Определение № 3299 от 27.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4097/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 19975 от 20.07.2023 г. на К. С. Д. и Л. С. Д., подадена чрез адвокат К. А., срещу въззивно решение № 713/26.05.2023 г. по в. гр. д. № 3207/2022 г. на Окръжен съд - Пловдив. В касационната жалба се поддържа, че решението е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. Второ и трето ГПК, както и по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните; 2. Длъжен ли е въззивният съд, в качеството си на втора инстанция по съществото на материалноправния спор, в мотивите към решението си да обсъди и извърши преценка поотделно и в съвкупност на всички доказателства и правнорелевантни факти по делото; 3. Следва ли съдът да даде указания във връзка с разпределение на доказателствената тежест на страните. Какви указания дава съдът в доклада по чл. 146 ГПК, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси са необходими специалния знания и в този случай допуска ли служебно експертиза; 4. Счита ли се правото на строеж упражнено, ако етажът-обект в сграда/сградата е построена след изтичане на петгодишния срок по чл. 67 ЗС, но не от лицето, в чиято полза то е било учредено, а от учредителя на това право, или от собственика на земята; 5. Може ли в този случай собственикът на земята да се позове на давността по чл. 67 ЗС, или разпоредбата на чл. 118 ЗС е приложима независимо коя страна по договора за учредяване право на строеж е реализирала строителството; 6. От кой момент правото на строеж за конкретен обект в сграда се трансформира в право на собственост – дали от завършване на конкретния обект в сграда, състояща се от множество обекти, до степен на груб строеж или от завършване на цялата сграда в груб строеж, т. е. с изпълнение на външните стени и покрива й. Ответниците по касация – С. М. Д., С. Д. Д. и К. Д. Д., чрез адвокат М. Б.-П., са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърдят, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорват жалбата и по същество. Претендират заплащане на сторените в настоящото производство разноски. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустимa. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение №3250/10.10.2022 г. на РС- Пловдив по гр.д. № 5454/2021 г., с което е признато за установено по отношение на К. С. Д. и Л. С. Д., че С. Д. Д., К. Д. Д. и С. М. Д. са собственици на самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, находящ се на адрес: [населено място], район „Ю.“, [улица], етаж 2, ап. 1, с площ от 84,83 кв.м., със съответните идеални части от общите части на сградата – сутерен и таван, който самостоятелен обект се намира на етаж 2, в сграда с идентификатор ****. Въззивният съд е приел, че С. Д. и брат му К. Д. са закупили дворно място на 22.07.1963 г., като между 1970-1973 г. С. и съпругата му К. Д. са построили първия жилищен етаж от процесната сграда. Въз основа на влязла в сила съдебна спогодба по гр. д. № 1313/1974 г. на Районен съд – Пловдив, К. Д. и С. Д., починал на 27.02.2002 г., са придобили в режим на СИО собствеността върху процесния недвижим имот. Посочено е, че тъй като съгласно ЗСГ имало ограничения за собствеността на гражданите относно притежанието на недвижими имоти, К. и С. Д. с договор за дарение през 1977 г. учредили право на строеж на втори етаж на жилищната сграда на дъщеря си Л. Д.. С последващ договор за дарение от 23.01.1978 г., Л. Д. прехвърлила учреденото право на строеж на брат си Д. Д., чийто наследници са ищците в настоящото производство. По делото е назначена и приета тнехническа експертиза, от заключението на която се установява, че вторият жилищен етаж е нанесен в кадастралния план след попълването на кадастралната основа около 1995 г., поради което няма данни за точния момент на построяването му. Разрешението за строеж от 20.06.1977 г. е издадено на името на общия наследодател С. Д. и дъщеря му Л., съответно архитектурният проект е одобрен на 28.11.1977 г. По делото е представена данъчна декларация на С. Д. от 1998 г., в която е декларирано, че спорният етаж от къщата е построен през 1977 г. Въззивният съд е обсъдил гласните доказателства наред с останалите доказателства по делото. Посочил е, че според свидетелката К. вторият етаж от къщата е построен от С. и К. Д. през времето, когато синът им Д. Д. е бил военнослужещ, като строежът е започнал около 1980-1982 г. Според свидетеля Б. къщата е била построена от Д., който се занимавал с майсторите, а впоследствие от раждането на детето му се нанесъл да живее на втория етаж. Съдът е констатирал несъответствие в показанията К., доколкото Д. Д. е роден през 1957 г. и отбиването на задължителната военна наборна служба е в периода между 1976 г. и 1978 г., поради което ако строежът на етажа е започнал след 1980 г., той не е построен от родителите на Д., докато е бил войник. Съдът, като е съпоставил гласните доказателства с останалите данни по делото, е приел, че вторият етаж е построен от родителите на Д. с техни средства. Посочил е, че не са ангажирани доказателства относно твърдението, че учреденото право на строеж в полза на ответницата Л. представлява симулативна сделка, извършена единствено с цел избягване на забранителни норми на ЗСГ. За недоказано е преценено и твърдението, че вторият етаж е построен до степен „груб строеж“ след изтичане на петгодишната давност за упражняване на правото на строеж от Д. Д.. Прието е, че към 1978 г., когато суперфицията е учредена, строителството не е било започнало, поради което вещноправният ефект на на суперфицията е настъпил в полза на Д. Д. към момента на построяване на етажа. Между наследодателя на ищците и неговите родители, финансирали построяването на етажа, са възникнали само облигационни отношения. Ето защо предявеният положителен установителен иск за собственост е приет за основателен. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Първите два въпроса, касаещи дейността на въззивната инстанция, са разрешени в съответствие с практиката на ВКС, в т.ч. посочената и от касаторите. Въззивният съд е обсъдил приетите по делото доказателства относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е практиката на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил относимите доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Обсъдил е доводите на касаторите, вкл. възражението за изтекла погасителна давност на правото на строеж, като е приел, че правото на строеж е учредено през 1977 г., а сградата е построена в периода 1980-1982 г., т.е. преди изтичане на петгодишния давностен срок. Следва да се посочи, че съгласно т. 2 от ТР № 1/2013 г., ОСГТК, въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат действия по посочване на относими към спора доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Във въззивната жалба липсват релевантни оплаквания в посочения смисъл, както и доказателствени искания от страна на ищците, които да са отхвърлени от въззивния съд, поради което да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна с оглед допуснати съществени процесуални нарушения от съда. Следва да се има предвид, че съобразно принципите на състезателност и на равнопоставеност на страните в процеса, съдът няма задължение да им посочва дали ангажираните от тях доказателства са достатъчни, за да установят съответното им твърдение или възражение. Третият, четвъртият и петият въпрос също не предпоставят допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Те са свързани с предпоставките, при наличието на които правото на строеж се счита за упражнено. Съобразно приетото в т. 1 от ТР № 1/2011 г., ОСГК, правото на строеж по смисъла на чл. 67 ЗС е упражнено при изграждането на сградата до степен „груб строеж“ или завършване на съответния етап на строителството в хипотезата на чл. 152 ЗУТ, както при учредено право на строеж за цялата сграда на един правен субект, така и когато той го прехвърли за отделни обекти на трети лица. Законът не поставя условие фактическото изграждане на обекта да бъде осъществено от лицето, притежаващо правото на строеж, нито СМР да са осъществени с негови средства. Въззивният съд е приел от доказателствата по делото, че вторият етаж от жилищната сграда е построен не само до степен „груб строеж“, но и до етап, годен за обитаване от Д. Д. и неговото семейство, преди изтичане на петгодишния срок след учредяване на суперфицията. Правото на строеж е упражнено и от него е възникнала суперфициарна собственост за наследодателя на ищците. Въззивното решение не е процесуално недопустимо. Константно в съдебната практика се приема, че съдебното решение е недопустимо, когато съдът е допуснал отклонение от диспозитивното начало или ако без да е надлежно сезиран с разглеждането на спора, е постановил решение - такива са случаите, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата - чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; или се е произнесъл при липса на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; при оттегляне или отказ от иска, когато не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, и др. В настоящия случай порок от сочената категория не се открива, като наведените доводите на касаторите сочат несъгласие с фактическите констатации на съда. Не е налице и посоченото основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира с необоснованост на въззивното решение. Тези твърдения представляват касационни оплаквания и не могат да се проверят в производството по чл. 288 ГПК. В него не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. С оглед изложеното, не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Предвид изхода на делото касаторите следва да заплатят на С. М. Д., С. Д. Д. и К. Д. Д. разноските по делото в размер на 800 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за производството по чл.288 ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.