Определение № 459 от 14.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 329/2010 г.

Производството е по чл. 274, ал.2, изр.1 от ГПК. Образувано е по частни жалби № 21298, подадена от М. А., С. А., Д. А. и С. А. и № 28943, подадена от С. Г. Бонжева и В. Г. Кръстановя против определение от 16.03.2010г., постановено по гр.д.№ 6624/ 2009г. на С. градски съд, с което е спряно производството по делото на основание чл. 229 т.4 от ГПК до приключване с влязло в сила решение на гр.д.№ 9001/2008г. на С. РС. В първата частна жалба се навеждат оплаквания за неправилност, защото със спирането на производството се накърняват правата на първите жалбоподатели, които стопанисват имота от 2003г. С втората частна жалба се правят оплаквания за неправилност поради това, че производството по чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ, по което е образувано гр.д.№ 9001/2008г. не е преюдициално по отношение на настоящото производство по иск по чл. 108 от ЗС поради това, че в настоящото производство съдът по пътя на косвения съдебен контрол ще прецени на коя от страните законосъобразно е възстановено правото на собственост. Върховният касационен съд, тричленен състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, преграждащо макар и временно развитието на делото е, поради което съдът я преценява като допустима, съгласно чл. 274, ал.2, изр. 1 във вр. с ал.1 т.1 от ГПК. Разгледани по същество, частните жалби са неоснователни. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е взел предвид, че гр.д.№ 9001/2008г., съобразно представеното съдебно удостоверение, е образувано по иск по чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ, предявен от същите ищци против част от ответниците по настоящия спор с предмет иск по чл. 108 от ЗС за същия имот. Съдът се е мотивирал с това, че спорът относно това кому принадлежи имота към момента на колективизацията е преюдициален, защото определя на кого следва да се реституира имота и при уважаване на този иск ще последва изменение на вече постановените решения на ОСЗГ. По иска по чл. 108 от ЗС съдът преценява правото на собственост по решението на ОСЗГ, поради което следва да се изчака решаването на преюдициалния въпрос на коя от страните следва да се реституира процесния имот, което определя и активната материално правна легитимация по иска по чл. 108 от ЗС. Определението е правилно. Изводът на въззивният съд, че производството по иска по чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ е преюдициално по отношение на производството по иска по чл. 108 от ЗС е правилен. Това е така, защото правото на възстановяване на собствеността по чл. 10, ал.1 от ЗСПЗЗ принадлежи на лицата, които са били собственици към момента на образуване на ТКЗС, респективно на наследниците им. Решението на ПК, респективно ОСЗГ макар да има конститутивно действие подлежи на косвен съдебен контрол относно това дали са налице предпоставките за възстановяване на собствеността, но това е предмета на иска по чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ.. Конститутивното действие на решението за реституция по ЗСПЗЗ касае обекта, който подлежи на реституция, а по отношение на лицата, в полза на които се издава решението, то може да се променя при наличие на предпоставките по чл. 14, ал.7а от ЗСПЗЗ. Решението, с което е разрешен спора по чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ е едно от новите обстоятелства, които са основание за постановяване на ново решение на ОСЗГ. При наличие на влязло в сила решение по чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ, страните, включително и частните правоприемници, придобили права след предявяване на иска и съда ще са обвързани от него, поради което доводът, че в производството по чл. 108 от ЗС съдът отново може да извърши косвен съдебен контрол е несъстоятелен. В този смисъл след като е предявен иск по чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ, от разрешаването на който зависи изхода на спора по чл. 108 от ЗС, съдът е длъжен да изчака разрешаването на този спор, за да се произнесе, защото в противен случай ще постанови недопустимо решение / виж мотивите към ТР № 1/2001г. от 17.07.2001г.т.8 но ОСГК/. Спирането на производството в хипотезата на чл.229,т.4 от ГПК е способ за да не се постановяват противоречиви решения и в този смисъл при основателно спиране на делото на това основание не се накърняват правата на страните. Затова е неоснователен и доводът в първата частна жалба. По изложените съображения обжалваното определени е правилно и съобразено с процесуалните правила, поради което следва да се остави в сила. Водим от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение