Определение № 67 от 22.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4133/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Софийска градска прокуратура срещу определение № 273198 /31.08.2021 г., постановено по в.гр.д. № 4821 /2020 г. на Софийски градски съд, с което на основание чл.248, ал.3 ГПК е оставена без уважение молба на Прокуратурата на Република България с искане за изменение на постановеното по делото на 13.07.2021 г. съдебно решение № 264713 в частта за разноските – присъдено възнаграждение в размер на 730 лева по ЗАдв. За да постанови обжалваното определение по молба на П. въззивният съд е приел, че е определил правилно разноските по делото. Основанието за сключването на договора (за правна помощ) е чл.38 ЗА, поради което и доколкото съдът не може да изследва дали реално са налице предпоставките за сключване на договора на това основание, на процесуалния представител на въззиваемия ищец – адв. В. Б. от САК следва да се присъди адвокатски хонорар в размер на 730 лева, който е съобразен с разпоредбата на чл.7, ал.2, т.3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Частният жалбоподател поддържа, че въззивният съд неправилно е приел, че размерът на адвокатското възнаграждение следва да се определи по реда на чл.7, ал.2, т.3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а не по чл.7, ал.2, т.4 от същата. Ответната страна П. К. Т. не е подал отговор на частната жалба. По основателността на частната жалба настоящият състав намира следното: С въззивното решение е потвърдено първоинстанционно решение в частта, с която Прокуратурата на Република България (нататък и П.) е осъдена да заплати на П. К. Т. на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ сумата 8 000 лева, представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди. Въззивният съд е намерил за неоснователна въззивната жалба на П. срещу присъденото обезщетение и като последица от изхода на делото е осъдил П. да заплати на П. К. Т. адвокатско възнаграждение в размер на 730 лева. Въззивната жалба е подадена срещу цялата уважена част от иска – срещу целия размер 8 000 лева, за който той е уважен. Въззивният съд е намерил въззивната жалба за изцяло неоснователна. При този изход от въззивното производство ответникът във въззивното производство има право на адвокатското възнаграждение съразмерно с отхвърлената част от жалбата – определено върху спорния материален интерес – върху сумата 8 000 лева. Настоящият състав приема, че в случая е приложима разпоредбата на чл.7, ал.2, т.3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г., тъй като материалният интерес е 8 000 лева - по-нисък от 10 000 лева. Така се получава размерът 580 + 5 % върху 3 000 лева, което е равно на 580 лева + 150 лева, което е равно на 730 лева. Това съгласно наредбата е минималният размер на адвокатското възнаграждение. От изложеното следва, че въззивният съд правилно е определил минималния размер на адвокатското възнаграждение, поради което частната жалба е неоснователна, а обжалваното определение е законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Воден от изложеното съдът