Определение № 8914 от 16.09.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8617/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по частна жалба на Г. Г. К., представлявана от редовно упълномощен процесуален представител, против Определение № 18657/15.05.2026 г., постановено от Административен съд София - град, по адм. д. № 3847/2026 г. Частният жалбоподател оспорва извода на съда за наличието на основания за оставяне на предявения от ищцата иск без разглеждане и прекратяване на производството по него. Въпросът относно надлежния ответник не представлявал формална нередовност, а бил свързан с процесуалната легитимация и допустимостта на производството. По отношение на ответника, съдът следвало да се произнесе с акт по допустимост, а не с акт, касаещ редовността на предявения иск. Поддържа се, че ответник в производството следва да е Върховен административен съд, като орган, постановил акта, чиято нищожност се претендира, тъй като в конкретното производство не се формирало класическо спорно отношение между материалноправните страни. Иска се отмяна на обжалваното определение връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на производството. Частната жалба е подадена от надлежна страна в предвидения в АПК срок, поради което е процесуално допустима. По същество е неоснователна по следните съображения: Производството по реда на чл. 128а АПК за обявяване нищожност на решение е исково. В разпоредбите на АПК не се съдържат норми, уреждащи страните, формата и съдържанието на исковата молба, предявена по реда на чл. 128а АПК, поради което и на основание чл. 144 АПК се прилагат правилата на ГПК. Исковата молба следва да отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 2 ГПК, като съдържа посочване и индивидуализация на ответника. Извън правомощията на съда е да действа служебно при конституиране на страните, като липсва задължение и за даване на указания на ищеца срещу кого да насочи иска си и кой трябва е надлежния ответник в конкретното производство. В практиката си съдилищата нееднократно са посочвали, че надлежната процесуална легитимация на ответника е абсолютна положителна процесуална предпоставка за възникване на правото на иск и следователно - за неговата допустимост. Върховният административен съд не е сред лицата, срещу които е насочен искът по чл. 128, ал. 1, т. 8 от АПК. По силата на чл. 26, ал. 1 от ГПК страни в производството са лицата от чието име и срещу които се води делото. Правни последици от съдебното решение настъпват за страните по материалното правоотношение, респективно в съдебното производството, по което е постановен акта, чиято отмяна се иска, но не и за съда. Провеждането на съдебно производство срещу нелегитимен ответник ще доведе до недопустимост на обжалваното решение. В закона липсва регламентация за възможност или задължение за произнасяне с отделени актове по отношение на редовността и допустимостта на предявен иск с правно основание чл. 128а от АПК. Редовността на исковата молба обуславя нейната допустимост, поради което съдът обосновано и законосъобразно, при установяване на нередовност, изразяваща се в непосочване на легитимен ответник в производството въпреки дадените изрични указания в тази насока е приел, че сезирането е недопустимо и образуваното производство следва да се прекрати. Следва да се отбележи, че и в частната жалба продължава необосновано да се твърди, че ответник в производството следва да бъде Върховен административен съд, а не страните, участвали в производството, приключило с постановяване на решението, чиято отмяна се иска. След като исковата претенция е недопустима, като насочена срещу ненадлежен ответник, предявеният от Г. К. иск обосновано и законосъобразно е оставен без разглеждане на основание чл. 130 от ГПК вр. чл. 144 от АПК, а съдебното производството по делото е прекратено. Предвид горното и на основание чл. 221, ал.2 във връзка с чл. 236 от АПК, Върховен административен съд, четвърто отделение