Определение № 191 от 16.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2447/2023 г.

Образувано по частна жалба от Й. Б. М. чрез пълномощник адв.П. М., против определение № 542 от 12.04.2023 г. по в.гр.д. № 857/2022 г. по описа на ОС – Плевен, постановено в производство по чл.248 ГПК. В частната си жалба жалбоподателя твърди, че постановеното въззивно определение е неправилно и незаконосъобразно. Твърди, че във фазата по извършване на делбата делото няма обжалваем финансов интерес, за разлика от производството по делба в първата и фаза, където е налице „същински материален интерес“. Излагат се още оплаквания, че въззивният съд не е съобразил обема на уважаване на въззивната жалба - не е уважена изцяло, нито наведените доводи за възможността да се намали адвокатското възнаграждение под минималния му размер по Наредба № 1/ 2004 г. на ВАдвС, обосновано с решение на СЕС по съединени дела С-427/16 и С-428/16. В срока по чл. 276, ал.1 ГПК е депозирано писмено становище от насрещната страна В. К. Н. чрез адв. М. К. от АК – П., в което са изложени съображения за неоснователност на частната жалба. Като взе предвид данните по делото, настоящият състав на ВКС намира следното: С решение № 44/09.02.2023г. постановено по в.гр.д. № 857/2022 г. на ОС – Плевен, по въззивна жалба на В. К. Н. подадена чрез адв.М. К., е отменено Решение № 260047/16.09.2022 г., постановено по гр. дело № 6245/2020 г. на Плевенски районен съд за извършване на делбата с обявяване на окончателен разделителен протокол по чл.350 ГПК и последващо теглене на жребий, вместо което въззивният съд е извършил делбата, като е разпределил два от делбените имоти между страните по реда на чл.353 ГПК, а третия делбен имот е изнесен на публична продан. Със същото решение въззивният съд е осъдил Й. Б. М. да заплати на адв. М. Г. К. от АК – П. (като пълномощник на въззивника В. Н.) на осн. чл.38 ал.2 от ЗАдв. вр. с чл.7 ал.4 вр. ал.2 от Наредба № 1 от 9.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, сумата от 10007 лв. за възнаграждение пред въззивната инстанция. С Определение № 542 от 12.04.2023 г. по в.гр.д. № 857/2022 г. по описа на ОС - Плевен, е оставена без уважение молба по чл. 248 ГПК на Й. М. за изменение на Решение № 44/09.02.2023 г. по в.гр.д. № 857/2022 г. по описа на ОС – Плевен, в частта му за разноските. За да постанови определението си, въззивният съд е приел, че е неоснователно оплакването на молителя с молбата по чл.248 ГПК за липса на доказателства, че страната и адвоката са близки или че е налице някоя от другите хипотези на закона, защото било достатъчно да е представен договор, сключен между страната и адвоката, в който да се посочи, че договореното възнаграждение не е заплатено от страната, а е безплатно на основание чл.38, ал.1, т.3 пр.2 от Закона за адвокатурата, като не се нуждае от доказване отношението между клиент и адвокат и съдът не е длъжен да изследва наличието или липсата на предпоставките за безплатната правна помощ, в която насока е цитирал съдебна практика, и второ, защото в случая е депозиран и на л.29 по делото се намира договор за осъществявана безплатна правна помощ. По отношение на размера на дължимото адвокатско възнаграждение е прието, че в случая има материален интерес, и той е цената на дела от недвижимото имущество, предмет на делбата, принадлежащ на обжалващата страна, поради което и това оплакване на молителя е счетено за неоснователно. При общата стойност на делбените имоти в размер на 267 850 лв., дялове на двамата съделители по 1/ 2 ид.ч., е прието, че стойността на един дял е равна на 133 925 лв. и именно това е обжалваемия интерес за въззивника, а не стойността на възложените му имоти. С оглед материалния интерес, съдът е приел, че възнаграждението на адвоката следва да се определи по чл.7 ал.4 вр.ал.2 от Наредба № 1 от 9.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, и при интерес от 100 000 лв. до 500 000 лв., е в размер на 8650 лв. плюс 4 % за горницата над 100 000лв., което в случая се развнява на сумата от 10007 лв./ 8650 лв. + 1358 /. Съдът е изтъкнал, че това е минималния размер на възнаграждението по смисъла на чл.36 ЗАдв. към момента на представяне на договора, провеждане на съдебното заседание и постановяване на решението, и че предвид чл.38, ал.2 ЗАдв не може да определи размер на адвокатското възнаграждение под минималния такъв в посочения размер. Частната жалба е допустима. В случая възнаграждението на адвоката по реда на чл.38, ал.2 ЗАдв се определя от съда, при което направеното с молбата на насрещната страна по чл.248 ГПК възражение за неговата прекомерност, се явява направено в срок. Настоящето производство е частно въззивно такова по чл.274, ал.2 ГПК, вр.чл.248, ал.3, изр.второ ГПК, съгласно решението по т.24 на ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС. С оглед задължителните разяснения, обективирани в ТР № 6/15.01.2019 г. по тълк.д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, касационният състав в настоящото въззивно производство по чл.274, ал.2 ГПК не е обвързан от оплакванията с частната жалба, а следва да извърши цялостна проверка на обжалваното определение, като сам служебно провери всички правнорелевантни факти и събрани доказателства, и въз основа на тях да реши въпросите, включени в предмета на производството. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, в случаите на оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие по чл. 38, ал.1 ЗАдв, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски според изхода на спора, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, определено от съда в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв. Разпределянето на отговорността за разноски се осъществява по правилата на чл. 78, ал. 1 и, ал. 3 ГПК, приложими за всяка инстанция. В практиката на ВКС е изяснено, че за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв пред съответната инстанция, е достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 ЗАдв, или такова съгласие между страната по делото и нейния адвокат да е обективирано по друг начин /напр. устно в протокол от съдебно заседание, в пълномощно с последващо извършване от адвоката на действия по делото/, като не е необходимо страната предварително да установява и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ – в този смисъл напр. определение № 163/13.06.2016 г. по ч.гр.д.№ 2266/2016 г., ГК, І г.о. на ВКС, определение № 319 от 09.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2186/2019 г., ГК, ІV г. о. на ВКС, определение № 45 от 22.01.2020 г. по ч. гр. д. № 4456/2019 г., ГК, ІІІ г. о. на ВКС, определение № 50375 от 03.11.2022 г. по ч. гр. д. № 1338/2022 г., ГК, ІV г. о. на ВКС. Само формалното позоваване на разпоредбата на чл. 38 или на чл.38, ал.2 от ЗАдв не е достатъчно, за да възникне в полза на адвоката основание да претендира и получи възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ, без да е посочено (било в договор или по друг начин) конкретно основание от кръга на изчерпателно визираните в т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 от ЗА, т.е. в коя категория лица по т.1-3 на чл.38, ал.1 ЗАдв попада страната, при които само конкретно посочени категории лица законът допуска уговаряне на безплатна адвокатска защита по делата, в който смисъл е практиката на ВКС ( решение № 165 от 26.10.2010 г. по т. д. № 93/2010 г., ТК, ІІ т. о. на ВКС, определение № 507 от 19.09.2018 г. по ч. т. д. № 1972/2018 г., ТК, ІІ т. о. на ВКС, определение № 119 от 29.03.2022 г. по гр. д. № 1071/2022 г., ГК, ІV г. о. на ВКС ), която се споделя и от настоящия касационен състав. В настоящето дело въззивният съд, макар да е изложил мотиви кое е достатъчно да се установи наличие на основание по чл.38, ал.2 ЗАдв да се определи възнаграждение за оказана безплатна правна защита, не е извършил правилна преценка на представения във въззивното производство договор за правна защита, и дали същият удостоверява посочване на основанието по чл.38, ал.1, т.3, пр.2 от ЗАдв, както е приел в мотивите си въззивния съд. Видно от съдържанието на този договор - на л.29 от делото, в него само е посочено, че предмет на договора е „оказване на безплатна правна защита и съдействие, изразяващо се в изготвяне на въззивна жалба и процесуално представителство пред ПОС“ и договореното възнаграждение е „подлежащо на присъждане на основание чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата“, и не се съдържа в него изявление на кое от основанията по чл.38, ал.1 в трите подточки /т.1-т.3/ страната и адвоката се позовават, за да обосноват безплатната защита, т.е. не е налице съвпадащо изявление на страната и адвоката, че страната попада в някоя от изчерпателно посочените категории лица по т.1-т.3 на чл.38, ал.1 ЗАдв. Такова изявление няма и в инкорпорираното на същия л.29 под договора, пълномощно, доколкото в текста на пълномощното въобще няма изявление за начина на възнаграждаване на адвоката. В молбата до въззивния съд на Й. М. по чл.248 ГПК, подадена чрез пълномощника й адв.П. М., изрично е направено оплакване за липсата в договора за правна защита на заявяване на коя от трите хипотези по чл.38, ал.1 ЗАдв е сключен договора за безплатна защита, в отговора по тази молба от насрещната страна по чл.248, ал.2 ГПК, подаден чрез адв.М. К. (на л.53) също не е направено такова уточнение, нито с този отговор е представен документ, от който да се установи, че страната и адвоката отстраняват пропуска в договора като уточняват в коя от хипотезите на чл.38, ал.1 ЗАдв той е сключен. При тези обстоятелства не може да се приеме, че по делото е установено наличие на законово основание съда да определи възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2, изр. 2 ЗАдв, и обжалваното определение като неправилно следва да се отмени, като касационния съд, встъпвайки в правомощията на въззивна инстанция, да измени въззивното решение в частта за разноските, като отмени осъждането на Й. М. да заплати на адв.М. К. възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв в размер на 10007 лв. При установена липса на основание за определяне въобще на възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв за адв.К. за въззивната инстанция, не следва да се обсъждат другите оплаквания на частния жалбоподател, отнасящи се до начина на определяне на неговия размер и неговата прекомерност. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение: