Определение № 1493 от 05.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 898/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2, вр. чл. 248, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна жалба на адв. С. Ш. от АК – Хасково, в качеството й на особен представител на ответника по делото П. Б. К., срещу определение № 39/02.02.2024 г. по в. т. д. № 419/2023 г. по описа на Пловдивския апелативен съд. С обжалваното определение е оставена без уважение молбата на особения представител за изменение на въззивно решение № 386 от 15.11.2023 г. в частта относно разноските, чрез присъждане в негова полза на допълнителен адвокатски хонорар за всяка инстанция. В частната жалба се излагат доводи за необоснованост, материална и процесуална незаконосъобразност на обжалваното определение. Оспорва се изводът на въззивния съд, че се касае за една претенция, предявена като регресен иск, въз основа на чийто размер следва да бъде определено възнаграждението на особения представител. Изразява се несъгласие и с приетото от въззивния съд, че в конкретния случай националната правна уредба не следва да намери приложение поради това, че нарушава правилата за конкуренцията. Твърди се във връзка с горното, че липсват мотиви относно предпоставките, които националният съд следва задължително да прецени, а именно да извърши самостоятелна преценка и анализ дали Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения противоречи на чл. 101 ДФЕС, вр. чл. 81 и чл. 82 ДЕО. По подробно изложени съображения се моли определението да бъде отменено, ведно със законните последици от това. Против частната жалба в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от страна на ЗК ЛЕВ ИНС АД, чрез процесуален пълномощник, със становище за нейната неоснователност. Съставът на Върховния касационен съд, Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и доводите в жалбата, намира следното: Частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК определение на апелативен съд, при спазване на едноседмичния преклузивен срок и е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна. Въззивният съдебен състав е посочил, че на особения представител са били определени и внесени от ищеца следните възнаграждения – 4 074 лв. и 3 055 лв., съответно за първа и въззивна инстанция. Същите са определени върху материалния интерес от 118 136.45 лв. според действащата Наредба за минималните размери на адвокатските възраграждения към датата на назначаването на особения представител от първата инстанция – 20.07.2022 г. С оглед оплакванията в молбата по чл. 248 ГПК съдът е приел, че по делото е предявен един иск за посочената по-горе сума, а именно регресен иск по чл. 274, ал. 1, т. 1, предл. 3 КЗ (отм.), а не няколко обективно кумулативно съединени иска, поради което определянето на възнаграждението на особения представител не може да се извърши по искания от него механизъм (поотделно за всеки иск). Доколкото само възнаграждението за въззивното производство не е съответствало на минималния размер на НМРАВ, съдът е изложил съображения, че е длъжен да откаже прилагане на националната правна уредба, ако с нея се нарушава забраната по чл. 101, пар. 1 ДФЕС, уреждаща правилата на конкуренцията, съгласно решението по дело С-438/22 на СЕС. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Съгласно решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. за задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от член 101, пар. 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. В решението на СЕС е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Прието е, че това води до абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици. Изложени са и мотиви, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС и в действителност съставлява пречка за прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че с оглед абсолютната нищожност на подобно споразумение националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително и когато предвидените в посочената наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения не могат да представляват и база за определяне на възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗА, още повече, че в случая разпоредбата на чл. 47, ал. 6 ГПК, която е основанието за назначаване на особения представител, предвижда възнаграждението да се определя съобразно фактическата и правна сложност на делото, включително и под минималния за съответния вид работа съгласно чл. 36, ал. 2 ЗА. След преценка на данните по делото съдът констатира, че същото е лишено от фактическа и правна сложност, като в тази връзка споделя доводите на насрещната страна, че и в двете инстанции е проведено по едно съдебно заседание без доказателствени искания, а резултатът по делото е постановен въз основа на утвърдената практика на ВКС по чл. 274, ал. 1, т. 1, предл. 3 КЗ (отм.). С оглед изложеното, предвид изричната разпоредба на чл. 47, ал. 6 ГПК, вр. чл. 36, ал. 2 ЗА относно правилата за определяне на възнаграждението на особения представител, при съобразяване на решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 и като намери определения и заплатен на особения представител адвокатски хонорар за справедлив и обоснован, настоящият съдебен състав приема, че липсват основания за неговото завишаване, независимо дали се касае за един или за множество предявени искове на посоченото по-горе основание. Оплакванията в частната жалба за липса на мотиви са ирелевантни за производството по чл. 274, ал. 2 ГПК. Мотивиран от горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение