Определение № 4422 от 17.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3240/2026 г.

Производството е по чл.274 ал.2 изр.1 пр.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на С. П. Ц. срещу определение на Софийски апелативен съд № 1377/ 27.04.2026 г. по гр.д.№ 1147/ 2026 г. /с допуснати и подлежащи на служебна поправка очевидни фактически грешки - първоинстанционното дело е посочено като такова на СГС, а датата на първоинстанционното решение е посочена като 17.10.2026 г. вместо вярното 17.02.2026 г./, с което е върната подадената от С. Ц. въззивна жалба с вх.№ 6554 от 06.03.2026 г. против решение № 49/ 17.02.2026 г. по гр.д. № 524/ 2025 г. на Монтански окръжен съд поради липсата на правен интерес от въззивно обжалване и производството по делото е прекратено. Жалбоподателката не излага никакви доводи по отношение на процесуалната законосъобразност на обжалваното определение, а преповтаря доводите си от въззивната жалба, че е следвало да бъде назначена за постоянен, а не за временен попечител на поставената под пълно запрещение нейна майка Т. И. Х.. В допълнение към жалбата назначен по реда на Закона за правната помощ процесуален представител на С. Ц. заявява, че обжалваното определение е законосъобразно, обяснил е това на жалбоподателката, но не е успял да я убеди да оттегли неоснователната си жалба и че „При това положение … делото да следва своя естествен ход.“. Ответната страна Т. Х. не взема становище. Частната жалба е допустима, но разгледана по същество е неоснователна. Основното производство е образувано по подадена от С. П. Ц. срещу Т. И. Х. /майка на ищцата/ молба с искане за поставяне на ответницата „под непълно запрещение“. С решение № 49/ 17.02.2026 г. по гр.д. № 524/ 2025 г. Монтански окръжен съд уважил искането като поставил Т. И. Х. под пълно запрещение и на основание чл.337 ал.2 ГПК назначил С. П. Ц. за неин временен попечител. С въззивна жалба с вх.№ 6554 от 06.03.2026 г. С. П. Ц. обжалвала първоинстанционното решение в частта, в която е назначена за временен попечител и поискала да бъде назначена за постоянен попечител, както и да не бъдат назначавани други попечители на майка й. С обжалваното в настоящето производство определение въззивният съд върнал жалбата и прекратил производството по делото поради липса на интерес от въззивно обжалване. Посочил, че постановеното от първоинстанционния съд решение удовлетворява напълно молбата на С. П. Ц. за поставяне под запрещение на Т. И. Х.. Съдът нямал друга алтернатива извън назначаването за временен попечител, защото не бил компетентен да определи кое лице следва да е попечител на Т. И. Х.. Правомощието да назначи попечител принадлежало на „… Съвета по настойничество и попечителство, който е административен орган временно или постоянно действащ при съответната община по местоживеене на поставената под пълно запрещение.“. Определението е правилно като краен резултат, но не и по изложените в него съображения. Съдът може да назначи временен попечител на лице, по отношение на което има започнало и неприключило производство за поставяне под запрещение. Когато има влязло в сила решение за поставяне на ответника под пълно запрещение, органът по чл.154 СК назначава настойник и настойнически съвет /чл.156 СК/. Не е ясно защо въззивният съд е намерил за възможно на поставената под пълно запрещение да бъде назначен попечител, а не настойник, и то от „Съвета по настойничество и попечителство при съответната община, който е административен орган временно или постоянно действащ при съответната община по местоживеене на поставената под пълно запрещение“, какъвто орган СК не урежда. Попечител се назначава на лице, поставено под ограничено запрещение от органа по чл.154 СК /чл.157 СК/. Въззивният съд, правилно приемайки първоинстанционното решение за обжалвано само в частта относно назначаването на молителката за временен попечител, не е съобразил, че то е влязло в сила като необжалвано в частта, в която Т. Х. е поставена под пълно запрещение. На поставено под пълно запрещение лице не може да бъде назначаван попечител от съда, било временен, било постоянен. На такова лице се назначава настойник и то не от „Съвета по настойничество и попечителство при съответната община, който е административен орган временно или постоянно действащ при съответната община по местоживеене на поставената под пълно запрещение“ /няма такъв орган по СК/, а от органа по чл.154 СК. Това е основанието, поради което липсва интерес от въззивно обжалване /искането във въззивната жалба е правно невъзможно да бъде удовлетворено/ и обосновава прекратяване на производството по недопустимата въззивна жалба. Тъй като обжалваният акт /макар с неправилни мотиви/ достига до същия резултат, той следва да бъде потвърден. По изложените съображения Върховният касационен съд