Определение № 4442 от 23.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4737/2022 г.

Производството по делото е образувано по частна жалба, подадена от Е. И. Т. и Т. И. Т., чрез адв. Д. Й., срещу определение № 1763/07.07.2022 г., постановено по въззивно гр.д. № 2450/2021 г. на Софийски апелативен съд. Производството е по реда на чл. 274, ал.1, т. 2 ГПК. Жалбоподателите излагат съображения за неправилност. Насрещната страна Застрахователна компания „Лев инс“ АД не е изразила становище. Частната жалба е допустима, подадена в срок от надлежни страни, чрез процесуален представител, разполагащ с представителна власт, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество частната жалба е основателна. Въззивният съд в решението постановил, че разноските, сторени от страните във въззивното производство остават за тях. По молба на Е. И. Т. и Т. И. Т., с определение по чл. 248 ГПК, оставил без уважение искането за изменение на въззивното решение в частта за разноските, като приел, че те следва да останат в тежест на всяка от направилите ги страни, предвид неоснователността и на двете подадени въззивни жалби. Приел, че съдебноделоводните разноски се присъждат съразмерно уважената или отхвърлена част от иска и, че нормите на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК намират приложение и във въззивното производство. При тези правни разсъждения, направил извода, че когато и двете страни по спора са обжалвали първоинстанционното решение и същото е потвърдено изцяло от въззивната инстанция, направените от тях разноски са собствените им въззивни жалби не се възлагат върху другата страна, а остават за тяхна сметка. Определението е неправилно – мотивите са вътрешно противоречиви, нарушен е чл. 78, ал. 1 ГПК. Разноските в исковия процес се присъждат според правилата на чл. 78 ГПК – съразмерно уважената, отхвърлена част от иска, а не според това, дали жалбата е уважена. В случая предмет на въззивното производство са двата субективно съединени иска, разгледани от първостепенния съд – по жалба на ищците – за частта, с която претенциите им са отхвърлени за разликата над 130 000 лв. до пълния предявен размер от 150 000 лв.; по жалба на ответника в частта, с която искът е уважен над 100 000 лв. до 130 000 лв. Сторените от страните разноски за заплащане на държавни такси по предявените от тях жалби, предвид резултата, остават за тяхна сметка. Заплатените адвокатски хонорари обаче са за процесуално представителство пред въззивен съд по жалбата, подадена от страната и по жалбата на противната страна. Пред въззивен съд спорът по двете насрещни жалби е за сумата над 100 000 лв. до 150 000 лв., т.е. с материален интерес от 50 000лв. Въззивният съд, като потвърдил крайния резултат на първостепенния съд, е признал правото на всеки от ищците да получи по 30 000 лв. и неоснователността на претенцията му за разликата до 50 000 лв. Всеки от ищците е заплатил адвокатски хонорар за защита по целия предмет на делото пред въззивния съд (за оспорените от ответника 30 000 лв. и за лично търсените 20 000 лв.) в размер на 2 400 лв. и по силата на чл. 78, ал. 1 ГПК има право да му бъде възстановена сумата от 1 440 лв. (съразмерно „уважената“/признатата му сума от 30 000 лв., предмет на въззивния спор) В заключение, частната жалба е основателна. Определението на въззивния съд по чл. 248 ГПК следва да бъде отменено и на страната да бъдат присъдени съдебноделоводни разноски за въззивното производство в горния размер. Мотивиран от горното, съдът