Определение № 3710 от 23.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4735/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба вх. №22291/09.10.2023г на Н. И. Г. срещу определение №2268/ 15.09.2023г. по в.ч.гр.д. № 1667/2023г на Софийски апелативен съд. След като с определение е пректарил производството по делото с определение №1753 от 10.07.2023г, приемайки че частната жалбоподателка Н. И. Г. десезира съда с инстанционна проверка на определение от 13.12.2022г по гр.д №1698/2021г на СГС ,с което е била оставена без уважение нейна молба за освобождаване от държавна такса по заведен иск, срещу преграждащото определение на въззивния апелативен съд е постъпила частна жалба с отправено искане на страната за освобождаване от държавна такса и предоставяне на правна помощ. С обжалваното понастоящем определение молбата е разгледана и двете искания на жалбоподателката (по депозирано от Н. И. Г. в срок за изпълнение на дадени от съда указания „възражение- протест – искане” с вх.№19551/28.08.2023г) са оставени без уважение Въззивният съд е взел предвид приложена декларация за гражданско и имотно състояние, данните от която в частта за притежавано недвижимо имущество е съпоставил с нарочна справка от АВ, Служба по вписванията,приложена в първоинстанционното производство (вх.№73353/04.11.2022г) ,видно от която Г. притежава няколко невижими имота и от което притежание би могла да реализира доходи. Същите данни за имуществено състояние,мотивирали първоинстанционния СГС да остави без уважение искането за освобождаване от държавна такса, след преценка са довели и въззивния съд до оспорвания от Г. извод при администриране на постъпилата жалба, че не са налице нито предпоставките на чл.23, ал.3 от ЗПрП ,т.е страната да няма средства за заплащане на адвокатско възнаграждение, нито има основание по чл. 83, ал. 2ГПК за освобождаване на страната от задължението за внасяне на държавна такса по депозираната частна жалба ,като способ, чрез който по преценка на съда за липса на достатъчно средства, страната може да преодолее задължението си за внасяне на държавна такса като изискване за редовност на жалбата, извън уредените в чл. 83, ал.1 ГПК и специалните закони хипотези на недължимост на държавната такса по силата на закона. Жалбоподателката Н. И. Г. поддържа възражения за нищожност,неправилност и незаконосъобразност на атакувания съдебен акт ,както и на предходните действия и актове на съдилищата,които не разглеждат делото в разумен срок и препращат жалбите й. Счита че съдът е длъжен да й назначи служебен повереник и да я освободи от внасяне на държавна такса ,тъй като е на 73 години, страда от заболявания доходите й са от декларираната пенсия. Жалбата е допустима ,постъпила е в срок от надлежна страна Разгледана по същество е неоснователна. Имущественото състояние на лицето, подало молба за правна помощ, се взема предвид от съда и е условие за нейното допускане,тъй като чл.23, ал.3 от ЗПрП предпоставя преценка има ли страната средства за заплащане на адвокатско възнаграждение. По идентичен начин преценка следва да изгради съда по висящо пред него съдебно производство ,за да приложи чл. 83, ал.2 ГПК по молба на страната, като вземе предвид включително декларираното имуществено състояние (чл. 83,ал.2 т.2 ГПК) и констатираните в тази връзка обстоятелства (чл. 83, ал.2 т.7 ГПК) което е предпоставка за законосъобразен и обоснован извод ,че страната няма достатъчно средства да заплати дължимата държавна такса. Пенсионната възраст и наличието на заболявания на молителя също се вземат предвид при дължимата преценка, но не обуславят задължение за съда да освободи лицето от задължението за внасяне на държавна такса, при установено имущество от естество да осигури средствата ,включително като се съобразява и размера на задължението. При така взетите предвид от състава на Софийски апелативен съд обстоятелства, обжалваното определение е допустимо и валидно, явява се законосъобразно и следва да бъде потвърдено, поради което Върховният касационен съд, с-в на III –то г.о.