Определение № 2495 от 13.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1502/2026 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищеца по делото А. Г. В., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. С. С. срещу определение № 635/27.02.2026 г., постановено по частно възз. гр. дело № 363/2026 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно определение е оставена без уважение частната жалба на касатора-ищец срещу (т.е. потвърдено е) определение № 1314/19.01.2026 г. по гр. дело № 423/2026 г. на Софийския градски съд (СГС), с което е прекратено пред този съд производството по делото и същото е изпратено по компетентност на Административния съд – София-град (АССГ). Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплаквания и съображения за неправилност на въззивното определение, поради неправилно тълкуване на чл. 2в от ЗОДОВ и нарушение на принципите за независим и безпристрастен съд, заложени в чл. 6, § 1 от КЗПЧОС и чл. 47 от ХОПЕС. В изложението към частната касационна жалба, също чрез адв. С., като общи основания по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) длъжен ли е националният съд да дерогира националните правила за подсъдност, ако те водят до разглеждане на делото от съд, намиращ се в йерархична зависимост от ответника, в противоречие с изискването за независим и безпристрастен трибунал по чл. 47 от ХОПЕС; и 2) представлява ли хипотезата на иск срещу Върховния административен съд (ВАС) по чл. 2в от ЗОДОВ основание за прилагане на общата гражданска подсъдност по чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, с цел осигуряване на институционална безпристрастност. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като поддържа, че първият от тези въпроси е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение от 19.12.2024 г. по дело С-369/23 на Съда на Европейския съюз (СЕС). По отношение на втория въпрос касаторът сочи допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като поддържа, че липсвала практика на ВКС, разграничаваща приложното поле на т. 1 и т. 2 на чл. 2в, ал. 1 от ЗОДОВ при ответник върховен съд, както и че произнасянето по въпроса щяло да предотврати противоречива практика и да запълни празнота в защитата срещу „съдът съди себе си“. Жалбоподателят сочи и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение, като счита, че в мотивите си апелативният съд признал наличие на институционален конфликт, – че актовете на АССГ ще се обжалват пред ответника ВАС, но въпреки това потвърдил изпращането на делото на АССГ, което според касатора съставлява логическо противоречие и отказ от правосъдие. Също в тази връзка се поддържа още, че според посоченото по-горе решение на СЕС, ключовият извод е при искове срещу върховен съд националната система да предложи механизъм, изключващ всяко основателно съмнение в безпристрастността, като жалбоподателят счита, че „административната верига АССГ-ВАС“ не предлага такъв механизъм, докато „гражданската верига СГС-САС-ВКС“ е напълно независима от ответника ВАС. За да потвърди първоинстанционното определение на СГС, с което делото е изпратено по подсъдност на АССГ, въззивният съд е установил, че с исковата си молба жалбоподателят е предявил срещу ответника ВАС осъдителни искове за обезщетения за имуществени и неимуществени вреди от нарушение на правото на ЕС, свързано с правораздавателната дейност на ВАС, IV-то отд. по адм. дело № 10405/2024 г. Предвид обосноваването на исковите претенции за вреди, настъпили от правораздавателната дейност на ВАС поради нарушение на правото на ЕС, апелативният съд е приел, че исковете следва да се разгледат по реда на АПК, като е възприел и цитирал разясненията, дадени с решение № 16/02.03.2021 г. по гр. д. № 1914/2020 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, а именно: Според общото правило на чл. 14, ал. 1 от ГПК, всички граждански дела са подведомствени на гражданските съдилища. Споровете за отговорността на държавата за вреди, причинени от нарушение на правото на ЕС, са гражданскоправни и по общо правило те подлежат на разглеждане от гражданските съдилища по реда на ГПК. Налице са няколко законодателни изключения, първото от които е въведено с измененията на чл. 1 от ЗОДОВ (ДВ, бр. 30/2006 г.), когато от подведомствеността на гражданските съдилища са изключени исковете за отговорността на държавата и общините за вреди, причинени от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, като същите се разглеждат от административните съдилища по реда на АПК. С чл. 2в от ЗОДОВ (ДВ, бр. 94/2019 г.) от подведомствеността на гражданските съдилища са изключени и се разглеждат по реда на АПК, и исковете за отговорността на държавата от нарушение на правото на ЕС от правораздавателната дейност на административните съдилища. В заключение, по така изложените съображения въззивният съд е приел, че делото следва да се изпрати по компетентност на АССГ, с оглед местожителството на ищеца, въпреки че решението му би било обжалваемо пред ВАС, който е ответник по предявените от ищеца искове. По наведените от жалбоподателя основания за допускане на касационното обжалване на така постановеното въззивно определение, съдът намира следното: Двата правни въпроса, формулирани от страна на касатора, изхождат единствено от застъпваната от него теза по делото, че ако исковете му по чл. 2в от ЗОДОВ срещу ВАС бъдат разгледани по реда на административното правораздаване (съгласно разпоредбите на чл. 2в, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ, чл. 128, ал. 1, т. 6 и чл. 203, ал. 3 от АПК), то би било накърнено правото му на справедлив процес, въведено като принцип с разпоредбите на чл. 47 от ХОПЕС и чл. 6, § 1 от ЕКПЧОС, тъй като, според него, АССГ се намирал в „йерархична зависимост“ от ответния ВАС и това било в противоречие с изискването за независим и безпристрастен съд. Видно от мотивите към обжалваното въззивно определение, САС не е обсъдил никой от двата правни въпроса, формулирани от страна на жалбоподателя, респ. – не е дал разрешение по тях, поради което те не са обуславящи правните му изводи за постановяването на обжалваното определение и, следователно – никой от тях не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, съгласно имащите задължителен характер указания и разяснения, дадени с т. 1 от тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Независимо от горното, настоящият съдебен състав намира, че както възприетата от въззивния съд практика на ВКС, обективирана в решение № 16/02.03.2021 г. по гр. д. № 1914/2020 г. на ІV-то гр. отд., така и крайният резултат, постановен с обжалваното въззивно определение – изпращането на делото за разглеждане от АССГ – при точно и стриктно приложение на разпоредбите на чл. 2в, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ, чл. 128, ал. 1, т. 6 и чл. 203, ал. 3 от АПК, не са в противоречие с посоченото от жалбоподателя решение от 19.12.2024 г. по дело С-369/23 на СЕС. С последното, на отправеното именно от ВАС преюдициално запитване, е даден следният отговор: чл. 19, § 1, ал. 2 от ДЕС и чл. 47, ал. 2 от ХОПЕС трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, съгласно която дадена юрисдикция разглежда като последна инстанция в рамките на касационно обжалване дело относно отговорността на държавата вследствие на твърдяно нарушение на правото на ЕС поради постановено от тази юрисдикция решение, по което дело посочената юрисдикция има качеството на ответник, при условие че тази национална правна уредба и мерките, приети за разглеждането на това дело, позволяват да се отстрани всяко основателно съмнение у правните субекти в независимостта и безпристрастността на съответната юрисдикция. От така дадения отговор и от приетото в т. 50 от мотивите към решението на СЕС следва, че няма никаква пречка както АССГ, така и ВАС да разгледат исковете по чл. 2в от ЗОДОВ на жалбоподателя, съответно – като първа и като касациоинна инстанция, при положение, че в съдебния състав на ВАС не участват съдиите, участвали при разглеждането на адм. дело № 10405/2024 г. на IV-то отд. на ВАС, по което касаторът-ищец твърди да е допуснато нарушението на правото на ЕС при осъществяването на правораздавателната дейност на ВАС. В същия смисъл е и установената съдебна практика – решение № 14/15.02.2021 г. по гр. дело № 5165/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 3486/02.04.2025 г. по адм. дело № 9938/2022 г. на VІІІ-мо отд. на ВАС, определение № 145/09.04.2021 г. по ч. гр. дело № 568/2021 г. на III-то гр. отд. на ВКС, определение № 60252/10.09.2021 г. по ч. гр. дело № 2157/2021 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, определение № 23/12.07.2022 г. по гр. дело № 16/2022 г. на смесен 5-чл. състав на ВКС и ВАС, определение № 968/05.03.2024 г. по гр. дело № 4807/2023 г. на смесен 5-чл. състав на ВКС и ВАС. Наред с това следва да се посочи, че ВАС би разгледал като касационна инстанция делото, образувано по исковата молба на жалбоподателя, само ако бъде подадена жалба срещу крайния съдебен акт на АССГ (решение или определение), приключващ производството пред него, която процесуална възможност към настоящия момент е само хипотетична. От гореизложеното следва, че не е налице и соченото от касатора вътрешно логическо противоречие в мотивите на въззивния съд, нито е налице „отказ от правосъдие“, наведени като доводи за очевидна неправилност на обжалваното определение. Не попадат в хипотезата на тази квалифицирана форма на неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, и останалите – общи касационни оплаквания и доводи за неправилност на въззивния акт, изложени в частната касационна жалба и изложението към нея. В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 и ал. 2, пр. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК; не са налице и основания по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение