Определение № 341 от 12.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1118/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. И. Р. против решение № 1129/09.10.2919 г., постановено по гр.д.№ 105/2019 г. от състав на Окръжен съд – Варна. С писмен отговор, ответникът по касационната жалба я оспорва, като е депозирал и насрещна касационна жалба. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима в частта, в която се обжалва решението. С решението си, съдът е потвърдил решението на първоинстанционен съд в частта, с която са предоставени за упражняване родителските права по отношение на малолетното дете на страните по делото на бащата, като е отменено решението в частта, с която е определен режим на лични отношения с майката и е определен нов такъв. Съдът е приел, че не се установяват лоши морални качества на някой от родителите, въпреки твърденията за това на страните. По отношение на позоваването на въззивницата на неморално поведение от страна на бащата спрямо детето, с твърдения за блудствени действия, то съдът е посочил, че от нито едно от събраните по делото допустими и относими доказателства не може да се направи такъв извод. Прието е, че и майката и бащата на детето работят, искат и имат материални и битови възможности да отглеждат дъщеря си, не се установяват отрицателни прояви на родителите, които да са несъвместими с упражняването на родителски права, отглеждането и възпитанието на деца. Прието е от заключението на вещите лица по допуснатата съдебно-психиатрична експертиза, че у майката към момента на комплексното психиатрично обследване се наблюдава една оформена, систематизирана монотематична налудна система, свързана с темата дете-баща и свръхобгрижването на детето. Според вещите лица това е психично разстройство и покрива критериите на „Персистиращо налудно разстройство“ /F22/ съгласно действащата Международна класификация на болестите, ревизия 10, което са установили, наблюдавайки цялостната й концепция на поведение. Според вещите лица това заболяване на майката нарушава базисната й годност да взема адекватни решения и полага адекватни грижи за него, а не само да полага непосредствените грижи по отглеждането му и възпитанието му, за които дейности родителският й капацитет е задоволителен. Тя не може да взема уместни решения за цялостното развитие на детето в перспектива. Посочено е, че заболяването й би било лечимо, ако се прилага психотерапевтично и медикаментозно лечение. За провеждането на такова, обаче е необходимо критично отношение, т.е. да поиска да се лекува. А лечението би следвало да е продължително, системно и упорито. Съдът е приел в тази връзка, че не се установява по делото майката да е поискала да се лекува, че приема медикаменти и прилага терапия. Без такова всеобхватно лечение с доказан резултат, не би било в интерес на детето, родителските права да бъдат предоставени на майката. Отделно от това, съдът е посочил, че според заключението на вещите лица по допусната от ВОС съдебнопсихиатрична експертиза, майката е показала родителско отношение тип „Симбиоза“. При този тип отношение към детето, майката чувства детето си като основна цел, стреми се да задоволи всички негови нужди, да го предпази от трудностите и проблемите на живота. Родителят непрестанно чувства безпокойство за детето, а то му изглежда малко и беззащитно. Безпокойството се засилва, според вещите лица, когато детето се автономизира и тогава родителят не предоставя на детето си спонтанно пространство за самостоятелност, което би могло да се окаже проблем в развитието на детето в бъдеще. В подкрепа на казаното за наличието на симбиотична връзка съдът е приел,че обичайно бащата говори с детето, като го назовава по име, а майката говори от първо лице множествено число „ние“. За дете на 8 години, детето показва адекватна за нейната и по-голяма от нейната възраст. Такъв модел на поведение, налаган от майката не би способствал, но би спъвал по-нататъшното развитие на момичето и изграждането му като самостоятелна личност, която да развива умения за вземане на самостоятелни решения. Съдът е споделил напълно становището на ДСП и е приел, че майката е с по-нисък родителски капацитет. Тя не зачита потребностите на детето си. Тъй като не зачита потребностите на детето си, като отделна личност си е позволила да променя постоянно местоживеенето на детето, обричайки го на несигурност в продължение на почти година. Посочено е, че майката не се съобразявала с предписанията на специалистите от ДСП. Няма респект от влезлите в сила съдебни актове. Допуснала е детето да пропусне първи си учебен ден и първи клас, като не посещава училище. Лишила го е от образование и най-вече от социална среда, адекватна на възрастта му, в лицето на съученици ,учители, приятели. Игнорирала е правото му на лично пространство, няма позната среда, приятелско обкръжение, решавайки да го укрива. Така тя поддържа у детето си постоянно усещане на „жертва“, влизайки в ролята на спасител. Не е установена промяна и от вещите лица при последователните им срещи с нея, а и при изслушването в последното съдебно заседание на обръщението й към бащата, молбите й и уверенията й към него, изказани с декларативен тон. Израз на незряло поведение и осъзнаване от извършеното от нея е явяването й при провеждане на изслушването на детето от съда на 03.09.2019г., водейки със себе си приятелчета на детето, въпреки забраната да приближава до детето, с оглед наложените мерки за защита с решение по гр.д. № 169/2019г. на В.-ГО, без дори да си задава въпроса, как би се отразило това на детето й. Същият извод се налага при преглед на становището й в молбите след с.з. на 04.09.2019г., в които сочи с увереност, че е изпълнила всички указания на съда, дадени в същото с.з. и е провела всички програми по заповедта за защита. Въз основа на горното, съдът е приел, че майката не разполага с необходимия родителски капацитет, който да й даде възможност да се справи с отглеждането на детето и това да е съобразено с най-добрия интерес на детето. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, при наличието на касационни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК – разрешени в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Първия сочен правен въпрос е, следва ли съдът да следи служебно за интересите на детето при определяне на това, кой от двамата родители да упражнява родителските права. Съдът е обосновал своите изводи относно поставения правен въпрос изцяло въз основа на интереса на детето, като нееднократно е подчертал това в своите мотиви. Въпросът се поставя в контекста на твърдението на касатора, че детето е в риск при бащата, като се интерпретират доказателства по делото, свързани с твърдения за наличие на сексуални посегателства върху детето от страна на бащата. Съдът е приел, че такива доказателства по делото липсват, като твърдението на касатора в тази насока представлява оплакване за необоснованост на съдебното решение, но не следва да се преценяват като наличие на противоречие по правния въпрос, касаещ преценката на интереса на детето при определяне на упражняването на родителските права. Поставя се въпрос, следва ли да се обсъди и вземе предвид желанията и чувствата на детето при определянето на упражняването на родителските права. Съдът е обсъдил и взел предвид изслушването на детето, но е съобразил казаното и него и въз основа на изслушането по делото експертизи – няколко на брой, т.е. съобразил е не само казаното от детето, но го е съобразил и съобразно останалите по делото доказателства, като отново с оглед интереса на детето, безспорно водещ при произнасянето при подобен вид спорове, е приел, че родителските права следва да се упражняват от бащата. Предвид изложеното, липсва соченото противоречие с цитираните решения на ВКС, като следва да се отбележи, че същите са постановени при фактическа обстановка, различна от настоящата и всеки един конкретен казус е различен от фактическа страна, като основен принцип, водещ при определянето на упражняването на родителските права е интереса на детето, като в настоящият случай освен родителския капацитет на двамата родители, съдът се е ръководил изцяло от него, съобразявайки всички доказателства по делото. Горното се отнася и до поставения правен въпрос, свързан с режима на лични отношения с майката, предвид наличието на заповед за защита за период, който към настоящия момент е изтекъл, а за останалия период съдът отново се е водил от интересите на детето, обосновайки се с приетите по делото съдебни експертизи. Психичното заболяване не е определено от съда като водещо при определянето на упражняването на родителските права. Същото е обсъждано при направените изводи относно родителския капацитет на двамата родители, като съдът не е отрекъл изобщо възможността упражняването на родителските права да се предоставя на родител, който страда от психично заболяване, поради което поставения в тази насока правен въпрос е неотносим към спора и производството по чл.288 ГПК в случая. Предвид изложеното, не са налице касационни основания относно допустимостта на касационното обжалване. Водим от горното, съставът на ВКС