Определение № 44 от 05.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 12270/2025 г.

Производството е по чл. 229 и сл. от АПК. Образувано е по частна жалба на В. Н. К. от гр. Варна, подадена чрез процесуалния представител адв. Георгиев, срещу определение № 12627 от 17.11.2025 г., постановено по адм. дело № 2425/2025 г. по описа на Административен съд – Варна, с което е оставена без разглеждане жалбата му против мълчалив отказ на кмета на Община Провадия по подадена молба вх. № УТ-668/25.09.2025 г. за предоставяне на информация и предприемане на действия по издаване на заповед за премахване на незаконен строеж по реда на чл. 225а, ал. 1 от Закона за устройство на територията /ЗУТ/ и е прекратено производството по делото. В частната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на определението, като постановено при неправилно приложение на материалния закон. Излагат се съображения, че съдът неправилно е приел, че в случая мълчаливият отказ не подлежи на оспорване и не е налице незаконосъобразно бездействие на административен орган. Претендира се отмяна на обжалваното определение и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия от друг съдебен състав, а в условията на евентуалност решаване на спора по същество. Ответникът – кмета на Община Провадия, в срока по чл. 232 от АПК не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, като взе предвид, че частната жалба е подадена в срока по чл. 230 от АПК и от надлежна страна, намира същата за процесуално допустима, а разгледана по същество - неоснователна. За да постанови оспореното определение Административен съд – Варна е приел, че липсва годен за оспорване акт, тъй като при подаден сигнал не се формира мълчалив отказ, защото подателя на сигнала не е участник в административното производство по издаване на заповед за премахване на строеж, като адресат на заповед за премахване на строеж по чл. 225а, ал. 1 от ЗУТ е възложителят по аргумент на чл. 225а, ал. 5, т. 5 от ЗУТ. Според съда от това следва, че не е налице мълчалив отказ по сигнал № УТ-668/25.09.2025 г., който да подлежи на обжалване. Прието е от съда също така, че при подаден сигнал и издадено решение по сигнала, но неиздадена заповед за премахване на строеж, не може да се разгледа жалбата по реда на чл. 256, ал. 1 от АПК, защото издаване на заповед за премахване на строеж по чл. 225а от ЗУТ е правомощие, а не задължение. Административният съд е обосновал и извод, че неиздаването на заповед за премахване на строеж не може да се разгледа и по реда на чл. 256, ал. 2 от АПК, защото издаване на заповед за премахване на строеж не е фактическо действие, а правно такова, завършващо с административен акт, както и че подаденият сигнал не е заявление за достъп до обществена информация, защото със сигнала се цели издаване на административен акт. Определението е правилно. Видно от съдържанието на подадената от В. К. жалба пред Административен съд – Варна, предмет на съдебен контрол в първоинстанционното производство е мълчалив отказ на кмета на Община Провадия да издаде заповед по чл. 225а, ал. 1 от ЗУТ или да предостави информация дали е издадена такава заповед, както и да се предприемат действия за избягване на по-нататъшно бездействие на администрацията във връзка с подадена от него молба вх. № УТ-668/25.09.2025 г., в качеството му на собственик на имот, в който е изграден от трето лице незаконен строеж. При така установеното по делото законосъобразен е извода на първоинстанционния съд, че жалбата е недопустима, тъй като липсва годен за оспорване индивидуален административен акт. В ЗУТ липсва правна норма, която да предвижда задължение за компетентния административен орган за произнасяне с акт по сигнал за извършено строителство с нарушения по смисъла на чл. 225, ал. 2 от ЗУТ или по подадена жалба срещу такова строителство. Поради това нито изричният отказ, нито мълчаливият такъв, носят белезите на индивидуален административен акт, подлежащ на съдебен контрол. Законът за устройство на територията е предвидил самосезиране на органа по незаконно строителство по чл. 224 и чл. 225 от ЗУТ или чл. 224а и чл. 225а от ЗУТ в производството по установяване, спиране изпълнението и премахване на незаконни строежи, поради което то не може да бъде инициирано по сигнал на трети лица, тъй като те не могат да претендират неблагоприятни правни последици в чужда правна сфера. Лицата, подали сигнали /жалби/ срещу извършен незаконен строеж, дори и да се засяга тяхна собственост, не са заинтересовани лица, тъй като заповедта по чл. 225а от ЗУТ не създава задължения за тях – адресат на разпореждането за премахване на незаконен строеж е неговият извършител. Поради и това в процесния случай липсва формиран мълчалив отказ, тъй като не е налице нормативно уредено задължение за кмета на Община Провадия да издаде по искане на трето лице административен акт по чл. 225а от ЗУТ, касаещ извършването на незаконно строителство от друго лице в собствения му имот. Правилно административният съд приема също така, че в случая се явяват и неприложими нормите на чл. 256, ал. 1 и ал. 2 от АПК, тъй като искането на жалбоподателя не се отнася за извършване на фактически действия, а за произнасяне на органа с волеизявление в конкретен смисъл, т. е. за издаване на административен акт с конкретно съдържание /иска се издаване на заповед по чл. 225а от ЗУТ/. Следователно неиздаването на такъв акт не представлява бездействие и неизвършване на фактическо действие по смисъла на чл. 256, ал. 1 и ал. 2 от АПК, поради което търсената по този ред защита е недопустима. Правилно е отбелязано от съда също така, че по жалби на В. К. за незаконен строеж в собствения му имот са извършени проверки, т. е. не е налице бездействие от страна на органите за контрол на строителството, както и че по същността си подадените жалби представляват сигнали за незаконно строителство /чл. 119 – чл. 125 от АПК/. Правилен е и извода на административния съд, че подаденият сигнал не е и заявление за достъп до обществена информация, тъй като с него се цели издаване на административен акт, а в производството по Закона за достъп до обществена информация се цели получаване на обществена информация, която вече е създадена. Следователно, както правилно е приел административният съд, оспорването се явява недопустимо, което води до недопустимост и на образуваното по него съдебно производство, подлежащо на прекратяване на основание чл. 159, т. 1 от АПК. С оглед на горното определението следва да се остави в сила като валидно, допустимо и правилно. По изложените съображения и на основание чл. 236 във вр. с чл. 221, ал. 2 от АПК Върховният административен съд, второ отделение,