Определение № 9957 от 12.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9471/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба, подадена от Р. В. Ж., гражданин на Република Украйна, срещу определение № 20021 от 21.05.2026 г., постановено по адм. дело № 5585/2026 г. по описа на Административен съд- София-град, с което е оставена без разглеждане жалбата на Р. В. Ж., срещу писмо, обективирано в електронен формат, изх. № 13 от 27.03.2026г. на Държавната агенция за бежанците при Министерския съвет и производството по делото е прекратено. В частната жалба са изложени доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт и се иска отмяната му. Сочи се, че оспореното пред първоинстанционния съд писмо съставлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК, а именно отказ за предоставяне на временна закрила и поражда непосредствени правни последици за неговия адресат. Според жалбоподателя, административният орган е извършил материална преценка по същество, която касае предпоставките за предоставяне на временна закрила. Твърди, че по този начин му е отказан достъп до правосъдие, и спрямо него е проявен прекомерен формализъм. В условията на евентуалност излага съображения, че спрямо него е налице мълчалив отказ по подадено от него заявление за закрила. По тези подробни съображения моли за отмяна на оспореното определение и за връщане на делото на първоинстанционния съд за разглеждане на жалбата му по същество. Ответникът по частната жалба не взема становище. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, след като прецени направените в жалбата оплаквания във връзка с доказателствата по делото, констатира следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 230 АПК, от надлежна страна в първоинстанционното производство, за която постановеният съдебен акт е неблагоприятен, намира същата за процесуално допустима. Разгледана по същество, тя е неоснователна. Производството пред първоинстанционния съд е образувано по жалба на Р. В. Ж., гражданин на Украйна, роден на [дата]., депозирана чрез пълномощник- адв. В. Иванов, срещу писмо изх. № 13 от 27.03.2026г. на Държавната агенция за бежанците при МС, обективирано в електронен формат. Същото е изпратено в отговор на молба за закрила на Р. Ж. и деца, депозирана чрез пълномощник- адв.В. Иванов, по електронен път до ДАБ на 27.03.2026г. В писмото се сочи, че на 21.10.2025г. Р. В. Ж. е получил отговор по негова молба за временна закрила, с който му е съобщено, че не е представил изискуемите документи и не отговаря на условията за същата. В новото писмо е посочено още, че заявления за предоставяне на временна закрила могат да се подават във всяко РУ на страната до 30.04.2026г. Писмото представлява текст в електронен формат, същото не е подписано, а за автор се сочи юрисконсулт З. Топалов. При тези факти първоинстанционният съд е приел, че писмото не представлява административен акт по смисъла на чл. 21 АПК, тъй като с него не се създават права или задължения, нито се засягат непосредствено правата на жалбоподателя. Съдът е счел, че същото има уведомителен характер и с него на жалбоподателя са разяснени условията, при които се предоставя временна закрила. Поради това е приел, че оспорването е недопустимо и на основание чл.159, т.1 от АПК е оставил без разглеждане жалбата и е прекратил производството по делото. Така постановеното определение е правилно и не страда от изтъкнатите в жалбата пороци. Действително оспореното писмо не носи белезите на индивидуален административен акт по смисъла на чл.21 от АПК. Посоченото писмо не съдържа нито един от белезите, наличието на които според цитираната разпоредба определя акта като индивидуален административен. С него жалбоподателят е уведомен единствено за това, че по предходна негова молба за закрила вече е получил отговор на 21.10.2025г. Освен това му е посочено, че заявления за предоставяне на временна закрила могат да се подават във всяко РУ на МВР в страната до 30.04.2026г. Не могат да бъдат споделени възраженията, развити в частната жалба, според които в оспорения акт ДАБ изрично заявява, че Ж. не отговаря на условията за предоставяне на временна закрила, доколкото този цитат е изваден от контекста на писмото и посоченото твърдение всъщност предава отговор на ДАБ по предходна молба за закрила, подадена от Ж.. Ето защо касационната инстанция споделя изцяло изводите на първоинстанционния съд, че оспореното писмо има единствено уведомителен характер и не представлява индивидуален административен акт, върху който може да бъде упражнен съдебен контрол. Наличието на такъв акт е абсолютна процесуална предпоставка, обуславяща допустимостта на процеса, респ. липсата и има за процесуална последица оставяне на оспорването без разглеждане и прекратяване на производството по делото на основание чл.159, т.1 от АПК. Касационната инстанция намира за неоснователни и твърденията на частния жалбоподател, изтъкнати в условията на евентуалност, че в случая е налице мълчалив отказ по подадена молба за предоставяне на временна закрила. Съгласно разпоредбата на чл. 58, ал. 1 АПК мълчалив отказ е налице тогава, когато административният орган не се произнесе в срок по направено искане за издаване на индивидуален административен акт. По своята правна същност мълчаливият отказ е фикция, създадена от закона, за да се преодолее бездействието на административния орган да се произнесе по подадено до него искане. Чрез тази фикцията бездействието на органа е приравнено на административен акт като волеизявлението на органа се предполага и то в смисъл на отказ да се удовлетвори искането. Мълчаливият отказ подлежи на съдебен контрол за законосъобразност. Не всяко бездействие на администрацията обаче е мълчалив отказ по смисъла на посочената разпоредба. За да се приложи фикцията на чл.58, ал.1 от АПК, за административния орган следва да е възникнало задължение за произнасяне, т. е. необходимо е той да е сезиран надлежно с искане, по което е компетентен да се произнесе. При липсата на допустимо искане, административният орган няма право, нито задължение да се произнесе. За него не започва да тече срок за издаване на индивидуален административен акт, поради което не са налице условията за прилагане на фикцията по чл. 58, ал. 1 АПК, според която непроизнасянето в срок се счита за мълчалив отказ. В конкретната хипотеза такова искане не е подадено. Съгласно чл. 4, ал. 1 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ) всеки чужденец може да поиска предоставяне на закрила в Република България в съответствие с разпоредбите на този закон, а ал. 2 на същия член предвижда, че искането за предоставяне на закрила се осъществява лично и по собствена воля. Тази законова регламентация налага категоричен извод, че предоставянето на която и да било от формите на закрила се осъществява единствено чрез изрично волеизявление на лицето в тази насока. Законът за убежището и бежанците не предвижда възможност, в която закрилата (международна или временна) може да бъде поискана по електронен път или чрез упълномощен представител. Регистрацията като лице, ползващо се с временна закрила в Република България се извършва с лично явяване в определени учреждения- регистрационно-приемателни центрове или районните управления на МВР в страната и отправяне на искане за това. В настоящата хипотеза чужденецът не се е явил лично в някое от посочените учреждения, за да поиска временна закрила, въпреки че това изискване изрично му е разяснено в отправения до него отговор. След като не е подадено искане за регистрация по законоустановения ред, липсва и задължение на органа да се произнесе по искането, което да формира мълчалив отказ по смисъла на чл. 58, ал. 1 АПК. По изложените съображения изводът на първоинстанционния съд за недопустимост на съдебното производство на основание чл. 159, т. 1 АПК е правилен като изцяло съответстващ на материалния закон. Обжалваното определение е валидно, допустимо и правилно и следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 236 АПК Върховният административен съд, състав на четвърто отделение