Определение № 9561 от 21.08.2024 г. на ВАС по адм. д. № 7683/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229-236 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба, подадена от М. С. А., чрез пълномощник адв. Котов, против определение № 13594 от 01.08.2024г., постановено по адм. дело № 7640/2024г. по описа на Административен съд София-град, с което не е уважено искането по чл. 293, ал. 4 АПК за спиране изпълнението на заповед № РСЛ17-РД09-31/20.01.2017г. на кмета на Столична община район „Слатина“ до решаване на делото с влязъл в сила съдебен акт по висящото исково производство с правно основание чл. 292 АПК. С доводи за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост се претендира отмяна на определението и постановяване на спиране на изпълнението на заповед № РСЛ17-РД09-31/20.01.2017г. Ответникът – кмет на Столична община район „Слатина“, чрез процесуален представител юрк. Дъбов, в писмен отговор на частната жалба, излага доводи за нейната неоснователност и моли за оставяне в сила на определението. Претендира разноски - юрисконсултско възнаграждение. Върховният административен съд, в настоящия състав, като взе предвид, че частната жалба е подадена в срока по чл. 230 АПК и от надлежна страна, намира същата за процесуално допустима, а разгледана по същество за неоснователна. Обжалваното определение е постановено по реда на чл. 293, ал. 4 АПК във висящо исково производство, образувано по искова молба на настоящата частна жалбоподателка по установителен иск с правно основание чл. 292 АПК за признаване за установено, че не дължи изпълнение на заповед № РСЛ17-РД09-31/20.01.2017г. на кмета на Столична община район „Слатина“, с която е наредено изземване на общинско жилище, находящо се в гр. София, [жк], [адрес], на основание чл. 65, ал. 2 от Закона за общинската собственост (ЗОС), от М. С. А. и членовете на нейното семейство /домакинство/, които го държат без основание. За да остави без уважение заявеното в исковата молба особено искане за спиране на изпълнението, първоинстанционният съд е приел, че не се сочат доказателства за настъпване на "значителна и трудно поправима вреда" по смисъла на чл. 293, ал. 4 АПК. Определението е обосновано и съобразено с доказателствата по делото. Разпоредбата на чл. 293, ал. 4 АПК дава възможност на съда при предявен иск по чл. 292 АПК, да постанови спиране на принудителното изпълнение до разрешаване на спора, ако то би могло да причини на ищеца значителна и трудно поправима вреда. В случая са налице две от кумулативно изискуемите предпоставки по чл. 293, ал. 4 АПК за спиране на изпълнението - висящо исково производство по чл. 292 АПК и образувано изпълнително производство срещу ищцата, видно от покани за доброволно изпълнение от 07.03.2019г.; 13.10.2020г.; 27.05.2024 г. Не е налице обаче, както правилно е приел административният съд, третата предпоставка, а именно: да е установено, че изпълнението би могло да причини на ищцата значителна и трудно поправима вреда, т.е. такава вреда, която не е естествена последица от изземване на общинския имот. Изложените доводи, както в особеното искане за спиране в исковата молба, така и в частната жалба, касаят евентуални неудобства за оспорващата поради това, че е пенсионер, трудно подвижна и страдаща от дискова херния, но не съставляват „значителна и трудно поправима вреда“, дадени в кумулация, по смисъла на визираната по-горе разпоредба. Съдебната практика трайно приема, че в категорията на трудно поправимите вреди не попадат тези от материално или финансово естество. В тежест на ищеца е да докаже настъпването на значителни вреди. При това той следва да установи, както че съществува реална опасност да понесе такива вреди, така и че същите са "значителни" по размер. Размерът на евентуалните вреди е пряко обвързан с преценката за тяхната значителност, т.е. преценката е обвързана с установения евентуален размер на вредата. В случая по делото не са представени доказателства, установяващи размера на евентуалните вреди, с оглед преценката на тяхната „значителност“. Не могат да бъдат приети и наведените индиректни доводи за "трудно поправима вреда", засягаща здравословното състояние на ищцата. Както обосновано е преценил първостепенният съд, представената по делото етапна епикриза от 25.07.2024г. за проведена консултация с невролог, с вписана водеща диагноза: [диагноза], не сочи на такова влошено здравословно състояние, което да създава риск от дългосрочно и трайно влошаване при евентуално принудително изпълнение на акта. Не са представени доказателства за временна или трайно намалена работоспособност вследствие на поставената диагноза. Освен това, видно от данните по делото, ищцата е настанена в общинското жилище заедно с пълнолетната си дъщеря, поради което са неоправдани притесненията й, че трябва да извършва физически действия по събиране на личния багаж, което потенциално ще доведе до влошаване на физическото й състояние. За тези дейности би могла да съдейства нейната дъщеря, също настанена в общинския имот. Предвид изложеното обжалваното определение следва да се остави в сила. С оглед изхода на делото и своевременно заявената претенция за разноски от ответника, М. С. А. дължи юрисконсултско възнаграждение в минимален размер от 100 лв., определен по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 37 ЗПП и чл. 24 от Наредба за заплащане на правната помощ. Водим от горното Върховният административен съд,