Определение № 10627 от 29.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 8908/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. АПК и е образувано по частна жалба на кмета на Кметство Бистрица поритв определение № 19113 от 04.06.2025г., постановено по адм. дело № 5636/2025г. по описа на Административен съд София-град, с което е оставена без разглеждане жалбата му срещу т.III от Решение № 367/15.05.2025г. на Столичен общински съвет(СОС), прието по т. 29 от дневния ред по Протокол № 38/15.05.2025г. на СОС и производството по делото е прекратено. В жалбата се излагат доводи за неправилност на определението поради нарушение на материалния закон и Конституцията. Иска се отмяната му. Формулирано е и искане от жалбоподателя за сезиране на основание чл. 150, ал.2 от Конституцията на Република България на Конституционния съд с искане за установяване на несъответствие между чл. 45 ЗМСМА, приложим по делото, и чл. 120, ал.2 от Конституцията. Ответната страна Столичен общински съвет не взема становище. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира частната жалба за допустима- подадена срещу подлежащо на обжалване определение, с което се прегражда по-нататъшното развитие на производството, от страна по делото, за която то е неблагоприятно и в срока по чл. 230 АПК. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. За да постанови обжалваното определение, първоинстанционният съд приема, че кметът на кметство не е сред субектите, които имат право да оспорят актовете на общинския съвет, доколкото не е сред изчерпателно изброените в чл. 45, ал. 4 и ал. 5 ЗМСМА субекти с такова право- областният управител и кметът на общината. Определението е валидно, допустимо и правилно. Съгласно чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България и относимите разпоредби на АПК – чл. 147, ал. 1, във вр. с чл. 15 от Кодекса, правото на съдебно оспорване принадлежи на гражданите и организациите, чиито права, свободи или законни интереси са нарушени или застрашени от административния акт или за които той поражда задължения. Обект на закрила, чрез правото на жалба, може да бъде субективно право, свобода или законен интерес, а формата на засягането им, съгласно чл. 147, ал. 1 АПК, е нарушаване или застрашаване. Поради това наличието на правен интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на оспорването. По аргумент от противното от чл. 170, ал. 1 АПК, жалбоподателят трябва да докаже, че за него съществува правен интерес от оспорването на административния акт и че той засяга негови права или поражда задължения. Видно от данните по делото, в конкретния случай, такова доказване не е направено. Частният жалбоподател, нито в първоначалната жалба до Административен съд – София-град, нито в частната жалба, подадена пред Върховния административен съд обосновава, че процесното решение на Столичния общински съвет засяга неговата правна сфера неблагоприятно. От една страна оспорващият не е негов адресат, т. е. липсва правопораждащ, правопроменящ или правопогасяващ правото му юридически факт, а от друга – по силата на чл. 46, ал. 1, т. 11 ЗМСМА кметът на кметство организира изпълнението на актовете на общинския съвет и на кмета на общината, отнасящи се до територията и гражданите на района или кметството. В този смисъл той има правомощия да изпълнява такива актове, но не и правомощия да оспорва същите. Съгласно чл. 45 ЗМСМА, актовете на общинския съвет могат да се оспорват за тяхната законосъобразност от областния управител и от кмета на общината. Същевременно по делото липсват доказателства за наличие на оправомощаване на кмета на кметство Бистрица от страна на кмета на Столична община за оспорване на конкретния акт. Вярно е, че съгласно чл. 120, ал.1 от Конституцията и чл. 45, ал.3 ЗМСМА актовете на общинския съвет могат да се оспорват пред съответния административен съд, но само от гражданите и юридическите лица, които са засегнати от оспорените административни актове, според ал.2, чл. 120. В случая кметът на кметство не е непосредствено засегнат от оспореното решение на СОС, тъй като не е негов адресат. Той не е юридическо лице, а и не твърди засягане от акта като физическо лице, а прави оспорването в качеството му на кмет на кметство. В това му качество той няма право на оспорване и правилно първоинстанционният съд приема направеното оспорване за недопустимо. Не е налице несъответствие между разпоредбите на чл. 45 ЗМСМА, приложими по разглежданото дело, и нормата на чл. 120, ал. 2 от Конституцията, прогласяващ право на оспорване само на гражданите и юридическите лица, които са засегнати от оспорените административни актове, поради което искането на жалбоподателя за сезиране на Конституционния съд по реда на чл. 150, ал.2 от Конституцията е неоснователно и следва да бъде отхвърлено. Обжалваното определение не страда от релевираните в частната жалба пороци и следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал.2 вр. чл. 236 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,