Определение № 379 от 28.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2662/2024 г.

С молба вх. № 22043 от 27.11.2025 г. Г. Т. Г. чрез пълномощника му адвокат М. А. е поискал да се допълни решение № 634 от 28.10.2025 г., постановено по настоящото дело, като съдът се произнесе изцяло по предявения иск, включващ и площта, намираща се между т. Г и Д и зелената линия, пресичаща триъгълника, целия с площ 9 кв. м., обозначен с буквите Б, В, Г и Д на скицата по приложение № 11 от комплекната съдебно техническа експертиза, за която част искът е отхвърлен, а решенията в отхвърлителната част са обезсилени. Ответниците по молбата А. О. Н. и М. О. Н. чрез пълномощника им адвокат В. Р. оспорват същата и считат, че съдът се е произнесъл според приетото за установено, че имотната граница е тази, отразена по кадастралния план от 1933 г. Искането по чл. 250 ГПК за допълване на касационното решение е неоснователно. Спорът по делото е по иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР относно имотната граница между поземлен имот *** и ***, като ищецът Г. Т. Г. е твърдял, че площ от 10 кв. м. неправилно вместо към неговия поземлен имот *** е заснета към поземлен имот ***, собственост на ответниците А. О. Н. и М. О. Н.. Първоинстанционният съд е приел, че имотната граница е отразена в кадастралния план от 1933 г. и в кадастралната карта е допусната грешка, но площта на реалната част, заснета към имота на ответниците е 9 кв. м. Уважил е иска за 9 кв. м. площ с формата на триъгълник с основа зелената линия, която пресича площта от 9 кв. м., намираща се между т. Б, В, Г и Д на скица приложение № 11 към заключението по комплексната съдебно-техническа експертиза (неразделна част от съдебното решение) и страни от двата края на същата по стената на жилищна сграда с идентификатор *** и по заснетата регулационна граница между поземлен имот *** и *** до т. Б и В на скица приложение № 11 към заключението по комплексната съдебно-техническа експертиза, която площ неправилно е заснета като част от ПИ с идентификатор *** по КККР на район *, [населено място]. Решението, с което искът е уважен е влязло в сила с постановяване на определение № 1795 от 10.04.2025 г., с което не е допуснато касационно обжалване по касационната жалба на ответниците А. О. Н. и М. О. Н.. С касационното решение е прието, че с това произнасяне искът е уважен изцяло, поради което са обезсилени въззивното и първоинстанционното решения в отхвърлителната им част за площ от 1 кв. м., описана между точки Г, Д и зелената линия, която пресича площта, намираща се между т. Б, В, Г и Д на скица приложение № 11 към заключението по комплексната съдебно-техническа експертиза. Видно от скицата, която е неразделна част от съдебното решение в площта, очертана съобразно имотната граница по плана от 1933 г. и границата по кадастралната карта липсва площ от 1 кв. м., за която искът да бъде отхвърлен. Затова и с касационното решение е обезсилено произнасянето на съда в отхвърлителната част. Следва да се посочи, че с оглед правомощията на касационния съд по чл. 293 ГПК след обезсилване на въззивното и първоинстанционното решение в отхвърлителната част, не би могло да бъде постановено решение по същество на спора, а липсва предмет, по който делото би могло да бъде върнато за ново разглеждане. Обстоятелството, че при уважаване на иска първоинстанционният съд е допуснал противоречие при словесното описание на границите на реалната част от имота на ищеца, заснета към имота на ответниците и въприетото от съда графично отразяване по скицата на вещото лице, която е неразделна част от съдебното решение, не съставлява непълнота на съдебното решение. Посоченото противоречие следва да се отстрани по реда на чл. 251 ГПК чрез тълкуване на решението от първоинстанционния съд при съобразяване на извода му, че имотната граница е тази отразена в плана от 1933 г. и същата касае реалната част от 9 кв. м. отразена на приложение № 11 към заключението по комплексната съдебно-техническа експертиза между т. Б, В, Г и Д и несъответното на така формираната воля индивидуализаране в словесната част при описание на допусната в кадастралната карта грешка позоваване на зелената линия, която касае плана от 1986 г. и с която по никакъв начин не може да се свърже разликата в площта между уважения иск за 9 кв. м. и обезсиленото с касационното решение произнасяне за разликата до 10 кв. м. С молба вх. № 20514 от 7.11.2025 г. А. О. Н. и М. О. Н. са поискали изменение на касационното решение № 634 от 28.10.2025 г., постановено по настоящото дело, в частта за разноските. Ответникът по молбата Г. Т. Г. оспорва същата. С определение № 1795 от 10.04.2025 г. по настоящото дело не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта за уважаване на иска по чл. 54, ал. 2 ГПК по касационната жалба на ответниците А. О. Н. и М. О. Н.. С касационното решение е прието, че предявеният от Г. Т. Г. против А. О. Н. и М. О. Н. иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР е изцяло основателен, поради което е обезсилено произнасянето на въззивния и първоинстанционния съд за отхвърляне на иска за разликата от 9 кв. м. до 10. кв. м. и съответно са присъдени всички направени в съдебното производство от ищеца разноски в размер общо на 5729.34 лв. (2074.34 лв. за първоинстанционното производство, включващи заплатена държавна такса, възнаграждение за вещи лица и 1000 лв. адвокатско възнаграждение; 1100 лв. за въззивното производство, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение и 2555 лв. за касационното производство, включващи заплатена държавна такса за допускане на касационно обжалване и за разглеждане на касационната жалба, 1000 лв. адвокатско възнаграждение за подаване отговор на касационната жалба на ответниците и 1500 лв. адвокатско възнаграждение за изготвяне на касационната жалба на ищеца). А. О. Н. и М. О. Н. поддържат, че материалния интерес по делото е нищожен, спрямо размера на присъдените разноски и се позовават на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа и искат на ищеца да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение от 400 лв. за всяка инстанция или 1200 лв. за трите инстанции, тъй като присъдените разноски са прекомерни. Възражението за прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение е процесуално допустимо само в частта относно адвокатско възнаграждение от 1000 лв. за подаване отговор на касационната жалба на ответниците А. О. Н. и М. О. Н., доколкото по тази жалба е постановено само определение по чл. 288 ГПК без провеждане на открито съдебно заседание. Искането за намаляването на разноските, дължими на ищеца, до минималния размер от 400 лв. с оглед материалния интерес по делото обаче е неоснователно. Трайна е практиката на ВКС по приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК, включително и задължителните разяснения в диспозитива и мотивите към него по т. 3 на Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС, че се дължи преценка на съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото (доказателствени факти и доказателства, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите въпроси), като следва съвместно да се прилагат принципа за достъпност на адвокатска защита като гаранция за достъп до правосъдие, възмездният характер на тази защита със зачитане на разумно и пропорционално определяне на възнаграждение, което да е обективно и справедливо. В случая в касационната жалба на ответниците са били оспорени фактическите и основаните на тях правни изводи на съда, формирани въз основа на многобройни доказателства – писмени, гласни и няколко експертни заключения. В подадения от процесуалния представител на ищеца отговор са изложени конкретни съображения за неоснователност на всеки от многобройните доводи с аргументация, основана на събрания доказателствен материал и съответните правни разрешения. Делото се отличава с висока фактическа и правна сложност, поради което заплатеното от ищеца за отговора на касационната жалба на ответниците възнаграждение от 1000 лв. не е прекомерно. В останалата си част възражението за прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение от 1000 лв. за първоинстанционното производство, 1100 лв. за въззивното производство и 1500 лв. по подадената от ищеца касационна жалба, е преклудирано. В практиката на ВКС (определение № 36/26.01.2015 г. по ч.гр.д. № 5936/2014 г. I г.о.) е разяснено, че тълкуването на нормите на чл. 78, чл. 80 и чл. 248 ГПК налага извода, че искането за присъждане на разноски от едната страна и възражението за прекомерност на насрещната страна са логически материалноправно обвързани, а така поначало и процесуалноправно обвързани по време. Срокът в нормата на чл. 80 ГПК касае не само искането на страната за присъждане на разноски, а всички искания на страните във връзка със спора по разноските, който по същността си е материалноправен и свързан с предмета на делото. Когато страната, която се позовава на прекомерност, е имала възможност да се запознае и вземе отношение по искането на насрещната страна за разноски в рамките на производството, то тя не може да го изтъква като основание за изменение на присъдените разноски по реда на чл. 248 ГПК. Следователно, когато по делото е имало открити съдебни заседания и страната, която прави възражение за прекомерност, е била редовно призовавана за тях, тя следва да заяви искането си по чл. 78, ал. 5 ГПК срещу направеното искане за разноски до приключване на устните състезания в съответната инстанция. След този момент в посочената във въпроса хипотеза възражението за прекомерност е преклудирано. В случая до приключване на производството пред районния, окръжни и касационния съд в проведените открити съдебни заседания ответниците не са направили възражение за прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение, поради което и последното се явява преклудирано, а съответно основаното на него искане по чл. 248 ГПК е неоснователно. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение