Определение № 39 от 18.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 44/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2 във вр. с ал. 2, изр. първо ГПК. Образувано е по две частни жалби, съответно с вх. № 19131 от 23.10.2019 г., подадена от адв. Д. Д. К., в качеството й на особен представител на М. Д. Х., и с вх. № 20201 от 08.11.2019 г., подадена от Л. М. Б., в качеството й на синдик на М. Д. Х., чрез процесуалния си пълномощник, срещу определение № 3319 от 10.10.2019 г. по в.т.д. № 2241/2019 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, 15 състав, с което Л. М. Б., в качеството й на синдик в производство по несъстоятелност по отношение на длъжника М. Д. Х. по дело № 3199 от 2014 г. по описа на Окръжния съд в централен Лондон, е осъдена да заплати на адв. Д. Д. К. от САК сумата от 500 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за въззивното производство. Като проследява хронологично процесуалните си действия и тези на съда във въззивното производство, особеният представител на ответника в първоинстанционното производство релевира оплакване за недопустимост на обжалвания съдебен акт, евентуално – за неговата неправилност, поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че въззивната инстанция не е дала указания за внасяне на депозит от въззиваемия за възнаграждението на особения представител на насрещната страна за тази инстанция. Излага съображения, че възнаграждението на назначения особен представител се дължи чрез съда, а не директно на назначения адвокат, който не е страна по делото в лично качество, поради което и изплащането на това адвокатско възнаграждение се извършва от съда, назначил особения представител. Допълнително аргументира, че определеното адвокатско възнаграждение е в занижен размер спрямо действително дължимия. По тези съображения моли за обезсилване, евентуално – отмяна на атакуваното определение. В частната жалба, подадена от синдика на М. Д. Х., чрез процесуалния му пълномощник, се аргументира недопустимост на обжалваното определение, евентуално – неговата неправилност като незаконосъобразен съдебен акт. Твърди се, че предвид характера на вторичното/спомагателно производство по несъстоятелност възнаграждение на назначения на ответника особен представител изобщо не следва да се присъжда, а ако такова все пак се дължи – то е заплатено в размер на 500 лв. още за производството пред първата инстанция и включва цялостния ангажимент на особения представител пред всички съдебни инстанции. В условията на евенуалност и ако се приеме дължимост на възнаграждението за въззивната инстанция, счита, че то е определено от въззивния съд в завишен размер. Моли се за обезсилване или отмяна на обжалваното определение. В постъпили писмени отговори на депозираните частни жалби всяка от страните изразява становище за неоснователност на частната жалба на насрещната страна и поддържа собствените си доводи за недопустимост или неправилност на въззивното определение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: Частните жалби са процесуално допустими – подадени са от легитимирани страни, в предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен едноседмичен срок и са насочени срещу подлежащ на обжалване съдебен акт от кръга на посочените в чл. 274, ал. 1, т. 2 във връзка с ал. 2, изр. първо ГПК. Разгледани по същество, частната жалба на особения представител е основателна, а тази на синдика – неоснователна. За да постанови обжалваното определение, с което Л. М. Б., в качеството й на синдик в производство по несъстоятелност по отношение на длъжника М. Д. Х. по дело № 3199 от 2014 г. по описа на Окръжния съд в централен Лондон, е осъдена да заплати на адв. К. от САК сумата от 500 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за въззивното производство, съдът е посочил, че въззивното производство е образувано по жалба на М. Д. Х., подадена чрез назначения му особен представител, срещу решение № 566 от 26.03.2019 г., постановено по т.д. № 730/2018 г. по описа на Софийски градски съд, с което спрямо длъжника М. Д. Х. е открито на основание чл. 3, § 3 от Регламент (ЕО) № 1346/2000 (отм.) във вр. с чл. 759 ТЗ спомагателно производство по несъстоятелност на територията на Република България по искане на синдика в основното производство по несъстоятелност, открито спрямо длъжника М. Д. Х. в качеството му на търговец. Констатирал е, че особеният представител на ответника в първоинстанционното производство е назначен на основание чл. 47, ал. 6 ГПК, съгласно която разпоредба разноските за него са за сметка на ищеца, който дължи възнаграждение на особения представител на ответника и за осъщественото процесуално представителство пред въззивната инстанция без оглед изхода на делото. Изложил е съображения, че, доколкото възнаграждението не е внесено от въззиваемия в хода на въззивното производство, то следва да бъде постановено определение за принудителното му събиране по реда на чл. 77 ГПК, като ищецът по делото бъде осъден да заплати на адв. К. сумата от 500 лв. Определението е неправилно. Особеният представител на ответника е назначен при условията на чл. 47, ал. 6 ГПК, като с оглед основанието за назначаването му разноските за него са за сметка на ищеца, а не за сметка на бюджета на съда, в която насока е и определението на първоинстанционния Софийски градски съд, с което е назначен особеният представител. Възнаграждението за особения представител се дължи авансово от ищеца за всяка инстанция и не е обусловено от изхода на спора, тъй като основанието за заплащането му е възмездяване на труда на назначения на насрещната страна особен представител, който е назначен с цел разглеждане и разрешаване на спора по делото при условията на състезателност. Размерът на възнаграждението се определя от съда, внася се авансово от ищеца по сметка на съда и се изплаща от съда на съответния особен представител, а с крайния съдебен акт, съобразно изхода на делото, съдът присъжда разноските в тежест на съответната страна. Ето защо, не може да бъде споделено становището на процесуалния представител на синдика, че възнаграждение на особения представител на ответника изобщо не се дължи или, ако се дължи, се изчерпва с внесения депозит за производството пред първата инстанция. Дължимостта на възнаграждението на особения представител не зависи от изхода на спора, вкл. и по подадена от особения представител въззивна жалба, който с това си действие упражнява процесуалните права на ответника. Съгласно приетото в т. 6 на Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС възнаграждението на особения представител, назначен от съда, следва да бъде разграничено от отговорността за разноски, която се реализира с оглед постигнатия правен резултат по спора при наличие предпоставките на чл. 78 ГПК. Това възнаграждение винаги е дължимо, а може да бъде възмездено като разноски при определен изход на спора, след като бъде заплатено от ищеца, съобразно указаното в чл. 46, ал. 6 ГПК и чл. 48, ал. 2 ГПК, които го определят като задължено лице, а ако решението е в полза на ищеца, то и заплатеното възнаграждение може да бъде подчинено като дължимост на правния режим, определящ отговорността за разноски. В настоящия случай, въззивната жалба срещу първоинстанционното решение е подадена от особения представител на ответника, като при администрирането й не е дадено своевременно указание на ищеца и същият не е бил задължен да внесе дължимото съгласно чл. 47, ал. 6 ГПК възнаграждение в хода на въззивното производство. Този пропуск на съда правилно е отстранен с Определение № 2655 от 02.08.2019 г. след постановяване на въззивното решение, но неправилно с атакуваното определение и след невнасяне по сметка на съда на определеното възнаграждение, въззивният съд е осъдил ищеца да заплати дължимото на особения представител адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция директно на назначения особения представител, който не е страна по делото, вместо по сметка на въззивния съд, откъдето след постъпването му същото да бъде изплатено на особения представител чрез съда. Това налага отмяна на обжалвания въззивен съдебен акт и осъждане на ищеца да заплати възнаграждение за особения представител на ответника по сметка на Апелативен съд – София, дължимо за въззивното производство. Относно размера на определеното на особения представител адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция, настоящият състав на ВКС намира за неоснователни релевираните от частните жалбоподатели оплаквания за неговото занижаване, респ. – завишаване. След като особен представител на страната по разглеждания ред може да бъде само адвокат, съгласно чл. 32 ГПК, то и размерът на дължимото от ищеца възнаграждение следва да бъде определен от съда с акта за назначаването му, като този размер се съобразява с указаното в чл. 36, ал. 1 ЗАдв, препращащ към Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, с оглед установяване минималното възнаграждение за вида процесуална дейност. Няма пречка, при констатирана фактическа и правна сложност на делото, съдът да определи по-висок размер на възнаграждението, тъй като само той е органът, в чиято дискреция е както преценката за назначаване на особения представител, така и служебно осъществявания контрол за законосъобразно и справедливо съдопроизводство. В тази връзка, натоящият състав на ВКС намира размера на адвокатското възнаграждение на особения представител за справедливо и законосъобразно определен от въззивния съд. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение