Определение № 148 от 08.01.2025 г. на ВАС по адм. д. № 9566/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на кмета на Община Варна против Определение № 7257 от 12.07.2024 г., постановено по адм. дело № 860 по описа за 2024 г. на Административен съд – Варна. Релевира нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 209, т. 3, предл. първо АПК. Иска отмяната му. Ответникът по частната жалба – Г. А. А. с постоянен адрес в гр. Варна, на [улица]не изразява становище по нея в срока по чл. 232 АПК. Частната жалба е подадена от надлежна страна, адресат на обжалваното определение, в срока по чл. 230 АПК и срещу подлежащ на касационен съдебен контрол съдебен акт, който е неблагоприятен за нея, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С обжалваното определение е оставено без уважение искането на частния жалбоподател за изменение на Определение № 5830/06.06.2024 г. по адм. дело № 860/2024 г. на Административен съд – Варна, в частта за разноските. По делото се установява следното от фактическа и правна страна: Производството по адм. дело № 860/2024 г. по описа на Административен съд – Варна е образувано по жалба на Г. А. А. от гр. Варна против мълчалив отказ на кмета на Община Варна да завери подадена от А. с нейно Заявление, рег. № АУ030555BH/26.03.2024 г., молба-декларация във връзка с извършване на обстоятелствена проверка за признаване на право на собственост върху невдижим имот, находящ се в гр. Варна, на [улица], представляващ жилищна едноетажна сграда. С писмо, рег. № РД24010442BH_001/23.05.2024 г. (л. 20 от първоинстанционното дело) административният орган изпратил до съда окомплектована административната преписка във връзка с подадената от А. жалба. С това писмо уведомил, че е издал Удостоверение, рег. № АУ030555BH_012BH/21.05.2024 г. (л. 2 от административната преписка), с което е извършил исканата от А. административна услуга за заверка на подадената от нея молба-декларация. Посочил, че предвид положителния за първоинстанционната жалбоподателка и ответник по частната жалба резултат от административното производство, е отпаднал правния й интерес за водене на съдебното производство и поискал прекратяването му на основание чл. 159, т. 1 АПК. С разпореждане [номер] от 30.05.2024 г. по адм. дело № 860/2024 г. (л. 23, пак там), административният съд указал на А., в 7-дневен срок от получаване на съобщението за постановяване на това разпореждане, да посочи с изрична писмена молба дали поддържа подадената от нея първоинстанционна жалба. С молба, С.д. № 7949/04.06.2024 г. по описа на Административен съд – Варна (л. 26, пак там), А. уточнила, че на 21.05.2024 г. компетентният административен орган е извършил исканата от нея административна услуга по заверка на молба-декларация във връзка с извършване на обстоятелствена проверка за признаване на право на собственост върху невдижим имот. Повторила искането си от първоинстанционната жалба за присъждане на разноски за съдебното производство, вкл. адвокатски хонорар. С Определение № 5830/06.06.2024 г. по адм. дело № 860/2024 г. на Административен съд – Варна, този съд, като се мотивирал, че, в конкретния случай, е налице хипотезата на чл. 155, ал. 1, предл. първо АПК, е оставил без разглеждане жалбата на Г. А. против мълчалив отказ на кмета на Община Варна да завери подадена от нея със Заявление, рег. № АУ030555BH/26.03.2024 г., молба-декларация във връзка с извършване на обстоятелствена проверка за признаване на право на собственост върху невдижим имот, находящ се на [улица] гр. Варна и е прекратил производството по делото. Наред с това съдът, аргументирайки се че кметът на Община Варна е станал причина за завеждане на делото, е осъдил последния да заплати на А. направените от нея по делото разноски в размер на 1010.00 лв., представляващи внесена държавна такса и адвокатско възнаграждение. С молба по делото, С.д. № 8893 от 20.06.2024 г. кметът на Община Варна отправил искане до съда за изменение на Определение № 5830/06.06.2024 г. в частта за разноските. Постановен е обжалвания в настоящото производство резултат. Съдът се е мотивирал, че заплатеното от първоинстанционната жалбоподателка и ответник по частната жалба адвокатско възнаграждение е в рамките на размера за съответния вид правна помощ, предвиден в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредба/та) и не са налице основания за намаляването му, респ. за удовлетворяване на искането за изменение на Определение № 5830/06.06.2024 г. в частта за разноските предвид нормата на чл. 36, ал. 2, изр. второ от Закона за адвокатурата (ЗАдв.). Допълнил е, че в кориците на първоинстанционното дело не е налице и становище на административния орган за прекомерност на претендираното от А. адвокатско възнаграждение. Определението е валидно, допустимо и правилно. В съответствие с материалния закон е преценката на първоинстанционния съд да не извърши поисканото от частния жалбоподател в производството по чл. 248, ал. 1 ГПК редуциране на присъденото в полза на А. с Определение № 5830/06.06.2024 г. по адм. дело № 860/2024 г. на Административен съд – Варна адвокатско възнаграждение. Съгласно чл. 36, ал. 1 ЗАдв. адвокатът има право на възнаграждение за своя труд. То се определя въз основа на сключен договор за правна защита и съдействие, като уговореният между страните размер на същото трябва да бъде справедлив и обоснован, но не по-нисък от предвидения в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения – чл. 36, ал. 2 от с.з. В този смисъл задължението да не се уговарят и заплащат по-ниски размери на адвокатските хонорари от тези, определени за съответния вид правна помощ по Наредба № 1 от 09.07.2004 г., произтича от нормативен акт с ранг на закон, а не от подзаконовия акт – Наредбата. Законът за адвокатурата е действащ нормативен акт, който, на основание чл. 58, ал. 1 от Конституцията на Република България, гражданите са длъжни да спазват и изпълняват, а съдът да прилага. В случая присъденият в полза на А. размер от 1000.00 лв. е съобразен с действително направените от нея разходи за защита от адвокат, съответства на предвидения по чл. 8, ал. 3 от Наредбата минимум и отчита всички обстоятелства, характеризиращи делото – поведението на частния жалбоподател, дал повод за завеждане на делото, изхода на правния спор, неговия предмет, фактическата и правна сложност на делото, съществуващия нематериален интерес, видът и количеството на осъществената в полза на ответника по частната жалба правна помощ. Поради това правилно е прието в атакувания съдебен акт, че това възнаграждение не следва да бъде намалявано. Настоящият състав на касационната инстанция не споделя изразеното от частния жалбоподател становище за приложение по казуса на Решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22. Задължителната сила на решенията на СЕС, постановени по преюдициални запитвания на националните юрисдикции, каквото е процесното, не означава, че те имат пряко приложение и че компетентният национален съд е длъжен да ги съобразява по всички правни спорове, които решава и на всички инстанции. Задължителната им сила е израз на принципа, че сходните казуси трябва да се решават по сходен начин, поради което определяща е фактическата обстановка по конкретния правен спор. Това означава, че тълкуването, което СЕС дава има за основна цел да подпомогне националния съд при решаването на конкретен случай, респ. СЕС съобразява даденото от него тълкуване с конкретните факти по главния спор и ги излага в своето решение. Затова тълкуването на СЕС в решенията по преюдициални запитвания не е абстрактно, а е съобразено с конкретна фактическата обстановка. Не се установява сходност между казуса по административното дело, по което е постановено обжалваното определение и казуса, разгледан в процесното решение на СЕС, поради което и с оглед липсата на валидно заявено в хода на първоинстанционното производство възражение от кмета на Община Варна по чл. 78, ал. 5 ГПК, правилно съдът не е съобразил даденото от СЕС по дело C-438/22 по описа на този съд тълкуване на чл. 101, пар. 1 от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС). По изложените съображения, обжалваното определение, като правилно, следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 236 АПК, във вр. с чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение, Първа колегия