Определение № 13 от 28.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3148/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал.2, предл.1, вр. чл.274, т.2 и чл.248, ал.3 ГПК. С определение № 260001/12.08.2020 г. по в. гр. д. № 115/2020 г. на Врачанския окръжен съд е допълнено на основание чл.248 ГПК постановеното по делото въззивно решение № 138/02.06.2020 г., като ответникът И. А. Г. е осъден да заплати на адвокат К. К., назначен за негов особен представител по чл.47, ал.6 ГПК, сумата 300 лв. възнаграждение за процесуално представителство, осъществено пред въззивната инстанция. Срещу така постановеното определение е подадена частна жалба вх. № 260420/28.08.2020 г. от адвокат К. К., особен представител на ответника И. Г.. Частният жалбоподател поддържа, че възнаграждението на особен представител, назначен от съда, следва да се разграничава от отговорността за разноски, която се реализира с оглед постигнатия правен резултат по спора, при наличие на предпоставките по чл.78 ГПК. Това възнаграждение винаги е дължимо, а разноски в полза на ищеца могат да му бъдат присъдени съобразно изхода на спора едва след като той заплати възнаграждението, съобразно чл.47, ал.6 ГПК и чл.48, ал.2 ГПК, които го определят като задължено лице. При така изложените съображения частният жалбоподател намира за неправилен извода на въззивния съд, че възнаграждението за въззивна инстанция на особения представител на ответника следва да бъде заплатено от ответника, а не от ищеца. Насрещната страна А. М. С. не взема становище по повод подадената частна жалба. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, приема следното: Правото на възнаграждение на особения представител по чл. 47, ал. 6 ГПК е регламентирано в същата разпоредба, която гласи, че особеният представител се назначава на разноски на ищеца. С т. 6 на ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че възнаграждението за особен представител е винаги дължимо, а може да бъде възмездено като разноски при определен изход на спора, след като бъде заплатено от ищеца, който е задълженото лице. С оглед цитираната задължителна съдебна практика, изводът на въззивния съд, че възнаграждението за въззивната инстанция на особения представител следва да бъде заплатено от ответника, а не от ищеца, е неправилен. Допуснато е смесване на отговорността за разноски по чл.78 ГПК, обусловена от изхода на делото, със задължението за заплащане на възнаграждение на назначения по реда на чл.47, ал.6 ГПК особен представител, изрично регламентирано като задължение на ищеца. На особения представител се дължи авансово възнаграждение от ищеца за всяка инстанция, без същото да е обусловено от изхода на спора, тъй като основанието за заплащането му е възмездяване на труда на назначения на насрещната страна особен представител. Безспорно, в случай че делото е решено в полза на ищеца, същият разполага с възможността да иска присъждане на разноските за платеното възнаграждение. Тази възможност обаче е следваща самото плащане на възнаграждението, т. е. присъждането на разноски на ищеца предпоставя същият да е платил възнаграждението на особения представител. По изложените съображения, настоящият състав намира, че обжалваното определение следва да бъде отменено като неправилно и да се постанови друго, с което ищецът да бъде осъден да заплати на особения представител на ответника възнаграждение за производството пред въззивната инстанция в размер на 300 лева /триста лева/. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение