Определение № 7985 от 17.07.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7385/2025 г.

Постъпила е частна касационна жалба от К. Х.(K. H.), гражданка на Република Турция, чрез адв. Иванова, срещу Определение №20771 от 16.06.2025г. по адм. дело №6194/2025г. по описа на Административен съд – София град(АССГ), с което е отхвърлено искането на лицето за спиране на предварителното изпълнение на принудителна административна мярка, наложена със Заповед №363з-324/20.02.2025г. на Директор на ОД на МВР – Търговище. С частната жалба се навеждат доводи за незаконосъобразност на постановения съдебен акт на състава на АССГ, респ. се настоява за отмяната му и спиране на предварителното изпълнение на обжалвания, при условие, че такова е било допуснато от органа. Писмено възражение в срока по чл.232 АПК не е постъпило. Върховният административен съд, Четвърто отделение, намира така депозираната частна касационна жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна срещу съдебен акт от категорията по чл. 229 ал.1, т. 2 от АПК и в срока по чл. 230 АПК, а разгледана по същество и за основателна. За да обоснове изводите си, с които е отхвърлил искането на частния касационен жалбоподател за спиране предварителното изпълнение на оспорената заповед, първостепенният съд е приел, че искането е допустимо, но разгледано по същество – неоснователно, тъй като не са установени предпоставките на закона за това – наличие на значителна или труднопоправима вреда в сферата на Х.. Настоящият състав на касационна инстанция намира, че на първо място съставът на АССГ неправилно е приел, че издадената заповед на Директор ОД на МВР – Търговище е акт по см. на чл.44 ал.15 от Закона за чужденците в Република България(ЗЧРБ). Видно е от съдържанието на атакуваната заповед, че спрямо частния касатор е била приложена принудителна административна мярка по чл.39а ал.1, т.1 от ЗЧРБ – „отнемане правото на прибиваване в Република България“, поради наличие на основанието по чл.40 ал.1, т.5 ЗЧРБ – „в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната…“. Съгласно общата разпоредба на чл.44 ал.3 ЗЧРБ „Заповедите за налагане на принудителни административни мерки се изпълняват от службите за административен контрол на чужденците, съответно от органите за граничен контрол, след влизането им в сила, освен ако органът, издал заповедта, е допуснал предварително изпълнение“. Освен това законодателят в следващата ал.4 изрично е регламентирал кои заповеди подлежат на „незабавно изпълнение“ (т.е. на предварително изпълнение по силата на закона), а с новелата на чл.44 ал.15 ЗЧРБ(на която се е позовал и административния съдия) е предвидено предварително изпълнение и на заповедите по чл.44 ал.5 ЗЧРБ. В разглеждания случай приложената спрямо лицето ПАМ не попада в предметния обхват нито на изброените хипотези по чл.44 ал.4 ЗЧРБ, нито е обезпечителна мярка по чл.44 ал.5 ЗЧРБ, чието обжалване да се извършва съобразно предписаното в чл.44 ал.15 ЗЧРБ. С оглед на това предварително изпълнение на акта е възможно само в случай, в който органът е допуснал такова по реда и предпоставките на чл.60 ал.5, във вр. с ал.1 АПК. Видно е от съдържанието на оспорената заповед, а и от представената като пълна административна преписка, че не са налице данни за допуснато от органа предварително изпълнение в посочената хипотеза, вкл. и с отделен, последващ негов акт. При това положение подадената жалба срещу акта(ако е в преклузивния за това срок) има суспензивен ефект съгласно общото правило на чл.166 ал.1 АПК. В тази връзка следва да се отбележи и факта, че защитата на частния жалбоподател изрично отбелязва, че искането за спиране е направено само в случай, че органът е допуснал предварително изпълнение, което като необжалвано, се е стабилизирало, респ. за Х. е налице възможност да иска спиране на изпълнението при разглеждане на жалбата и от съда само по реда на чл.166 ал.2 АПК. Първоинстанционният съд е следвало да съобрази, че в дадения случай не е налице допуснато предварително изпълнение по чл.60 АПК, а актът не е от категориите, за които самият ЗЧРБ е допуснал „незабавно изпълнение“ или е посочил, че жалбата не спира изпълнението им. Като не е констатирал това обстоятелство, административният съдия е постановил недопустим съдебен акт, който следва да бъде обезсилен на основание чл. 221, ал. 3 АПК, а съдебното производство по това искане – прекратено. По тези съображения и на основание чл.235 ал.1 от АПК, Върховният административен съд, Четвърто отделение