Определение № 100 от 23.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1298/2014 г.

Производството е с правно основание чл.247 от ГПК. Образувано е въз основа на постъпилата от М. Х. Н., С. К. Б., М. К. М., М. Р. Л. и Н. Н. Л., чрез процесуалните им представители адвокатите Й., В. и Я., молба с вх.№ 4377 от 15.04.2015г. /повторно посочена с молба с вх.№ 944 от 28.01.2016г./ за поправка на допусната очевидна фактическа грешка в определение № 108 от 25.03.2015г. по гр.д.№ 1298 по описа за 2014г. на Върховен касационен съд, с което съдът остави без уважение тяхно искане за изменение на постановеното решение № 202 от 12.12.2014г. в частта за разноските и за допълване на същото с присъждане на други разноски. Считат, че допуснатата от съда фактическа грешка се състои в неправилния извод, че разноските посочени в представените договори за процесуално представителство с № 39949, 40134 и 39983 са уговорени за първото, а не за настоящето повторно касационно производство. Изразяват становището си, че ако тази фактическа грешка не беше допусната, крайнният резултат от произнасянето на съда по искането за изменение и допълване на постановения съдебен акт, би бил различен. За постъпилата молба, на противната страна е изпратено съобщение и в определения срок е получен отговор с вх.№ 1836 от 17.02.2016г. от процесуалния представител, с което я оспорва като неоснователна. Отделно по делото /на страница 293/ е налице отговор с вх.№ 6024 от 22.05.2015г., с който се възразява, че молбата, тъй като има характер на жалба е недопустима. Алтернативно, ако съдът се произнася по искането, желае да се има пред вид направеното възражение за прекомерност и факта, че разноските са направени при старата редакция на Наредба №1 за минималните размера на адвокатските възнаграждения, в която по трудови дела, размерът следва да бъде определено при база от 150лв. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,с оглед направеното искане за поправка, преценявайки, че не е необходимо разглеждането му в открито съдебно заседание, след справка по материалите на делото, намира същото за неоснователно. Съображенията: На 12.12.2014г. ВКС постанови решение № 202 по делото. На 23.01.2015г. ВКС постанови решение № 21, с което допусна поправка на фактическа грешка при постановяване на решение № 202. На 10.02.2015г. ВКС постанови решение № 51, с което остави без уважение искането на касатора [фирма] за поправка в диспозитива на решение № 21 от 23.01.2015г. На 24.04.2015г. ВКС постанови решение № 150, с което остави без уважение искането на касатора за тълкуване на решение № 21 от 23.01.15г. На 25.03.2015г. ВКС постанови определение № 108, с което остави без уважение искането на настоящите молители за изменение на решение № 202 от 12.02.2014г. в частта, в която е присъдено възнаграждение на адвокат Й. за оказана безплатна адвокатска помощ на М. Р. Л. и Н. Н. Л. от по 200лв. и в частта, в която е отхвърлено искането на М. Х. Н., С. К. Б., М. К. М. за присъждане на разноски пред касационната инстанция от по 2 000лв. за адвокатско възнаграждение, както и искането за допълване на решение № 202 от 12.02.2014г. с присъждане на направени разноски за адвокатско възнаграждение пред всички инстанции. Съдът подробно е мотивира изводите си както досежно искането за изменение /позова се на ТР № 6/2013г. по т.д.№ 6/12г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което меродавен е момента на плащане на разноските, на материалноправния характер на нормата на чл.7 ал.1 т.1 от Наредба №1, приложима в редакцията преди изменението с ДВ бр.28/2014г., в която не е предвидено обратно действие/ и относно искането за допълнение /поради липса на представени доказателства за реално направени разноски във връзка с разглеждане на делото пред настоящата касационна инстанция/. Сега настоящият състав е сезиран с искане за поправка на фактическа грешка на цитираното определение № 108, аргументирано с твърдението, че е погрешен извода на съда, че „производството по касационно обжалване на решението на В. по в.гр.д.№ № 973/2013г. всъщност е първото касационно обжалване, за което разноски вече са присъдени”. Мотивите на искането сочат, че със същото се иска съдът да се произнесе по въпроса за разноските за трети път /след първото обсъждане при постановяване на решение № 202 по съществото на спора и второто -при постановяване на определение № 108 по реда на чл.248 ГПК/. Молителите не се позоват на допуснато несъответствие между формирана в мотивите и изразена в диспозитива воля, а изразяват несъгласието си с формираната и ясно изразена воля на съда. С оглед на изложеното, като счита, че няма допусната грешка и несъответствие между формирана и изразена воля, настоящият съдебен състав намира подадената молба по чл.247 ГПК за неоснователна, поради което