни права или законни интереси, или чрез създаване на задължения за него. В настоящият случай първоинстанционния съд правилно е посочил, че оспорената заповед е издадена въз основа на молба за настаняване по спешност от жалбоподателя като се сочи, че това се налага на основание чл. 30, ал.2 от Наредбата на Общински съвет – Пловдив. Правилно съдът е приел, че административният орган процедирал преписката като в резултат е издал оспореният административен акт, в който е определен максималния срок за продължителност на настаняването от 2 години, в съответствие с чл. 45, ал. 1 от ЗОС. В чл. 45, ал.1 от ЗОС законово са регламентирани кръгът лица, които могат да бъдат настанявани в резервни общински жилища, както и срокът за тяхното настаняване, а именно за срок не по-дълъг от две години лица. Следователно, с оспореният административен акт целта е постигната, М.Д. е настанен в общинско жилище от фонд „Резервен“, т.е. с административиният акт не се засягат неблагоприятно правната сфера на М.Д.. При така установеното за М.Д. не е налице правен интерес от обжалване на решението на административният орган. Разпоредбата на чл. 159, т. 4 от АПК предвижда оставяне на жалбата без разглеждане и прекратяване на производството по делото, когато липсва правен интерес от оспорването. Наличието на правен интерес в оспорващия по смисъла на чл. 159, т. 4 от АПК, като положителна процесуална предпоставка е от категорията на абсолютните за разглеждане на жалбата и следва да бъде доказано във всеки конкретен случай. Правилно административният съд е приел, че жалбата е недопустима, а изложените доводи в тази посока се приемат за неоснователни. Неоснователни са доводите на частният жалбоподател за недопустимост на производството, доколкото този въпрос е разрешен с Определение №10043 от 13.11.2025г., постановено по адм. дело №2471/2025г. на Административен съд – Пловдив, с което е прогласена нищожността на решение №РД-20-184 от 22.10.2025г. на Областния управител на Област Пловдив и е изпратена жалба №24П-8929/25.09.2025г. по описа на Община Пловдив от М. С. Д. против заповед №25ОА-2654/04.09.2025г. на кмета на Община Пловдив на Областен управител на Област – Пловдив за процедиране при съобразяване с указанията дадени със същото. В съдебният акт е посочено, че областният управител на област Пловдив, след като е установил, че жалбата срещу административният акт не му е подведомствена, е следвало да я остави без разглеждане на основание чл.88, ал.1, т. 1 от АПК и на основание чл. 88, ал.2 да препрати жалбата на съда. Действително, в кориците на делото няма представено доказателство Областния управител на Област Пловдив да е издал нарочен акт, с който да е оставил жалбата без разглеждане, но видно от писмо с изх. №АСД-03-189#10 от 19.11.2025г. /л. 2 от делото/, Областния управител на Област Пловдив е изпратил по подведомственост жалбата на М.Д. до Административен съд - Пловдив на основание чл. 88, ал.1, т.1 във вр. с ал. 2 от АПК и в изпълнение на указанията дадени в съдебния акт, въз основа на което е било образувано съдебното производство пред Административен съд – Пловдив. С оглед на изложеното, налице са били условията на чл. 158, ал. 3 от АПК за оставяне на жалбата без разглеждане и за прекратяване на производството по делото. Затова обжалваното определение е правилно, което обосновава оставянето му в сила. При този изход на спора, основателно е искането на ответната страна за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер от 102, 26 (сто и две евро и двадесет и шест евроцента) евро. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 във вр. с чл. 236 от АПК Върховният административен съд, четвърто отделение,